Думите, които усилват тревожността ни – Кремена Станилова

Дългата ми работа с хора с висока тревожност, и в частност с паник атаки, ме наведе на следното обобщение. Речникът на тези хората си прилича по честата употреба на следните думи:

  • Правя: Когато имам паника атака, гледам да правя нещо, за да си отвличам вниманието. Не мога да стоя без работа, все нещо правя. Когато не правя нищо, съм тревожен, уплашен. Трябва да действам, за да съм добре.
  • Трябва: Разбирано като задължен съм, длъжен съм, правилно е  да правя това или онова. Трябва да съм това или онова. Трябва да правя или не трябва да правя неща, за да…
  • Защо? Не мога да разбера защо ми се случва това. Защо само на мен ми се случва? Защо другите се справят по-добре?
  • Имам: Имам една тревожност или имам паник атаки. Имам проблем (няма значение какъв).

Каквo не е наред в тези думи? Думите са най-обикновени, но изговорени на глас или само мислено, в даден контекст отключват и без това високата тревожност при някои хора. Известно е, че начинът, по който говорим, отразява начина ни на мислене. Ако променим начина си на мислене, може да променим и начина си на говорене. И обратното, ако сме осъзнати и започнем да употребяваме други думи, автоматически ще  променим  мисленето си,  и оттам и емоционалното си преживяване и телесните симптоми на проблема, който ни мъчи.

И така:

Правенето ни вкарва в  порочния кръг на едни и същи действия – дали ще чистим, дали ще гледаме телевизия или ще обърнем колата насред пътя, когато имаме паник атака, и ще се приберем, без да сме стигнали до крайната цел. Дали ще правим едни и същи неща, по отношение на един или друг повтарящ се проблем, само защото са били резултатни някога, въпреки че днес не дават резултат.

Бивайки възпитани в нещата, които са правилни, ние израстваме като роботи, които изпълняват правилните неща.  В ушите ни на възрастни звучат репликите на мама или татко, на учителя ни или на някой от улицата „Трябва да си изпълнителен!”, „Трябва да си послушен!”, „Трябва да си измиеш чиниите и тогава да почиваш!”, „Трябва да постигаш!” и т.н.. А никога не се замисляме дали наистина искаме тези неща, дали сами не се притискаме, за да спечелим одобрение на този или на онзи.

Въртенето около един и същи въпрос „Защо?” ни вкарва в интелектуализиране, като отново се вадим от центъра си и вместо да усещаме,  се оплитаме в мисловните си мрежи. Губим почва под краката си и сме отново онези ходещи глави, които мислят, вместо да чувстват. А да чувстваме е уязвимост – тази уязвимост, с която се срещаме при всяка паник атака или при всяка трудност, която докосва емоции, заровени на тъмно в детството ни. Въпросът „Защо?” и отговорът „Защото….”  не ни дават решение, а само един мисловен конструкт-залъгалка, който временно ще маскира тревожността, която ще избухне с нова сила, когато човек, ситуация или мисъл докосне оголения нерв на непреработени емоции и свързани с тях страхове.

Имането, ах имането, е толкова примамливо. Да имаме е лесно, като да се пресегнем и да си напълним  ръцете, но пълним ли душата? Процесът на придобиване или имане е форма на заместване на онова, за което копнее душата. Имането на коли, храна, къща, пари, семейство, в случая болести или проблеми е начин да сме важни, да си добавим стойност, да се вкопчим и да не пуснем, защото пуснем ли, ще усетим страха си – да бъдем отхвърлени, изоставени, унижени, предадени или наказани. Да „имаме болест“ не ни дава идеята как си я правим, нито как да се справим, а само поддържа статуквото на притежанието.

Думи-Антидоти, които да използваме, за да преместим фокуса и намерим нови решения.

  • Съм, наблюдавам, вместо правя: Тревожен съм, когато съм пасивен. Изплашен съм, когато мисля това.
  • Искам, имам нужда, вместо трябва: Трябва да работя, да свърша тази или онази услуга, но дали имам нужда и дали искам да го направя? И от какво, всъщност, имам нужда? Имам нужда от почивка, имам нужда от утвърждение, от внимание, от любов, и т.н. И какво правя, за да го постигна?
  • Каква е причината, вместо защо? Вместо защо пак имам паника, каква е причината отдолу, какво ми казва паниката, каква е ползата ми от паниката, и т.н.? Вместо защо пак ми се случва (няма значение какво), какава е причината?
  • Как си го провокирам, вместо имам проблем или болест? Как си правя паник атаките, вместо имам паник атаки? Правя си ги като почна да мисля това или онова, като почна да чета форумите в интернет, като ходя от изследване на изследване, като бягам, вместо да се изправя пред плашещи ситуации – дали словесен сблъсък, дали някоя изява на сцена, дали решение да напусна губеща ситуация и т.н. Как си правя проблема? Как го поддържам, с кои поведения, думи и мисли?

И помнете мисълта  на Самюъл Джонсън „Езикът е дреха на мислите”. Ако тази дреха не ви кара да се чувствате удобно, сменете я, и вижте как това ще се отрази на мислите ви и от там на преживяванията ви.

Кремена Станилова, психотерапевт

Ако тази публикация ви харесва, споделете я, за да стигне до повече хора!

0 коментари

Коментирай

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *