На сърцето С любов

Днес ще се разменят стотици картички, мечета, бонбонки и зайчета. И сърчица.

С уважение към всички пияни от любов на днешния ден. Но в това писание аз ще пиша за една друга любов. Тази, която дори не ни минава през ум да дарим и обърнем към себе си.
Много преди християнския празник на влюбените древните гърци през февруари са празнували брака между небето и земята, между Зевс и Хера. А сърцето на човек се е считало за онзи мост, свързващ това мъжко и женско. И то е било, и Е, хранилището на тази божествена любов. Т. е. нея я има във всеки човек. И преди да я дадем на друг, си струва да питаме „Как обичаме собственото си сърце?“ То е онова, което работи ден и нощ, неуморно, без оплакване. Хранилище на всичката ни радост и сълзи. То е нашата връзка с живота. Туп-туп-туп!
Мислим ли за него, обичаме ли го, чуваме ли го? Питаме ли се дали е пълно, отворено, чисто и силно? Важно е да проверяваме състоянието на сърцето си всяка минута. То ни говори, предупреждава, обича. А обичаме ли го ние?
Пълното сърце има усещане, че е там, където му е добре и иска да бъде. Ако правим нещо с половин сърце, значи правим нещо, което не искаме, а трябва. Давам с половин сърце, правя с половин сърце, не съм на 100 % някъде. А това е сигнал, че трябва да се махна от там – от отношения с човек или ситуация, в която съм забила.
Отвореното сърце е гостоприемно. То не е защитаващо се, отбраняващо се, издигащо стени. Пред страха да не бъде наранено. Затвореното сърце е свито и уплашено. И боли. И това е просто напомняне да опитам да го отворя наново, да експериментирам с новите хора и ситуации, без да пренасям спомена за минали наранявания, с някой, някога. И ако и този нов човек кара сърцето ми да издига стени. Просто да си тръгна. И да отпусна сърцето си. И да дишам с пълни гърди. Радваща се само на неговата компания. Аз и моето сърце.
Чистото сърце знае с яснота кога, къде и как да се отвори. То не е мислещо, то е интуитивно. И ако е съмняващо се и объркано. И не знае дали – или. То просто ми праща сигнал да изчакам. Да не се впускам в действие. Докато дойде яснотата. И тогава да направя крачка.
Силното сърце е сърцето, имащо куража да отстоява истините в себе си.То ме кара да казвам без страх онова, което в дълбочина чувствам- радост, гняв, любов, омраза. Силното сърце е куражлия. Слабото сърце лъже, говори неистини, самозаблуждава ме. Страхува се да не бъде изоставено. А лъжейки, вече се е самоизоствило. Силното сърце има смелостта да ме показва мен, цялата, с всичките ми сили и слабости, с всичките ми дефекти. Защото знае, че заслужава да бъде обичано в същината си. А не с ролята, в която страхът ми го набутва.
Интересно е да се знае, че френската дума „courage“ произхожда от думата „coeur“ – сърце, а на английски „core“ – сърцевина, същност. И тя, от своя страна, е свързана с името на богинята Персефона, Кора. И така, „кураж“ етимологично означава „да отстоявам сърцето си, сърцевината си, онова, което е дълбоко и вярно за мен“.
И когато сърцето ми е пълно, отворено, чисто и силно, то е чист проводник на онази божествена любов мужду Зевс и Хера, между небето и земята. От тази любов мога да живея и да се радвам на живота. Част от тази любов аз мога да дам и на друг, други, света около мен.
Затова не приемам онова разбиране за любовта, събрано във фразата „Давам ти сърцето си!“ Кой, ако не аз, може да бъде по-добър пазител на собственото ми сърце, на най-важното, свързващо ме с живота? Мога да дам част от водата от този извор. Но извора го пазя, поддържам, обичам Аз. Ако се грижа всеки момент сърцето ми да бъде пълно, отворено, чисто и силно, ще дам любовта, която извира от него, само на сърце, което моето е разпознало като пълно, отворено, чисто и силно.
Обичайте сърцата си!

Кремена Станилова,

психотерапевт
14.02.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

0 коментари

Коментирай

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *