Публикации

Кога една жена се превръща в пич

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на женитепичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да “може”.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като “задръстена”, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станиловапсихотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

На сърцето С любов

Днес ще се разменят стотици картички, мечета, бонбонки и зайчета. И сърчица.

С уважение към всички пияни от любов на днешния ден. Но в това писание аз ще пиша за една друга любов. Тази, която дори не ни минава през ум да дарим и обърнем към себе си.
Много преди християнския празник на влюбените древните гърци през февруари са празнували брака между небето и земята, между Зевс и Хера. А сърцето на човек се е считало за онзи мост, свързващ това мъжко и женско. И то е било, и Е, хранилището на тази божествена любов. Т. е. нея я има във всеки човек. И преди да я дадем на друг, си струва да питаме “Как обичаме собственото си сърце?” То е онова, което работи ден и нощ, неуморно, без оплакване. Хранилище на всичката ни радост и сълзи. То е нашата връзка с живота. Туп-туп-туп!
Мислим ли за него, обичаме ли го, чуваме ли го? Питаме ли се дали е пълно, отворено, чисто и силно? Важно е да проверяваме състоянието на сърцето си всяка минута. То ни говори, предупреждава, обича. А обичаме ли го ние?
Пълното сърце има усещане, че е там, където му е добре и иска да бъде. Ако правим нещо с половин сърце, значи правим нещо, което не искаме, а трябва. Давам с половин сърце, правя с половин сърце, не съм на 100 % някъде. А това е сигнал, че трябва да се махна от там – от отношения с човек или ситуация, в която съм забила.
Отвореното сърце е гостоприемно. То не е защитаващо се, отбраняващо се, издигащо стени. Пред страха да не бъде наранено. Затвореното сърце е свито и уплашено. И боли. И това е просто напомняне да опитам да го отворя наново, да експериментирам с новите хора и ситуации, без да пренасям спомена за минали наранявания, с някой, някога. И ако и този нов човек кара сърцето ми да издига стени. Просто да си тръгна. И да отпусна сърцето си. И да дишам с пълни гърди. Радваща се само на неговата компания. Аз и моето сърце.
Чистото сърце знае с яснота кога, къде и как да се отвори. То не е мислещо, то е интуитивно. И ако е съмняващо се и объркано. И не знае дали – или. То просто ми праща сигнал да изчакам. Да не се впускам в действие. Докато дойде яснотата. И тогава да направя крачка.
Силното сърце е сърцето, имащо куража да отстоява истините в себе си.То ме кара да казвам без страх онова, което в дълбочина чувствам- радост, гняв, любов, омраза. Силното сърце е куражлия. Слабото сърце лъже, говори неистини, самозаблуждава ме. Страхува се да не бъде изоставено. А лъжейки, вече се е самоизоствило. Силното сърце има смелостта да ме показва мен, цялата, с всичките ми сили и слабости, с всичките ми дефекти. Защото знае, че заслужава да бъде обичано в същината си. А не с ролята, в която страхът ми го набутва.
Интересно е да се знае, че френската дума “courage” произхожда от думата “coeur” – сърце, а на английски “core” – сърцевина, същност. И тя, от своя страна, е свързана с името на богинята Персефона, Кора. И така, “кураж” етимологично означава “да отстоявам сърцето си, сърцевината си, онова, което е дълбоко и вярно за мен”.
И когато сърцето ми е пълно, отворено, чисто и силно, то е чист проводник на онази божествена любов мужду Зевс и Хера, между небето и земята. От тази любов мога да живея и да се радвам на живота. Част от тази любов аз мога да дам и на друг, други, света около мен.
Затова не приемам онова разбиране за любовта, събрано във фразата “Давам ти сърцето си!” Кой, ако не аз, може да бъде по-добър пазител на собственото ми сърце, на най-важното, свързващо ме с живота? Мога да дам част от водата от този извор. Но извора го пазя, поддържам, обичам Аз. Ако се грижа всеки момент сърцето ми да бъде пълно, отворено, чисто и силно, ще дам любовта, която извира от него, само на сърце, което моето е разпознало като пълно, отворено, чисто и силно.
Обичайте сърцата си!

Кремена Станилова,

психотерапевт
14.02.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Женската енергия – психология и митология в предаването”Без формат” на ETV / 02.02.2017 г.

Женската енергия в жената и мъжа. Какво се случва, когато не даваме достатъчно пространство на женската и съответно на мъжката енергия в личен и обществен план. Как да захранваме женската си енергия. Как да се свързваме с архетипното женско знание.

“За да бъде НЯКОЙ, една жена не трябва да бъде повече като мъж, а да бъде повече като жена.”

Д-р Сали Шейвиц, лекар и писател

Отдели си 30 минути и гледай видеото ТУК!

Интервю с психотерапевта Кремена Станилова

Ако темата ти харесва, сподели с приятелка или приятел видеото, използвайки бутончетата по-долу. Помогни на още една жена да се чувства по-комфортно в женствеността си и на още един мъж да се чувства повече мъж.

Източник: youtube канал на ETV