Публикации

Женската енергия – психология и митология в предаването“Без формат“ на ETV / 02.02.2017 г.

Женската енергия в жената и мъжа. Какво се случва, когато не даваме достатъчно пространство на женската и съответно на мъжката енергия в личен и обществен план. Как да захранваме женската си енергия. Как да се свързваме с архетипното женско знание.

„За да бъде НЯКОЙ, една жена не трябва да бъде повече като мъж, а да бъде повече като жена.“

Д-р Сали Шейвиц, лекар и писател

Отдели си 30 минути и гледай видеото ТУК!

Интервю с психотерапевта Кремена Станилова

Ако темата ти харесва, сподели с приятелка или приятел видеото, използвайки бутончетата по-долу. Помогни на още една жена да се чувства по-комфортно в женствеността си и на още един мъж да се чувства повече мъж.

Източник: youtube канал на ETV

Shop till you drop – да имаш или да бъдеш

Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме… и… купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме …

Коледа е . Купуваме. Купуваме. Купуваме …

Shop till you drop – в превод от английски език: “пазарувай до припадък” – е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И… имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора. 

Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот – приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора – от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия – вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но… за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени.

Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.

В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight,  които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.

Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява избора накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране – влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим – в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута – с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. И изглеждане. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.

Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил. 

А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас.

Просто така.

По случай живота.

Публикувано във в-к „Марица“, 2009 г.

Кремена Станилова, психотерапевт

За лични консултации или онлайн сесии: 0897 06 33  00

Снимка: http://www.centives.net

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За вярата и до-Верието

Вода гази, жаден ходи

Народът го е казал мъдро и вократце. Едни от нас, в пустиня да бродят, пак кладенец ще изнамерят. Други от нас, макар нагазили в потока, все ще жадуват за океана.  Различни сме. В умението си. Или в неумението си. Различно  да даваме. И различно да  получаваме. Някой път даваме, очаквайки, че инвестираме в някого, който ще ни е подръка, ей тъй в случай на нужда. Даваме мило и драго. Изсипваме върху някого целия рог на изобилието. И от такова даване, от толкова изсипване, другият получава синини, и все не успяваме да улучим, че вместо цялата сергия, той е искал едно обикновено захарно петле. Някой път пък бързаме да се разплатим още в момента, в който са ни дали. Без да се замисляме, че най-голямата неблагодарност на този свят е да бързаш да върнеш услугата, сакън длъжен да не останеш. За видовете даване много приказки е изприказвано. Че да даваш, само когато си дал първо на себе си, е вече да си изпитал щастието да споделиш с друг. Без значение дали този друг ще ползва или не нещото, което сме му дали. И разочарование от неблагодарността на другия рядко има.

Но тук, за друго ще стане дума. За това как става така, че някой път целият свят да е поднесен в краката ни, все гладни си оставаме. Все нямаме. Все някой  има повече. Обикаляме от човек на човек. Отлепяме смучката от едно място. Залепяме за друго. А все гладни и жадни ходим. Обикаляме от връзка на връзка. Да намерим онази любов, която сами на себе си трябва да дадем. Или бивайки болни, обикаляме от лекар на лекар, от специалист на специалист. И все болни ходим. Обвинявайки, че специалистите, видиш ли, не стават. Събираме информация, съвети, книги, страсти, преживявания. И все не можем да запълним бездънната яма дълбоко в нас. А дори не се замисляме, че преди да получим, бива да дадем. За да ни се получи нещото. Да дадем. Ама не става дума за пари. Щото като чуем даване, все пари са ни в главата. То и пари някой път за себе си с кеф не даваме. Но това е друга тема.

Думата, ключ към това да пием от един поток и той да ни свърши работа на цял океан, е ДОВЕРИЕ. Ако Аз-човекът имам доверие на Теб-човека, който имаш нещо повече от мен – опит, ресурси, знания. За да го получа, ще ти дам ДОВЕРИЕ. Ще склоня глава пред теб и това, което си, ще се отпусна в ръцете ти както детето го прави в ръцете на мама, за да бъде нахранено.  Няма да бъда над теб, няма да бъда потаен, няма да съм все с едно на ум, в защита  – стегнат и недоверчив. Няма несъзнавано да плюя това, което ми даваш. И да ти се сърдя, че не ме храниш достатъчно. Защото, да се доверя, означава за кратко да преценя. И да се ДОВЕРЯ първо на усещането си и на нуждата си, и след това да се отворя пред теб, за да получа. Без отваряне, няма получаване. Нито засищане.

До-верие. Всичко стига до вярата. Първо в мен. В моята нужда. После в теб. В твоите способности – да ми задоволиш нуждата. В човешкото. В доброто. Във възможността – ако в детството ни някой не се е оказал на висотата на нашия идеал и не е успял да ни нахрани и оттам ние сме обобщили с неверие, че никой не може. Че сега може някой друг да е способен да ни даде. Но не като Бог, ако като човек със своите слабости и грешки.  А за онези, които все дават, без да се замислят, искайте доверие. Иначе камъните почват да падат по-късно във вашата градина. Имайте доверие и в себе си. Че не е нужно нон-стоп да давате, за да бъдете обичани.

Вярата – храни, лекува, обича, запълва. Вярата в човека отсреща. Това е първото, което можем да дадем. И то е достатъчно. Но е най-трудното. Но и най-благодарното. И засищащото.

Кремена Станилова, психотерапевт

Източник: www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото. Част 3. Слепите петна

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Чували ли сте израза „сляпо петно”?  Както показват съставящите го думи, това е място, от където човек е неспособен да вижда. Чисто анатомичното обяснение на феномена „сляпо петно” е, че това е място в ретината, от където образ не се възприема. Въпреки това, няма човек, който да осъзнава това неприемане, тъй като мозъкът допълва липсващата информация с данни от другото око, или използва контекста, за да запълни липсващата информация. Звучи ли ви неразбираемо? Един пример ще осветли този феномен. За хората, които шофират, е известно, че има ситуации, в които установяват наличие на движещ се автомобил зад тях, едва след като той ги изпреварва, независимо че поглеждайки в огледалото секунда преди това не са видели подобен автомобил. Мястото, където се е намирал този автомобил, е невидим за участниците в изпреварваната кола, но е видим за всички останали на пътя или на тротоарите. Това място е сляпото петно.

По същия начин в нашето себевъзприемане има безброй слепи петна, скрити за нашето съзнавано, но явни за страничните наблюдатели. Често това са наши дразнещи навици и поведения, които може да докарват до лудост партньорите  ни, но да не осъзнаваме как ние провокираме една или друга конфликтна ситуация. Дали това ще бъде нашата безотговорност, дали ще е наш навик да дисквалифицираме и игнорираме другите, някаква свръхамбиция, състезателност и саботаж на комуникацията.  Във всички случаи слепите петна не са осъзнати наши части.  Те могат да бъдат плод на неприемливи за нас страхове или желания, които не допускаме в съзнаваното ни, но демонстрирани в определени поведенчески наши прояви.

Как можем да открием кои са нашите слепи петна?

Често могат да бъдат открити в силното ни реагиране по определени теми – независимо дали реагирането ни е  позитивно или негативно. Според Фройд, това е така нареченото „формиране на реакция” – несъзнавано трансформиране на неприемливи импулси в тяхната противоположност. Ако човек не приема латентната си хомосексуалност, той може да стане върл противник на хомосексуалистите. Човек, който не приема снизходителността към себе си, може да я проявава съвсем неосъзнато като е твърде щедър и съчувстващ към определени групи, които са онеправдани – болни, бедни, малцинствени – но да бъде изключително неемпатиен и безчувствен към хора в равностойно положение.  Ако се дразним от успешните хора и несъзнателно провокираме собствения си неуспех след неуспех,  то е защото в нас успешният човек има нужда да бъде проявен по градивен начин.  Ако сме страстни борци против „неморалните”  и сме прекалено „праведни”, вероятно една наша разюздана част гладува непризната. Плод на това са и двойните стандарти – непримиримост към определени хора и поведения, но толеранс към това поведение в себе си, макар и неосъзнато. Често, когато невротичният самоконтрол, който поддържа този механизъм се срине, може да започнем да правим осъжданото в другите действие преобилно.

Познавайки слепите си петна, ние сме по-осъзнати къде „пресоляваме манджата”.

Един прекрасен начин да откриете някои свои слепи петна е да поискате честна обратна връзка от поне 4-ма ваши близки и приятели относно вашите положителни и отрицателни страни, написани в писма. Докато  четете писмата, наблюдавайте дали се „закачате” на определени техни твърдения, имате ли нужда да се обясните и доизясните, ядосвате ли се на онова, което са ви казали. Със сигурност, там някъде са нещата, които е нужно да осъзнаете. И да решите да спрете да ги правите. Или да намалите дозата им.  Иска се време и самонаблюдение.

Но си струва, защото от това зависи качеството  на взаимоотношенията с нас, самите, или с близките ни.

И помнете, „да си нещастен и неудовлетворен е непосилна работа на пълен работен ден”.

А да си щастлив, първо  е въпрос на решение да напуснете тази работа.

Второ, иска се готовност да се запознаете със себе си и собствените си демони.

Познавайки ги, вие ще владеете тях, а не те вас.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото Част 2. Освобождаване от проекциите

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Когато търсим начини  да избягаме от отговорност за нашите думи, поведение, отговори към света, ние го прехвърляме върху друг индивид или организация чрез проектирането.

А отговорността е нашият отговор, а не нашите реакции към света. Ре-Aкциите ни карат на база минал опит да преиграваме отново и отново познати, макар и удобно-неудобни сценарии. Отговорността ни придвижва напред отвъд познатия опит. Кара ни да се движим не само физически в нови пространства, а и психологически в нови опитности. Преминаваме отвъд нашите ограничения, за един по-добър живот с нас, в нас и извън нас.

Един от начините да прехвърляме отговорност, т.е. да се задържаме на място, което ни е удобно-неудобно, са проекциите. Проекциите, като един защитен механизъм, който хваща нашата енергия в капан, могат да бъдат положителни или отрицателни. В статията „Другите като мои огледала” разгледах какво огледало могат да бъдат другите за нас.

Една индианска поговорка казва: „Да се погледна в огледалото, или да бъда огледало е начинът да намеря себе си.” Чрез проекциите наши неосъзнати, отчуждени в развитието ни части, но нужни ни за да живеем по-щастливо на тази земя, търсят начини да бъдат осъзнати, приети вкъщи, обгрижени и така полезни ни да сме по-адаптивни тук и сега.  Ние взаимодействаме със света чрез сетивата си, и така персонализираме света. Никой не преживява света както нас, но и ние не можем да преживеем света като другите. Защото версиите ни за света се базират на уникалните ни възприятия и предишни преживявания. Така проектираме и се явяваме обект на проекция за другите.

Мари фон Франц е направила едно от най-дълбоките изследвания на проекцията. Нейните трудове служат като база за по-нататъшни психологически заключения за фазите на проектирането.  Осъзнавайки какво и върху кого проектираме, както и в каква фаза на проекцията се намираме, ни помага да се освободим от проекциите.

А това е пътят на свободата и лекотата.

Фаза 1. Попадаме на някой, който е удобен за проектиране

Например, ако ни липсват лидерски качества, ще идеализираме лидерите, или ще ги мразим. Ако не осъзнаваме собствената си красота , ще идеализираме и ще се възхищаваме на някой красив, или ще го мразим. Ако имаме проблеми с гнева и не можем да го изразяваме, ще имаме трудности с някой, който изразява гнева си. Ако сме безотговорни към себе си или свръх отговорни, ще имаме трудности с някой, който е безотговорен.  На този етап ние никога не виждаме хората такива, каквито са. Ние ги виждаме такива, каквито искаме да бъдат.

Фаза 2. Проекцията започва да се изплъзва

С времето започваме да виждаме, че този, върху който сме проектирали нещо е някой друг.Но…, за да избегнем разочарованието, ние почваме да рационализираме, да намираме извинения на неща, които ни създават очевиден дискомфорт. Ако някой, когото идеализираме, започне да се държи по болезнен за нас начин, ние намираме извинения: или е имал лош ден, или утре може да е по-различно; или нещо не е толкова важно. По този начин ние избягваме да видим, че проектираната част, красива или не толкова красива, си е наша. Но ние не желаем да си я върнем. Защото опитът ни е закодирал друга представа за нас самите. Опитът ни пази, но по този начин и ограничава. А всяко ограничение е болезнено, поради напреженията, които съдържа.

Фаза 3. Проекцията се разпада

Рационализирането и извиненията не вършат обичайната работа. Обстоятелствата ни принуждават да видим човека отвъд нашите проекции. Тук вече сме разочаровани, ядосани, осъдителни, обвиняващи. И по този начин бягащи. Често ние циклим в тези три етапа, намирайки различни хора, върху които да направим една и съща проекция на собствено качество, което търси път към нас самите. Ще имаме проблем с гневните, ако не видим нашия собствен гняв и не си го позволим. Ще имаме проблем с безотговорните, докато не интегрираме нашето си безотговорие. Ще имаме проблем с хората със самочувствие, наричайки ги надути, докато не видим нашето самопринизяване и собствената си ценност, и т.н. Древните култури наричат този етап опушено огледало. Виж статията „Другите като мои огледала”.

Фаза 4. Признаване

Осъзнаваме проекцията и виждаме реалността. Това е етапът на скърбенето. За да излезем от проекцията, трябва да осъзнаем и приемем, че скърбим за тази част от нас, която дълго сме държали извън дома. И приемаме неосъзнатото  или полуосъзнатото зло, което може би сме си творили към нас и хората в етап 3.

Фаза 5. Състрадание. Интегриране на проекцията. Освобождаване

На този етап сме способни да сме състрадателни към собствената си минала неосъзнатост и „грешки”. Способни сме да приемаме без да се закачаме към хората, които са на други етапи. Способни сме да състрадаваме. Но не извиняваме. Защото извинението е присъщо на етап 2. Започваме да използваме качеството, което сме проектирали, вече  за добро, което е наистина добро. А добро е онова, което ни създава комфорт не само в момента на правене, а и погледнато утре, както ако е спомнено след една година.  Вече сме се придвижили в етап на обективност на преценките. Отговорни за собствените си действия и бездействия. И по-щастливи. Защото сме освободили  и ползваме енергията, която е била хваната в проекцията ни.

За добро.

И завинаги.

Кремена Станилова,         

психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Приказка за любовта

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

           Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения – дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си …

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

            И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, … Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

             Решили двамата, че си заслужава заради Любовта, да изкачат планината, до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            – Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             – Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             – Пусни ме – молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             – Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос :

            – Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем …

 

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Публикация от 2009 г. в-к „Марица”

Източник: www.kremenastanilova.com

Снимка: www.freedomonthepath.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Събития

Страницата, която търсите не е открита

Съжаляваме, но не бяха намерени постове отговарящи на вашия критерий