Публикации

Как губим своето женско моджо?

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

Къде е бащата? Въпрос в контекста на българските лични и обществени драми

Това е един мой статус във Фейсбук от 20.02.2013 г. Отваряйки профила си днес, 20.02.2017 г., Фейсбук ми го напомни. Времето, казват, не течало като права линия, а спираловидно. И днес отново, бивайки на същата точка, само че на малко по-горен етаж от спиралата, въпросите ми са същите? Същите ли ще са отговорите. Това оставям на онези, които ще го прочетат.

Струва ми се, че онова, което случва и води до един и същи финал българските лични и обществени драми, е гладът за силен и истински баща. Какво имам предвид:
Българските лидери от нова и най-нова обща история са една странна микстура от двете крайни и сенчести форми на Патера или бащата. Бащата го няма – както в липсата си, така и в свръхналичието си. Българският лидер, без значение как се казва, примери колкото щеш, в силни времена се държи като авторитарния баща, от който се страхуват и жена, и деца, а в моменти на кризи бяга в кръчмата, оставяйки жената (респ.народа) да се оправя с децата и тайно се надява, че тя толкова обича да й е зле, че ще дойде да си го прибере – щото с него зле, ама без него по-зле.

Хора, чиито бащи ги няма като гръб – физически и психологически, имат склонност да митологизират други хора – мъже или жени, като бащин заместител. А след всяка митологизация има много разочарование. Митологизирането, макар да не е фалшификация, е една непълна истина, т.е. едностранчиво и селективно представяне на нещата, а демитологизацията и борбата с мита е нещо като замяната на мита с противоположно твърдение, т.е. пак нещо едностранчиво и непълно.

Та, мисълта ми беше, че бащите могат и имат ресурс да застанат зад синовете си, защото само човек със силен бащин гръб избира точните лидери на държавата, не като заместители на бащата, който го няма, а като негово допълнение. Ако вашият баща го няма в наличието си, имате дядо, вуйчо, някой национален герой от близкото или далечното минало. Ако и тук го няма, потърсете ментор – някой истински порасъл мъж, който да ви преведе през дебрите на порастването от зависими от майките си момчета до зрели и отговорни мъже. Същото се отнася и за нас, жените. Да търсим бащини и майчини фигури, допълващи рождените такива, които да ни преведат през пътя на това да сме майки и партньорки на себе си. Тогава няма да митологизираме образи в общественото пространство. Няма да превръщаме синовете в партньори-заместители на съпрузите. А ще ги пускаме да извървят своя път на Герои на собствените си животи. И те ще правят отговорни и осъзнати избори, както в личния, така и в обществения живот.

Надявам се, че най-сетне ще разберем една истина като избираме лидерите си: силният лидер няма нужда да обезсилва опонентите си, нито да се сдобива със сила, мачкайки онези, които са под него. Силният лидер го е грижа, защото знае,че без тези отдолу, той не може да е лидер. Истински силният лидер е авторитетен, защото гради силата си като дава сила и на другите. Авторитарният лидер никога не може да издържи под натиска на собствената си претенция за сила. И не знае що е отговорност.

А тези отдолу, които сме ние, да се научим да живеем с цената и отговорността от изборите си.

Защото народът е казал: „Луд изяжда и два зелника, стига да има кой да му ги даде.”

Фейсбук статус, 2103 г.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

снимка: Maria De Bragança Serrão Mitologia Zeus

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!