Публикации

Как характеровите ни илюзии управляват поведението ни и формират навиците ни

Говорейки за навиците, е нужно да изясним чисто теоретично какво е навикът?

  • Навикът е автоматизирано действие или модели на поведение, които се придобиват чрез повторение.
  • Навикът е част от несъзнаваното у нас, той е механизъм, който ни кара да вършим нещата на „автопилот“. Някои автори наричат навика – „психоробот“ или начин за създаване на инерция, която позволява да използваме минимални усилия, да извършваме определени действия без да хабим енергия и без да напрягаме мисълта си.
  • Навикът прави живота ни по-подреден, организиран, по-лесен. Той създава усещане за комфорт, удобство и ни помага да вършим нещата по-бързо и по-добре.
  • Веднъж създаден, един навик трудно може да се промени. Той сякаш се сраства с нас и става част от характера ни, от същността ни.

Навикът е проявление на мисленето, а мисленето е продукт на характеровите ни илюзии. Това са илюзиите, които изкривяват реалността, за да стане тя по-поносима и да не се преживява болката от отхвърляне, изоставяне, неодобрение. Защото още като се родим се сблъскваме с неуюта на студената действителност, която не е само приемащата, топла и обгрижваща като кърмещата гръд на майка ни. Навиците ни – мисловни, физически и емоционални – ни предпазват от неудоволствието. Някои от тях, бивайки здравословни и добри, правят живота ни градивен, други – ни рушат отвътре и отвън.

Така тези изкривявания на обективната реалност, макар и несъзнавани, управляват повторяемото ни поведение, което се превръща в навици.

Тук ще разбуля някои от тях, без претенцията за изчерпателност, но като повод да се размислим какво е онова, което формира поведението ни.

Кои са тези илюзии и как ни управляват?

Моята фантазия е светът.

Имайки тази фантазия, живеем в измислената си кула на единствена истина,  фрустрираме се, когато нещо не отговаря на представите ни, проектираме в света собствените  си страхове и ги приемаме като качества на хора и събития.  Очакваме светът да се адаптира към нас, а не ние към него, и в крайна сметка  се затваряме в тази кула на фантазии, като живеем живота на „вълци-единаци” –никога тук и никога сега. 

Ако помоля, това не е любов.

Имайки тази илюзия, ние живеем с представата, че всички са ни длъжни да отгатват желанията ни, да ни дават внимание и блага, просто защото сме най-важни, без да правим опити да се задвижваме към хората – с молба да ни помогнат, да ни дадат онова, от което имаме нужда, или да дадем, за да получим.

Нито пък да си признаем  уязвимостта под формата на нужда, незнаене, неможене. И думите „моля”, „съжалявам”, не знам” са ни чужди, правейки живота ни едно непрекъснато внимаване  да не паднем по гръб.

В крайна сметка, компенсираме липсата на човешка любов и подкрепа, тъй като не можем да си я поискаме здраво, и живеем, бивайки роби на неща, на които не трябва да се молим да са тук и сега и да ни успокояват – алкохол, цигари, интернет, дрога, хазарт, храна, работа и свръхактивност. Желаейки независимост от хора, но бивайки зависими от неживата материя.

Трябва да издържа на всяка цена.

Имайки тази илюзия, ние никога не сме съответни на онова, което искаме, а  на онова, което другите искат. Тук стоят нездравите ни навици да казваме „да”, когато искаме да кажем „не”, да не зачитаме собствените ни граници, да мълчим пред неприемливото поведение и обстоятелства. Заживяваме като една подвижна бомба от гняв, неудовлетворение и горчилка. Вечно депресирани, роби на навиците да се заяждаме и хленчим.

Трябва да ме одобрят и никой да не вижда моите слабости.

Тази илюзия ни прави нон-стоп да бъдем нащрек и да даваме, да правим всичко, за другите , да сме постоянно на ниво,  никога да не си даваме почивка, да сме свръхангажирани, докато дойде синдромът на „прегарянето” някой ден. И останем гладни и неразбрани.

Ако не загубя ума си, ще съм свободен.

Тази илюзия, макар да ни движи към свобода, ни прави несвободни от ума, правилата, всички „трябва” и „не трябва” на обществото. Кара ни да сме недоверчиви, дистанцирани, мнителни, упорити и инатливи. Страхувайки се да не се оставим на чувствата, можем да чупим не една връзка, изпращайки сигнали на човека, който ни е важен „мога да се оправя и сам“.

Несъзнавано избираме да живеем според онова, което „трябва“, а не онова, което желаем. Страхувайки се да не сбъркаме, можем да отлагаме и никога да не започнем онова действие, за което душата ни копнее.

А ако искате да научите повече за навиците и техния таен живот, се запишете за безплатен уебинар „Тайният живот на навиците”, в който ще научите как да „нахраните „лошите” навици, за да развиете добрите. Кликнете тук и вижте повече информация и се регистрирайте като кликнете върху червения бутон за регистрация.

БЕЗПЛАТЕН УЕБИНАР „ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА НАВИЦИТЕ”

 

Кремена Станилова, психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

 

 

Събития

Страницата, която търсите не е открита

Съжаляваме, но не бяха намерени постове отговарящи на вашия критерий