Публикации

Аз в огледалото. Част 3. Слепите петна

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Чували ли сте израза „сляпо петно”?  Както показват съставящите го думи, това е място, от където човек е неспособен да вижда. Чисто анатомичното обяснение на феномена „сляпо петно” е, че това е място в ретината, от където образ не се възприема. Въпреки това, няма човек, който да осъзнава това неприемане, тъй като мозъкът допълва липсващата информация с данни от другото око, или използва контекста, за да запълни липсващата информация. Звучи ли ви неразбираемо? Един пример ще осветли този феномен. За хората, които шофират, е известно, че има ситуации, в които установяват наличие на движещ се автомобил зад тях, едва след като той ги изпреварва, независимо че поглеждайки в огледалото секунда преди това не са видели подобен автомобил. Мястото, където се е намирал този автомобил, е невидим за участниците в изпреварваната кола, но е видим за всички останали на пътя или на тротоарите. Това място е сляпото петно.

По същия начин в нашето себевъзприемане има безброй слепи петна, скрити за нашето съзнавано, но явни за страничните наблюдатели. Често това са наши дразнещи навици и поведения, които може да докарват до лудост партньорите  ни, но да не осъзнаваме как ние провокираме една или друга конфликтна ситуация. Дали това ще бъде нашата безотговорност, дали ще е наш навик да дисквалифицираме и игнорираме другите, някаква свръхамбиция, състезателност и саботаж на комуникацията.  Във всички случаи слепите петна не са осъзнати наши части.  Те могат да бъдат плод на неприемливи за нас страхове или желания, които не допускаме в съзнаваното ни, но демонстрирани в определени поведенчески наши прояви.

Как можем да открием кои са нашите слепи петна?

Често могат да бъдат открити в силното ни реагиране по определени теми – независимо дали реагирането ни е  позитивно или негативно. Според Фройд, това е така нареченото „формиране на реакция” – несъзнавано трансформиране на неприемливи импулси в тяхната противоположност. Ако човек не приема латентната си хомосексуалност, той може да стане върл противник на хомосексуалистите. Човек, който не приема снизходителността към себе си, може да я проявава съвсем неосъзнато като е твърде щедър и съчувстващ към определени групи, които са онеправдани – болни, бедни, малцинствени – но да бъде изключително неемпатиен и безчувствен към хора в равностойно положение.  Ако се дразним от успешните хора и несъзнателно провокираме собствения си неуспех след неуспех,  то е защото в нас успешният човек има нужда да бъде проявен по градивен начин.  Ако сме страстни борци против „неморалните”  и сме прекалено „праведни”, вероятно една наша разюздана част гладува непризната. Плод на това са и двойните стандарти – непримиримост към определени хора и поведения, но толеранс към това поведение в себе си, макар и неосъзнато. Често, когато невротичният самоконтрол, който поддържа този механизъм се срине, може да започнем да правим осъжданото в другите действие преобилно.

Познавайки слепите си петна, ние сме по-осъзнати къде „пресоляваме манджата”.

Един прекрасен начин да откриете някои свои слепи петна е да поискате честна обратна връзка от поне 4-ма ваши близки и приятели относно вашите положителни и отрицателни страни, написани в писма. Докато  четете писмата, наблюдавайте дали се „закачате” на определени техни твърдения, имате ли нужда да се обясните и доизясните, ядосвате ли се на онова, което са ви казали. Със сигурност, там някъде са нещата, които е нужно да осъзнаете. И да решите да спрете да ги правите. Или да намалите дозата им.  Иска се време и самонаблюдение.

Но си струва, защото от това зависи качеството  на взаимоотношенията с нас, самите, или с близките ни.

И помнете, „да си нещастен и неудовлетворен е непосилна работа на пълен работен ден”.

А да си щастлив, първо  е въпрос на решение да напуснете тази работа.

Второ, иска се готовност да се запознаете със себе си и собствените си демони.

Познавайки ги, вие ще владеете тях, а не те вас.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото Част 2. Освобождаване от проекциите

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Когато търсим начини  да избягаме от отговорност за нашите думи, поведение, отговори към света, ние го прехвърляме върху друг индивид или организация чрез проектирането.

А отговорността е нашият отговор, а не нашите реакции към света. Ре-Aкциите ни карат на база минал опит да преиграваме отново и отново познати, макар и удобно-неудобни сценарии. Отговорността ни придвижва напред отвъд познатия опит. Кара ни да се движим не само физически в нови пространства, а и психологически в нови опитности. Преминаваме отвъд нашите ограничения, за един по-добър живот с нас, в нас и извън нас.

Един от начините да прехвърляме отговорност, т.е. да се задържаме на място, което ни е удобно-неудобно, са проекциите. Проекциите, като един защитен механизъм, който хваща нашата енергия в капан, могат да бъдат положителни или отрицателни. В статията „Другите като мои огледала” разгледах какво огледало могат да бъдат другите за нас.

Една индианска поговорка казва: „Да се погледна в огледалото, или да бъда огледало е начинът да намеря себе си.” Чрез проекциите наши неосъзнати, отчуждени в развитието ни части, но нужни ни за да живеем по-щастливо на тази земя, търсят начини да бъдат осъзнати, приети вкъщи, обгрижени и така полезни ни да сме по-адаптивни тук и сега.  Ние взаимодействаме със света чрез сетивата си, и така персонализираме света. Никой не преживява света както нас, но и ние не можем да преживеем света като другите. Защото версиите ни за света се базират на уникалните ни възприятия и предишни преживявания. Така проектираме и се явяваме обект на проекция за другите.

Мари фон Франц е направила едно от най-дълбоките изследвания на проекцията. Нейните трудове служат като база за по-нататъшни психологически заключения за фазите на проектирането.  Осъзнавайки какво и върху кого проектираме, както и в каква фаза на проекцията се намираме, ни помага да се освободим от проекциите.

А това е пътят на свободата и лекотата.

Фаза 1. Попадаме на някой, който е удобен за проектиране

Например, ако ни липсват лидерски качества, ще идеализираме лидерите, или ще ги мразим. Ако не осъзнаваме собствената си красота , ще идеализираме и ще се възхищаваме на някой красив, или ще го мразим. Ако имаме проблеми с гнева и не можем да го изразяваме, ще имаме трудности с някой, който изразява гнева си. Ако сме безотговорни към себе си или свръх отговорни, ще имаме трудности с някой, който е безотговорен.  На този етап ние никога не виждаме хората такива, каквито са. Ние ги виждаме такива, каквито искаме да бъдат.

Фаза 2. Проекцията започва да се изплъзва

С времето започваме да виждаме, че този, върху който сме проектирали нещо е някой друг.Но…, за да избегнем разочарованието, ние почваме да рационализираме, да намираме извинения на неща, които ни създават очевиден дискомфорт. Ако някой, когото идеализираме, започне да се държи по болезнен за нас начин, ние намираме извинения: или е имал лош ден, или утре може да е по-различно; или нещо не е толкова важно. По този начин ние избягваме да видим, че проектираната част, красива или не толкова красива, си е наша. Но ние не желаем да си я върнем. Защото опитът ни е закодирал друга представа за нас самите. Опитът ни пази, но по този начин и ограничава. А всяко ограничение е болезнено, поради напреженията, които съдържа.

Фаза 3. Проекцията се разпада

Рационализирането и извиненията не вършат обичайната работа. Обстоятелствата ни принуждават да видим човека отвъд нашите проекции. Тук вече сме разочаровани, ядосани, осъдителни, обвиняващи. И по този начин бягащи. Често ние циклим в тези три етапа, намирайки различни хора, върху които да направим една и съща проекция на собствено качество, което търси път към нас самите. Ще имаме проблем с гневните, ако не видим нашия собствен гняв и не си го позволим. Ще имаме проблем с безотговорните, докато не интегрираме нашето си безотговорие. Ще имаме проблем с хората със самочувствие, наричайки ги надути, докато не видим нашето самопринизяване и собствената си ценност, и т.н. Древните култури наричат този етап опушено огледало. Виж статията „Другите като мои огледала”.

Фаза 4. Признаване

Осъзнаваме проекцията и виждаме реалността. Това е етапът на скърбенето. За да излезем от проекцията, трябва да осъзнаем и приемем, че скърбим за тази част от нас, която дълго сме държали извън дома. И приемаме неосъзнатото  или полуосъзнатото зло, което може би сме си творили към нас и хората в етап 3.

Фаза 5. Състрадание. Интегриране на проекцията. Освобождаване

На този етап сме способни да сме състрадателни към собствената си минала неосъзнатост и „грешки”. Способни сме да приемаме без да се закачаме към хората, които са на други етапи. Способни сме да състрадаваме. Но не извиняваме. Защото извинението е присъщо на етап 2. Започваме да използваме качеството, което сме проектирали, вече  за добро, което е наистина добро. А добро е онова, което ни създава комфорт не само в момента на правене, а и погледнато утре, както ако е спомнено след една година.  Вече сме се придвижили в етап на обективност на преценките. Отговорни за собствените си действия и бездействия. И по-щастливи. Защото сме освободили  и ползваме енергията, която е била хваната в проекцията ни.

За добро.

И завинаги.

Кремена Станилова,         

психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото Част 1. Другите като мои огледала

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?“

Знаете ли, че много от примитивните племена по време на ритуали са обшивали  или облепяли дрехите си с малки парченца огледала. Вероятно за  много от съвременните хора това е само декорация или приумица.  Всъщност, нищо никога не е случайно, особено в Древния свят. Всяко едно действие в ритуалите е осъзнато в ума, разбрано с душата и живяно чрез тялото.

В древните култури има всичко, което ние днес  от позицията на по-развити понякога се заблуждаваме, че откриваме сами и първи. О, свещена простота! Бе казал на кладата Ян Хус в далечния 14 век.

Огледалцата напомняли  на хората още тогава, че всички сме огледала един за друг. Осъзнаваме ли го или не, това отражение съществува. Чрез допира до другия, чрез преживяванията си търсим осъзнаване на отраженията, за да възстановим автентичността си.  Чрез другия ние получаваме важна информация за забравените части от нас.

Така в тези древни култури се е смятало, че някои хора могат да бъдат за нас или Ясно огледало, или Опушено огледало, или Напукано огледало. Само си представете какво  е да погледнете образа си в някое от тези огледала! Какво ли усещане ще ви донесе всяко преживяване?

Ясните огледала са хората, които идеализираме, и като които вярваме, че  никога не бихме могли да бъдем.  Опушените огледала са хората, с които имаме трудности, и вярваме, че не си приличаме в нищо. Напуканите огледала са хората, които харесваме или се възхищаваме, но се страхуваме или се чувстваме притеснени в тяхно присъствие.

На психологически език това се нарича защитен механизъм проектиране. И както всеки защитен механизъм, то  временно носи някакво спасение и успокоение, но в действителност и този механизъм генерира голям енергиен заряд от задържана енергия, ако се поддържа по-дълго. Проекциите са части от нас, които търсят начин да се върнат вкъщи. Т.е. да бъдат осъзнати и да ни помогнат да заживеем цялостни и по-добре с нас, самите, и с другите.

Има няколко етапа на проектиране, които проправят път към възстановяване на автентичното ни Аз, и на които ще бъде посветена следващата статия.

Като упражнение за днешния ден ви предлагам да направите списък на хората, които са вашите Ясни огледала, хората, които са вашите Опушени огледала, и хората, които са вашите Напукани огледала.  С какво ви привличат или отблъскват? На какво се възхищавате или възмущавате?

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com