Публикации

„Благодаря” е повече от дума. „Благодаря” е отношение.

Научихме се да благодарим – за здраве, къща, работа, семейство.

И все повече разбираме.

Благодарността към имането отваря широко вратата на душата ни към всичко хубаво, което животът ни е приготвил.

Но казвайки „Благодаря!” дали го чувстваме със сърцето си?

Дали разбираме, че „Благодаря!” е шанс за рановесие между мен и теб; между даване и вземане; между отваряне и затваряне на ситуации?

Смълчаните „Благодаря!” измъчват и болеят точно толкова, колкото неказаните „Обичам те!” или преглътнатите откази и несъгласия.

” Помагащият да благодари за шанса, че е помогнал, а приемащият за шанса, че е получил и нуждата му вече сита е.”.

Обичам тази сентенция, защото тя съдържа всичко, от което се нуждаем, за да бъде обменът пълноценен и връзките осмислени.

Всички сме взаимозависими.

Какво сме ние, ако няма кой да ни даде – помощ, съвет, услуга!

Какво сме ние, ако няма на кого да дадем – помощ, съвет, услуга!

Да кажем „Благодаря!” за получена помощ е признание и утвърждение на времето и на усилията на онзи, който ни е дал. Да кажем „Благодаря!” на онзи, който ни е помолил, е начин да му кажем, че той е повод  да се чувстваме полезни.

Умеем ли да даваме „Благодаря!”? Умеем ли да получаваме „Благодаря!”?

Благодарим ли с простичкото „Благодаря ти!”, когато ни отправят искрен комплимент? Усещаме ли, че дори и ние да не се преживяваме така, някой ни е видял и е намерил начин да ни каже, че ни има, че сме привлекли неговото внимание? Или започваме да спорим и да се оправдаваме, понеже никой не ни е учил да приемаме и да се зарадваме на този начин на внимание. Познато ли ви е? „Прекрасно изглеждаш!”, „Ма, моля ти се, нещо косата ми днес не е оправена , а и съм понапълняла малко!”.

Умеем ли да благодарим за различното мнение, за критиката дори, и за обратните връзки? Колко често вместо кратко да благодарим за казаното от другия, ние почваме да спорим, да се оправдаваме или дори да атакуваме отсрещния, посмял да ни посмачка малко фасона на заблуденото ни в собственото си величие и важност Его? Да благодарим в подобни случаи е начин да приемем информация за неосъзнатото ни себе си,  дори и да ни стимулира да растем  и да се развиваме.

Умеем ли да благодарим, когато някой е избрал нас да сподели проблем, и вместо да си строшим краката или да си морим устата със съвети да му решаваме проблема, просто да му кажем, „Благодаря ти за доверието!”.

Умеем ли да благодарим на партньора си за вечерята, за помощта, за грижите?

Защото никой не е длъжен и на никой не му се полага по право.

Някой – партньор или родител –  ни е подарил времето си да направи живота ни удобен. И това е повод за благодарност.

Умеем ли да благодарим за усилията на домакините след парти, на сервитьора и готвача след вечерята, на автомонтьора, че се е погрижил за колата ни, на лекаря, че го има като възможност за спасение и тогава, когато ние сме здрави?

Умеем ли да благодарим, че някой търпеливо ни е чакал, когато сме закъснели, или приятел е изтърпял депресията ни с месеци, когато сме  потънали в проблемите си, бивайки възможно най-лошата компания, но този някой е още тук?

Умеем ли да благодарим дори за непоисканите съвети?

Умеем ли?

Списъкът със ситуации ще го довършите вие.

И помнете!

„Благодаря!” не е дума.

Тя е отношение.

 

Кремена Станилова, психотерапевт

http://www.krmenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

23 ноември – ден на психотерапията. Какво НЕ Е и какво Е психотерапията?

Тази статия е едно кратко обобщение на моя 14-годишен опит в психотерапията.

Без претенцията за изчерпателност.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Психотерапията:

  • Не е едностранен процес. Има двама активни хора. Психотерапевтът и клиентът. Психотерапевтът е активен посредник между съзнателното и несъзнателното АЗ на клиента. Клиентът е активен приемник. За да може да се постигне осъзнатост какво му говори симптомът или проблемът. Какви „заметени от него теми в несъзнаваното” си пробиват път чрез това, което го е довело в кабинета на психотерапевта.
  • Не е задължителна. Тя е само един от пътищата, които водят към здравето и щастието. Но бивайки доброволно поет път, не изключва задължението на човека пред себе си да изследва и пробва онова, което психотерапевтът му предлага.
  • Не се завършва в определеното за сесия време. Тя продължава именно в опитите да се изпробват новите идеи и поведения и да се преживее дискомфорта от новото в реалния живот и личните взаимоотношения. До следващата среща.
  • Не е „дундуркане” или „детска забавачница”. И ако психотерапевтът усети, че клиентът има именно такава нужда, макар и несъзнателна, и продължава да държи тази нужда да му се задоволи, то психотерапевтът е длъжен да бъде честен и да упражни правото си да откаже да работи с конкретния човек, като му обясни, че психотерапията е процес на съзряване и изисква готовност и решение за раздяла с „незрели” модели на поведение.
  • Не е механично прилагане на терапевтични техники, а творчески процес, в който решаващо значение имат човешките, а не толкова професионалните качества, на психотерапевта.

Психотерапията Е:

  • Честност: На психотерапевта към клиента. А именно, когато психотерапевтът е честен за усещенията си относно клиента, то той като човек, потърсил помощ, се учи на автентичност и сприятеляване с истината.
  • Връщане към реалността: С осъзнаването къде и кога в живота си човек „пресолява манджата”; къде и кога се е е самоизоставил; къде и кога проецира собствените си демони и ангели извън себе си.
  • Връщане към детското умение да се смееш. Над себе си и света. И осъзнаване къде и кога  е загубено това умение; къде и кога сериозността е приета “насериозно”; къде и  кога човек прави от мухата слон.
  • Връщане на способността да виждаш красотата. В себе си и в света.
  • Сглобяване на пъзела “Кой съм аз? Кои са другите?”

 

Накратко:

Психотерапията е лекуване с  истина, хумор, и красота. 

А добрият психотерапевт не забравя, че е човек, а не институция, и помни, че мисията му е да помогне на човека отсреща да стане онова, което Животът го е замислил да бъде. На онзи, който наистина е решил да извърви този път. Не казвам, готов да върви, защото едно е да мислим, че сме готови за нещо, друго е да решим да го вървим, трето да го извървим.  Първото е предположение, второто е поета отговорност, третото е Животът.  

На дело.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!