Публикации

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

/0 Коментари/в /от

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Кога една жена се превръща в пич

/0 Коментари/в /от

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на жените–пичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да “може”.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като “задръстена”, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станилова, психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

“Собственото достойнство, самоуважението, е толкова ценно, че винаги ти излиза твърде скъпо, когато плащаш с него.” Х. Букай

/0 Коментари/в /от

Хорхе Букай: Какво може да направи човек, за да може да разбере предварително дали цената, която трябва да плати за нещо, е висока, ниска или заслужена?

– Мислих доста и разбрах, че има много неща, за които трябва да плащам висока цена. А това ме кара да не  се чувствам много добре.

Като че ли се въртя в омагьосан кръг и не мога да изляза от него. Какво може да направи човек, за да може да разбере предварително дали цената, която трябва да плати за нещо, е висока, ниска или заслужена? С материалните неща е лесно, защото тя горе-долу е установена. Но кое е мерилото за всичко останало?

– Изглежда, първо трябва да разбере какво значи висока цена. Какво значи да плати скъпо.

– Да платиш скъпо е да платиш много.

– Да проверим от гледна точка на материалното. Сто хиляди долара много ли е?

– Да, разбира се.

– Тогава един Джъмбо Джет, който се продава за сто хиляди долара, е скъп.

– Е, зависи за кого. За мен – да.

– Защо?

– Защото нямам сто хиляди долара, нито мога да ги намеря.

– Не, Демиан. Не правиш разлика между скъпото и ценното. Ако един Джъмбо се продава за сто хиляди долара, той е евтин, независимо дали имаш тези пари, или ги нямаш.

– Тогава какво става?

– Дали нещо е скъпо или евтино, се определя от съотношението между цената /колко струва/ и стойността /колко е ценно/. А не между цената и парите, които ти имаш. Скъпо, Демиан, е онова, което струва повече, от колкото заслужава.

– Повече отколкото заслужава…. Разбира се, затова чувствам, че за много неща плащам скъпо….Сега разбирам.

– Стойността на нематериалните неща – продължи Хорхе, – а понякога и на материалните, е толкова субективна, че само всеки сам може да определи дали дадена цена е заслужена, или не. Но всички притежаваме и богатства, които според мен не умеем да ценим достатъчно.  Eдно от тях е достойнството. Струва ми се, че собственото достойнство, самоуважението, както ти казах веднъж, е толкова ценно, че винаги ти излиза твърде скъпо, когато плащаш с него.

Из „ Нека ти разкажа” Хорхе Букай