Публикации

Как губим своето женско моджо?

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

10 характерни черти на зрялото партньорство

10 характерни черти на зрялото партньорство

Партньорствата често се асоциират с другите, но първичната форма на партньорство е онази, в която партнираме със себе си –познаваме ли светлата и тъмната си страна, осъзнаваме ли дефицитите си в общуването, наясно ли сме как нашите травми от детството рефлектират върху връзките ни с другите, и как се „закачат” с травмите в интимните и бизнес партньорствата ни. Казват, че човек намира идеалните партньори, когато сам стане идеален партньор. Пътят към идеалното партньорство не е стремежът към перфектнотото партньорство, а към осъзнатото и поемащото отговорност зряло партньорство.

Какво означава на практика това? Според Г.Хендрикс, зрялото или осъзнатото партньорство има 10 основни характеристики.  Ако сме в подобен тип партньорство, ние:

  1. „Осъзнаваме и приемаме, че връзките имат една скрита цел –цялостта ни и изцеляване на детските ни травми чрез общуването с другия. Вместо да се фокусираме върху повърхностни нужди и желания, научаваме да разпознаваме неразрешените въпроси от детството. Когато гледаме на връзката си с рентгеново око, ежедневните взаимодействия придобиват повече смисъл и посока.
  2. Създаваме си по-реална представа за партньора ни, без да трансферираме образите на хората, които са ни отгледали, без да проектираме нашите негативни черти. В зрялото партньорство се свързваме с реалния човек и не го натоварваме с очаквани роли на спасител или враг, а той е едно реално човешко същество със своя история, травми, нужди и желания.
  3. Поемаме отговорност да съобщаваме нуждите си чрез ясна комуникация, вместо да поддържаме наивната вяра, че партньорът ни автоматично ще усеща и ще задоволява нуждите ни.
  4. Ставаме много по-проактивни и осъзнати в отговорите на предизвикатлествата, които общуването носи, не реагираме деструктивно –атакувайки или изоставяйки партньора в полето на конфликта.
  5. Учим се да ценим нуждите на партньора ни наравно със своите, излизаме от детската претенция за приоритет само на нашите нужди. В неосъзнатите и незрелите партньорства се предполага, че партньорът е натоварен с функцията да се погрижи за нашите нужди по магичен начин. Естествено е, когато човек изостави тази нарцистична нужда, да му се освободи енергия, която да насочи в задоволяване на нуждите и на другото човешко същество. Т.е. да дава, а не само да взема.
  6. Приели сме си тъмната страна, и това става като приемеме човешката ни страна на несъвършени и носещи и „тъмни”, неприети от обществото страсти и импулси – гняв, завист, властолюбие, дребнавост, стиснатост, интригантство и т.н. Само, когато ги приемем, ние ги обезсилваме и те биват управлявани, като рядко биват проектирани върху другия партньор. Когато осъзнаваме например, нашата безотговорност към себе си, спираме да се взираме в безотговорността на другия към нас, например. Това намалява враждебната атмосфера и открива нови пътища за разбирателство.
  7. Учим нови поведения, които да ни доведат до задоволяване на основните ни нужди и желания. Не влагаме енергията си в спорове и борба за власт, обвинения, манипулации, които да принудят партньора да задоволи, въпреки желанията си, нашите претенции. Когато преминем отвъд този етап, осъзнаваме, че партньорът е само един от ресурсите за удоволствието ни, и че няма човешко същество, което да изнесе задоволяването на всичките ни нужди, и тогава сме способни да градим и по-добри приятелски или на база хоби и интереси нови партньорства, които ни захранват и обогатяват. И опитът, който  имаме в тях, е извор за обогатяване и на интимното ни партньорство.
  8. Търсим вътре в нас сила и възможности, които ни липсват. Една от причините да имаме неосъзнати партньорства, е че търсим някой, който да подпре и да запълни дефицитите ни и да ни бъде своего рода патерица в неспособността ни да ходим на собствените си крака. Затова да бъдеш с партьор, може да дава усещане за цялост, но това подхранва страховете и ревностни преживявания при мисълта да го загубим. В осъзнатото партньорство начините да придобием цялост е като работим върху дефицитите си, а не като се залепяме за другия, когото да превърнем в наша майка или баща.
  9. Ставаме по-осъзнати за нуждата ни да бъдем обичащи, а не само обичани и разбираме любовта в по-широк смисъл като обичане на всяко човешко същество. Да искаш да бъдеш обичан е приоритет само на незрелите индивиди. Като следващо ниво е да даряваш любов.
  10. Приемаме, че е наистина трудно да се създаде трайно любовно партньорство.  В неосъзнатото партньорство, човек вярва, че да имаш добра връзка е резултат на това, че си намерил добър партньор. В осъзнатата връзка, човек се стреми да бъде той точният партньор, а не да хвърли усилия да намери или да изманипулира определен тип партньор. Знаейки това, човек посвещава време и енергия и култивира дисциплина, за да се промени и си позволява смелост да напуска неудовлетворителни връзки и партньорства, след като е опитал сам да стане „идеалният” партньор.

Добре е да помним, че първите девет не биха били  възможни, ако  не култивираме желание и решимост за промяна и обогатяване на себе си.”

Да заживееш живота на възрастен и да се откажеш от детските си желания и илюзии, изглежда трудно, но ако знаеш, че това е благодарно и удовлетворително, защото заслужаваш да живееш добре, би ли го направил?

Превод от английски език: Кремена Станилова, психотерапевт

Ако си осъзнал, че си струва да направиш нещо първо за себе си, за да се превърнеш в  идеален партньор на себе си, вероятно ще ти хареса онлайн курса ПСИХОЛОГИЧЕСКИ НАВИГАТОР, първият пълен онлайн курс за личностно развитие в  7 лекции с практически съвети и идеи.

За да поръчаш програмата, кликни ТУК! 

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Нещата, които ни свързват

Съчувствие, съжаление, съучастие,съпричастност, състрадание и т.н. са все думи в българския език, в значението, на които, се съдържа идеята за връзка. За свързаност между Мен и Теб. „Чувствам с теб”, „Жаля с теб.”, „Участвам с теб”, „Страдам с теб.” – т.е свързан съм с теб чрез моите чувства , преживявания, отношение към теб. И ти си свързан с мен посредством същите или противоположни човешки чувства, които изпитваш към мен.
Целият ни човешки живот е движен от стремежа към две привидно противоположни състояния.”Да бъда слят с Теб.” и „Да бъда отделен от Теб.” Щастливци сме, ако откриваме баланса да бъдем във връзка с другите, без да губим връзката със себе си.
Аз и Другите. Още със самото си зачеване вече сме свързани чрез пъпната връв. Със жената, която е избрала нас и ние сме избрали нея да ни роди. Със жената, която по-късно ще наричаме мама. И чрез нея, в първите ни години – от утробата до прохождането ни – се свързваме със света. Поглъщаме чрез кърмата тревогите и радостите на този свят. И след щастливото единство с мама и нейната гърда, прохождаме, отделяме се. И започва една непрестанна битка в нас и със света извън нас. От една страна -да бъдем свързани и зависими. А от друга-отделни и независими. Едно току-що проходило дете е жив пример за тази борба – то тръгва стремглаво към всеки нов обект, и рязко спира, за да провери дали мама е там, дали не го е изоставила. От тук нататък тази сцена ще се повтаря в различните ни връзки-връзките ни с децата в детската градина, в тийнейджърската група, връзките ни с противоположния пол. Всичко е белязано от тези два стремежа. Стремежът към новото, сиреч, към вълнение и интересно. И стремежът към сигурното и познатото, сиреч към уют и спокойствие. Няма човешко същество, което да не се стреми към свързаност. Първа и основна потребност на всеки един от нас е потребността да принадлежим-към група или общност. Защото групата-семейна, приятелска, професионална – означава сигурност. Оцеляване. Живот. Аз-отделният човек- не мога без другия. Другият е този, с който разговарям, храня се, гали ме, гушка ме, целува ме, правя секс, забавлявам се работя, творя.
А всъщност, живеем във време , в което независимостта е издигната в култ. А и незнайно кога и как сме решили, че да си тотално независим от другите е възможно. Вярваме, че имането на много пари ни прави независими, а всъщност-това е една илюзия.. Зависими сме от клиентите ни, които оставят парите си за нашите стоки и услуги. Зависими сме и от хлебаря, и месаря, които произвеждат храната ни, от магазинера, който ни я продава, от автомонтьора, който ни оправя колата и т.н. Страхът ни да зависим от хора, често ни прави зависими от други неща – дрога, алкохол, храна. Неща, които заместват връзката ни с живите Други.
И колкото и да сме различни, самостоятелни и независими, сме свързани с другите чрез страха ни от смъртта. Той ни кара да се вкопчваме в хора, връзки, вещи-сякаш да оставим времето непроменено, да не усещаме промяната и бавното ни придвижване към смъртта.. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от разделите, и от самотата, защото те ни напомнят за нашата крайност. Всичко, което човешкият ум роди през последния век – бързи комуникации-телефони, интернет, средства за светкавично придвижване – са опит да поддържаме усещането си за връзка с Другия. Че е тук. До нас. И ние до него.
Всичко, което ни свързва е и онова, което ни разделя-страхът ни от смъртта и самотата ни карат да се налагаме, да притискаме, изнудваме онзи, който ни е важен. Да властваме. Постигайки някакъв статус над другия забравяме, че няма цар без царство, власт без подчинени, манипулиращи без манипулирани. Че колелото се върти, и един ден ролите се разменят. Че, когато сме сами вярваме, че сме различни и по-добри от другите. Че те, другите са лъжци, измамници, клюкари, манипулатори, горделивци, егоцентрици, насилници, завистници и т.н., ние всъщност не осъзнаваме, че виждаме в тях всичко, което носим в нас. И само чрез връзката си с тях проявяваме съзнателно или не всичко, което харесваме и всичко, което ненавиждаме в тях.
А той, другият, ни е нужен, за да можем чрез връзката си с него да се оглеждаме в него. И той в нас. Затова разбирането, състраданието и съчувствието към другите ни прави истински свързани с тях . И с най-доброто в нас.
И както казва Екхарт Толе: „ Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между вас и всички останали същества. Следващия път, когато си кажете: „Нямам нищо общо с този човек.”, спомнете си, че имате много общо: след години, две, или седемдесет, това няма голямо значение – и двамата ще станете купчинки прах, после абсолютно нищо. Това е отрезвяващо и смиряващо осъзнаване и не оставя особено място за гордост. Негативна мисъл ли е това? Не, само факт. Защо да си затваряме очите за него? В този смисъл има пълно равенство между нас и другото същество.”
И това е всичко, което ни свързва.

Кремена Станилова, психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Ана Май – жената, която през 1921 г. предложи 8 март да бъде световен ден на борбата на жените за равноправие

Рубрика: Многоликата българка

Ана Кръстева Маймункова (псевд. Ана Май) е български политик, активист на Българската комунистическа партия (т.с.) в началото на 20 век. Бори се срещу мизерията и незачитането на образователния ценз, против беззаконията и уволненията, срещу експлоатацията на деца и жени в тютюневите складове. Прогонена от родния си град, тя отива в село Воден да учителства. И тук не престава да работи за доброто на хората. Наричат я ОРЛИЦАТА.

Ана Маймункова е родена в Хасково през 1878 година. През 1906 е сред учредителите на Учителската социалдемократическа организация, а по време на Първата световна война организира антивоенни демонстрации в родния си град. Участва в издаването на вестниците „Учителска искра“, „Работнически вестник“, „Равенство“ и „Работничка“.

Ана Маймункова предвожда делегацията на българските жени на Втората международна конференция на жените комунистки в Москва през юни 1921 г. Там българките правят предложение да се установи един общ ден, в който да се чества денят за борбата на жените за равноправие, и това да е 8 март.

През лятото на 1923 е арестувана от новата деветоюнска власт. По време на априлските събития през 1925 отново е арестувана и е убита в Софийския затвор.

Източник: Уикипедия

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За многоликата жена

За многоликата жена
В един текст, открит през ІІІ век. в Наг Хамади и наречен „Химн на Изида“.

ВСИЧКО това е жената:

„И защото съм първата и последната,
аз съм уважаваната и презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно,
защото аз съм скандалната и великолепната.“

Химн на Изида, III или IV век, открит в Наг Хамади

 

Текстът подготви Кремена Станилова, психотерапевт

Гледайте няколко интервюта с мен относно мъжкото и женското начало като кликнете на връзките по-долу:

За женската енергия и ролите на жената гледайте като кликнете ТУК

За феминизма и мачизма в контекста на мъжествеността и женствеността гледайте като кликнете ТУК

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Феминизъм vs Мачизъм в контекста на женствеността и мъжествеността 02.03.2017 г. в предаването „Без формат“ на ETV

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Къде е бащата? Въпрос в контекста на българските лични и обществени драми

Това е един мой статус във Фейсбук от 20.02.2013 г. Отваряйки профила си днес, 20.02.2017 г., Фейсбук ми го напомни. Времето, казват, не течало като права линия, а спираловидно. И днес отново, бивайки на същата точка, само че на малко по-горен етаж от спиралата, въпросите ми са същите? Същите ли ще са отговорите. Това оставям на онези, които ще го прочетат.

Струва ми се, че онова, което случва и води до един и същи финал българските лични и обществени драми, е гладът за силен и истински баща. Какво имам предвид:
Българските лидери от нова и най-нова обща история са една странна микстура от двете крайни и сенчести форми на Патера или бащата. Бащата го няма – както в липсата си, така и в свръхналичието си. Българският лидер, без значение как се казва, примери колкото щеш, в силни времена се държи като авторитарния баща, от който се страхуват и жена, и деца, а в моменти на кризи бяга в кръчмата, оставяйки жената (респ.народа) да се оправя с децата и тайно се надява, че тя толкова обича да й е зле, че ще дойде да си го прибере – щото с него зле, ама без него по-зле.

Хора, чиито бащи ги няма като гръб – физически и психологически, имат склонност да митологизират други хора – мъже или жени, като бащин заместител. А след всяка митологизация има много разочарование. Митологизирането, макар да не е фалшификация, е една непълна истина, т.е. едностранчиво и селективно представяне на нещата, а демитологизацията и борбата с мита е нещо като замяната на мита с противоположно твърдение, т.е. пак нещо едностранчиво и непълно.

Та, мисълта ми беше, че бащите могат и имат ресурс да застанат зад синовете си, защото само човек със силен бащин гръб избира точните лидери на държавата, не като заместители на бащата, който го няма, а като негово допълнение. Ако вашият баща го няма в наличието си, имате дядо, вуйчо, някой национален герой от близкото или далечното минало. Ако и тук го няма, потърсете ментор – някой истински порасъл мъж, който да ви преведе през дебрите на порастването от зависими от майките си момчета до зрели и отговорни мъже. Същото се отнася и за нас, жените. Да търсим бащини и майчини фигури, допълващи рождените такива, които да ни преведат през пътя на това да сме майки и партньорки на себе си. Тогава няма да митологизираме образи в общественото пространство. Няма да превръщаме синовете в партньори-заместители на съпрузите. А ще ги пускаме да извървят своя път на Герои на собствените си животи. И те ще правят отговорни и осъзнати избори, както в личния, така и в обществения живот.

Надявам се, че най-сетне ще разберем една истина като избираме лидерите си: силният лидер няма нужда да обезсилва опонентите си, нито да се сдобива със сила, мачкайки онези, които са под него. Силният лидер го е грижа, защото знае,че без тези отдолу, той не може да е лидер. Истински силният лидер е авторитетен, защото гради силата си като дава сила и на другите. Авторитарният лидер никога не може да издържи под натиска на собствената си претенция за сила. И не знае що е отговорност.

А тези отдолу, които сме ние, да се научим да живеем с цената и отговорността от изборите си.

Защото народът е казал: „Луд изяжда и два зелника, стига да има кой да му ги даде.”

Фейсбук статус, 2103 г.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

снимка: Maria De Bragança Serrão Mitologia Zeus

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Кога една жена се превръща в пич

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на женитепичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да „може“.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като „задръстена“, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станиловапсихотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Събития

Страницата, която търсите не е открита

Съжаляваме, но не бяха намерени постове отговарящи на вашия критерий