Публикации

Как губим своето женско моджо?

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

Изворът на жените – La source des femmes

Изворът на жените – La source des femmes

Изворът на жените е филм, който е представен от т.нар. „Европейско кино”, което няма почти никакви прилики с комерсиалното, ефектно и в крайна сметка лишено от каквато и да било дълбочина, символика и познавателна стойност холивудско кино. С това кратко въведение искам да кажа на любителите на холивудския комерс, че е безмислено да си губят времето с филма.
Отивайки към киносалона бях с настройката, че филма няма да ми хареса, защото аз също съм повлияна от лъскавината и празнотата, лишената от съдържание и смисъл поп халтура /работа извършена некачествено, небрежно, за пари, както и резултатът от нея/.
Още първите няколко минути от филма опровергаха първоначалната ми настройка и приковаха вниманието ми с въздействащата музика и песни. Въпреки тежкия начин на живот, който водеха, жените пееха и танцуваха. Сюжета на филма е на пръв поглед битово-социален.
Едно бедно ислямско село не разполага с водопровод, жените ходят далеч в планината, където се намира извор. От там те носят своята вода. Умишлено употребявам думите „своята вода”, защото никой от техните съпрузи не се интересува с какви усилия и при какви нечовешки условия жените осигуряват водата за домакинството.
Всички жени в селото са помятали и губили децата си минимум по три пъти средно, защото са принудени да носят вода от планината, дори и по време на бременностите си.
Гледайки този филм си даваме сметка как в някои части на света, неграмотността и липсата на образование, тълкуването и четенето на Корана, според както изняся на мъжете, поставят жената в по-лоша позиция от животно. Тя бива третирана по-лошо и от животно.
Лейла, главната героиня е сравнително образована млада жена. Тя може да чете. Прочитайки откъси от Корана на имама на селото, Лейла успява да го убеди, че мъжете и жените са равни. Факт, който е записан в тази тяхна свещена книга. Това нейно смело действие позволява „женската любовна стачка” да продължи.
„Любовната стачка” представлява лишаване на съпрузите от секс до изпълняване на искането на жените, в селото да бъде построена чешма. Това е и основния сюжетен мотив, около който се изгражда филма.
И това е от една страна покъртително, защото показва, до каква нищожна степен е сведено значението на жената. Исляма, възниквайки след Християнството окончателно унищожава езическите култове към Богинята – Майка и нейното земно превъплащение в жената и прави от последната едно незначително, омразно създание, необходимо само, за да задоволява сексуалните потребности на мъжа и да ражда деца до пълно изтощение и смърт.
От друга страна този сюжет намеква за Силата, криеща се в женската вагина и утроба. Единственото оръжие, което сякаш по ирония новите патриархални божества са оставили на жената.
А може би греша? Възможно ли е Богинята – Майка да се е подиграла със своите религиозни братя /християнство и ислям/ и да е запазила в крайна сметка за себе си последната дума, в тази космическа битка?
О там нататък филма изцяло почива на добре поставен символизъм. „Извора на жените” се намира високо в планината, до него сте стига по каменист, сух и обрасъл с трънаци път. Тоест пътя към женския извор, към любовта на жената, към нейната вагина и утроба не е и не бива да бъде лесен и лесно достъпен. Това е и една индиректна критика към освободеното сексуално поведение, което ние свободните, образовани и равнопоставени с мъжете европейки и американки имаме.
Богинята – Майка пази ревниво своите могъщи и тайни оръжия, но тя нама да ги дари на повърхностни и плиткоумни женички, които дори не знаят каква Сила притежават. Това са секс-бомбите от кориците на списанията и модните подиуми /до колко са все още „секс” е спорен въпрос, защото са кльощави анорексички/.
Не! Тайните на Извора на Жените, Богинята ще дари на жените от ислямския свят, защото точно те се нуждаят от тях.
Лишаването на мъжете от секс до построяването на чешма в селото е друг символ. Той ни показва, че лошото отношение на мъжа към жената, липсата на прояви на обич и нежност, на уважение и почит, прави така, че „женския извор” на любовта и насладата вътре в тялото на жената да пресъхва. От това страда мъжа. Той става гневен и агресивен, невротичен на модерен психологически език. А от там и болен. Болният и слаб мъж не е добър и полезен за семейството си. Нещо повече той е ненужен.
В крайна сметка жените от филма получават така необходимата за всички чешма. Чешмата и течащата от нея вода, могат да символизират много неща, но нека за целите на филмовия анализ да разгледаме тези два символа като олицетворение на пениса и спермата.
Това тълкуване ще ни покаже до каква степен мъжът и неговото правилно отношение към жената е от жизнено важно значение за добруването и щастието в семейството. От чешмата в селото зависи благоденствието на цялото село. В умаления модел на мъжа и жената, от Силата на Пениса зависи Силата на Вагината и Утробата. И обратно.
В този смисъл – войната между половете е действие водещо до безплодност и немощ, до безводие и страдание. До болести и смърт. Там където „Извора на Жените“ е пресъхнал, няма Чешми. Няма здрави и силни мъже и красиви и щастливи жени.

Автор: Юлияна Шапкарова, психолог
Статията е взета от: http://sexnature.org/semejna-psihologiya/izvora-na-zhenite-la-source-des-femmes.html

Филмът, разпределен в 5 части, с български субтитри можете да гледате ТУК: https://www.vbox7.com/play:a6ef397857

Ана Май – жената, която през 1921 г. предложи 8 март да бъде световен ден на борбата на жените за равноправие

Рубрика: Многоликата българка

Ана Кръстева Маймункова (псевд. Ана Май) е български политик, активист на Българската комунистическа партия (т.с.) в началото на 20 век. Бори се срещу мизерията и незачитането на образователния ценз, против беззаконията и уволненията, срещу експлоатацията на деца и жени в тютюневите складове. Прогонена от родния си град, тя отива в село Воден да учителства. И тук не престава да работи за доброто на хората. Наричат я ОРЛИЦАТА.

Ана Маймункова е родена в Хасково през 1878 година. През 1906 е сред учредителите на Учителската социалдемократическа организация, а по време на Първата световна война организира антивоенни демонстрации в родния си град. Участва в издаването на вестниците „Учителска искра“, „Работнически вестник“, „Равенство“ и „Работничка“.

Ана Маймункова предвожда делегацията на българските жени на Втората международна конференция на жените комунистки в Москва през юни 1921 г. Там българките правят предложение да се установи един общ ден, в който да се чества денят за борбата на жените за равноправие, и това да е 8 март.

През лятото на 1923 е арестувана от новата деветоюнска власт. По време на априлските събития през 1925 отново е арестувана и е убита в Софийския затвор.

Източник: Уикипедия

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За многоликата жена

За многоликата жена
В един текст, открит през ІІІ век. в Наг Хамади и наречен „Химн на Изида“.

ВСИЧКО това е жената:

„И защото съм първата и последната,
аз съм уважаваната и презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно,
защото аз съм скандалната и великолепната.“

Химн на Изида, III или IV век, открит в Наг Хамади

 

Текстът подготви Кремена Станилова, психотерапевт

Гледайте няколко интервюта с мен относно мъжкото и женското начало като кликнете на връзките по-долу:

За женската енергия и ролите на жената гледайте като кликнете ТУК

За феминизма и мачизма в контекста на мъжествеността и женствеността гледайте като кликнете ТУК

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Феминизъм vs Мачизъм в контекста на женствеността и мъжествеността 02.03.2017 г. в предаването „Без формат“ на ETV

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Къде е бащата? Въпрос в контекста на българските лични и обществени драми

Това е един мой статус във Фейсбук от 20.02.2013 г. Отваряйки профила си днес, 20.02.2017 г., Фейсбук ми го напомни. Времето, казват, не течало като права линия, а спираловидно. И днес отново, бивайки на същата точка, само че на малко по-горен етаж от спиралата, въпросите ми са същите? Същите ли ще са отговорите. Това оставям на онези, които ще го прочетат.

Струва ми се, че онова, което случва и води до един и същи финал българските лични и обществени драми, е гладът за силен и истински баща. Какво имам предвид:
Българските лидери от нова и най-нова обща история са една странна микстура от двете крайни и сенчести форми на Патера или бащата. Бащата го няма – както в липсата си, така и в свръхналичието си. Българският лидер, без значение как се казва, примери колкото щеш, в силни времена се държи като авторитарния баща, от който се страхуват и жена, и деца, а в моменти на кризи бяга в кръчмата, оставяйки жената (респ.народа) да се оправя с децата и тайно се надява, че тя толкова обича да й е зле, че ще дойде да си го прибере – щото с него зле, ама без него по-зле.

Хора, чиито бащи ги няма като гръб – физически и психологически, имат склонност да митологизират други хора – мъже или жени, като бащин заместител. А след всяка митологизация има много разочарование. Митологизирането, макар да не е фалшификация, е една непълна истина, т.е. едностранчиво и селективно представяне на нещата, а демитологизацията и борбата с мита е нещо като замяната на мита с противоположно твърдение, т.е. пак нещо едностранчиво и непълно.

Та, мисълта ми беше, че бащите могат и имат ресурс да застанат зад синовете си, защото само човек със силен бащин гръб избира точните лидери на държавата, не като заместители на бащата, който го няма, а като негово допълнение. Ако вашият баща го няма в наличието си, имате дядо, вуйчо, някой национален герой от близкото или далечното минало. Ако и тук го няма, потърсете ментор – някой истински порасъл мъж, който да ви преведе през дебрите на порастването от зависими от майките си момчета до зрели и отговорни мъже. Същото се отнася и за нас, жените. Да търсим бащини и майчини фигури, допълващи рождените такива, които да ни преведат през пътя на това да сме майки и партньорки на себе си. Тогава няма да митологизираме образи в общественото пространство. Няма да превръщаме синовете в партньори-заместители на съпрузите. А ще ги пускаме да извървят своя път на Герои на собствените си животи. И те ще правят отговорни и осъзнати избори, както в личния, така и в обществения живот.

Надявам се, че най-сетне ще разберем една истина като избираме лидерите си: силният лидер няма нужда да обезсилва опонентите си, нито да се сдобива със сила, мачкайки онези, които са под него. Силният лидер го е грижа, защото знае,че без тези отдолу, той не може да е лидер. Истински силният лидер е авторитетен, защото гради силата си като дава сила и на другите. Авторитарният лидер никога не може да издържи под натиска на собствената си претенция за сила. И не знае що е отговорност.

А тези отдолу, които сме ние, да се научим да живеем с цената и отговорността от изборите си.

Защото народът е казал: „Луд изяжда и два зелника, стига да има кой да му ги даде.”

Фейсбук статус, 2103 г.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

снимка: Maria De Bragança Serrão Mitologia Zeus

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Кога една жена се превръща в пич

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на женитепичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да „може“.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като „задръстена“, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станиловапсихотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Женската енергия – психология и митология в предаването“Без формат“ на ETV / 02.02.2017 г.

Женската енергия в жената и мъжа. Какво се случва, когато не даваме достатъчно пространство на женската и съответно на мъжката енергия в личен и обществен план. Как да захранваме женската си енергия. Как да се свързваме с архетипното женско знание.

„За да бъде НЯКОЙ, една жена не трябва да бъде повече като мъж, а да бъде повече като жена.“

Д-р Сали Шейвиц, лекар и писател

Отдели си 30 минути и гледай видеото ТУК!

Интервю с психотерапевта Кремена Станилова

Ако темата ти харесва, сподели с приятелка или приятел видеото, използвайки бутончетата по-долу. Помогни на още една жена да се чувства по-комфортно в женствеността си и на още един мъж да се чувства повече мъж.

Източник: youtube канал на ETV

Събития

Страницата, която търсите не е открита

Съжаляваме, но не бяха намерени постове отговарящи на вашия критерий