Къде е бащата? Въпрос в контекста на българските лични и обществени драми

Това е един мой статус във Фейсбук от 20.02.2013 г. Отваряйки профила си днес, 20.02.2017 г., Фейсбук ми го напомни. Времето, казват, не течало като права линия, а спираловидно. И днес отново, бивайки на същата точка, само че на малко по-горен етаж от спиралата, въпросите ми са същите? Същите ли ще са отговорите. Това оставям на онези, които ще го прочетат.

Струва ми се, че онова, което случва и води до един и същи финал българските лични и обществени драми, е гладът за силен и истински баща. Какво имам предвид:
Българските лидери от нова и най-нова обща история са една странна микстура от двете крайни и сенчести форми на Патера или бащата. Бащата го няма – както в липсата си, така и в свръхналичието си. Българският лидер, без значение как се казва, примери колкото щеш, в силни времена се държи като авторитарния баща, от който се страхуват и жена, и деца, а в моменти на кризи бяга в кръчмата, оставяйки жената (респ.народа) да се оправя с децата и тайно се надява, че тя толкова обича да й е зле, че ще дойде да си го прибере – щото с него зле, ама без него по-зле.

Хора, чиито бащи ги няма като гръб – физически и психологически, имат склонност да митологизират други хора – мъже или жени, като бащин заместител. А след всяка митологизация има много разочарование. Митологизирането, макар да не е фалшификация, е една непълна истина, т.е. едностранчиво и селективно представяне на нещата, а демитологизацията и борбата с мита е нещо като замяната на мита с противоположно твърдение, т.е. пак нещо едностранчиво и непълно.

Та, мисълта ми беше, че бащите могат и имат ресурс да застанат зад синовете си, защото само човек със силен бащин гръб избира точните лидери на държавата, не като заместители на бащата, който го няма, а като негово допълнение. Ако вашият баща го няма в наличието си, имате дядо, вуйчо, някой национален герой от близкото или далечното минало. Ако и тук го няма, потърсете ментор – някой истински порасъл мъж, който да ви преведе през дебрите на порастването от зависими от майките си момчета до зрели и отговорни мъже. Същото се отнася и за нас, жените. Да търсим бащини и майчини фигури, допълващи рождените такива, които да ни преведат през пътя на това да сме майки и партньорки на себе си. Тогава няма да митологизираме образи в общественото пространство. Няма да превръщаме синовете в партньори-заместители на съпрузите. А ще ги пускаме да извървят своя път на Герои на собствените си животи. И те ще правят отговорни и осъзнати избори, както в личния, така и в обществения живот.

Надявам се, че най-сетне ще разберем една истина като избираме лидерите си: силният лидер няма нужда да обезсилва опонентите си, нито да се сдобива със сила, мачкайки онези, които са под него. Силният лидер го е грижа, защото знае,че без тези отдолу, той не може да е лидер. Истински силният лидер е авторитетен, защото гради силата си като дава сила и на другите. Авторитарният лидер никога не може да издържи под натиска на собствената си претенция за сила. И не знае що е отговорност.

А тези отдолу, които сме ние, да се научим да живеем с цената и отговорността от изборите си.

Защото народът е казал: „Луд изяжда и два зелника, стига да има кой да му ги даде.”

Фейсбук статус, 2103 г.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

снимка: Maria De Bragança Serrão Mitologia Zeus

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!