Маските, които носим – възможно ли е да станем кукловодите на собствената си съдба

Имам интервю за работа и педантично оглеждам маските, с които да се дегезирам. Коя да избера? В тази криза костюмът на нахакан и самоуверен професионалист изглежда малко прашасал и може би ще се спра на редови, но изпълнителен и прилежен служител.

Поглеждам се в огледалото. Да, това съм аз.
Едно от моите безбройни „аз“.

Често свързваме играта на социални роли и подмяната на маските с лицемерието. Любителите на мистиката и дзен будизма пък си задават въпроса – а кой съм всъщност аз?

Докато се подготвям да впечатля бъдещия си работодател, не отделям енергия да медитирам над объркващи коани. Задавам си по-скоро практичния въпрос – удобни ли са ни маските, които носим ежедневно? И дали са убедителни?

Отговорът ми се натрапва само няколко часа по-късно, на родителската среща в гимназията на голяма ми дъщеря. Както винаги съм подранила и запълвам времето си, като разглеждам новодошлите. Удивена съм, че повечето хора сякаш носят със себе си етикетче с професията и социалното си положение.

Този мъж с изправения гръб и леко вдървената походка несъмнено е военен, нищо, че в момента не носи униформа. Жената, която поглежда изпитателно над очилата си? Лекарка, предполагам… Сякаш мога да видя стетоскопа, окачен на гърдите ѝ.

Чудя се дали и моето препитание е оставило подобен отпечатък върху поведението и външния ми вид. По какво се отличава един журналист, питам се.
И как става така, че човек, който се ражда свободен, постепенно ограничава безкрайното разнообразие на възможностите си, надявайки

маска, която неусетно започва да го ръководи
като кукла на конци

„Аз съм военен. Значи съм строг, силен и дисциплиниран“ – сякаш рецитираше бащата с горда осанка.
„Аз съм творец – чувах по-нежния глас на друг татко, седнал на задния чин. – Значи не е престъпление, че съм с различни чорапи. Ние, хората на изкуството, сме разсеяни.“
„Аз съм преуспяла“ – заля ме омайният парфюм на елегантна майка със строг бизнес костюм.

А моята маска? С годините толкова съм се идентифицирала с нея, че дори не мога да я назова.
Кукловодът, който ръководи действията ми, не иска да излезе под светлината на прожекторите, за да не издаде, че е просто мираж.

„Аз не съм добра домакиня“ бе една от моите хиляди роли, които играех безупречно. Приех я още на крехка възраст, когато като всяка тийнейджърка ме облада страха, че ще заприличам на майка си. Години наред трябваше да се примирявам с факта, че ми трябват часове да намеря какво да облека в гардероба си, царство на хаоса. Един ден ми омръзна.

„Това е просто роля като всяка друга

– казах си. – От днес вече съм подредена и изрядна.“

Разбира се, маската не се дава без бой. Кукловодът не обича да изпуска контрола. Но истината е, че единственото нещо, което ограничава и ръководи действията ни, е нашата убеденост, че „това съм аз“.

Нахаканият финансов журналист, който обича да броди из дебрите на макроикономиката, съм аз, както съм и забавната майка, която купува книжки с картинки и организира куклен театър. Аз съм също домакинята, на която ѝ омръзна хаоса в къщи, и съпругата, която се старае да разреши всеки конфликт в семейството.

Някои позабравени маски събират прах, но те също са аз, предполагам – могат да влязат в действие, ако се наложи. Изкусителката не е използвана от години, а купонджийката, която обожава Куба Либре, отегчено се прозява на рафта.

Но тези маски също съм аз

И изглежда между някои от тях да няма нищо общо. Какво може да свързва грижовната спокойна майка с редактора, изпаднал в бойна треска, защото наближава срока за печат?

Това, което свързва всички тези роли е фактът, че все пак всички те наистина съм аз. Когато избираме маската, която ще носим, дори и несъзнателно се ръководим от вече натрупани навици, предпочитания, възгледи. Не избираме костюм, който не ни е по мярка – той не само ще ни убива, но и няма да е убедителен.

„Аз никога не нося маска – каза един от моите бивши ухажори, гледайки ме с големите си открити кафяви очи. – Това, което виждаш, е това, което съм.“
И след това ме заля с цяла тирада по въпроса колко успешен мениджър е – изпълнение, което целеше дълбоко да ме впечатли. Аз обаче останах единствено с убеждението, че до такава степен се е слял с маската, която носи на работа, че съвсем е забравил всички други „аз“, които би могъл да бъде.

Хората, които твърдят, че не носят маска,

обикновено си вярват, защото до такава степен са се вживели в ролята си, че започват изцяло да се идентифицират с нея. Това е опасно, защото ограничава свободата на избора ни. Открих го, когато излязох в отпуск по майчинство. Да живея без хаоса и адреналина на печатно издание се оказа изпитание – коя съм аз, ако не съм редактор?

Малко по-късно стана ясно, че не е чак толкова трудно да си майка, но трябваше да пренапиша доста от нещата, които вярвах за себе си.
Оказа се, че мога освен експедитивна, да съм търпелива, вместо творчески хаос да се обградя с хигиенен ред.

И все пак, това също е маска. Да живееш без маска означава повече от това да си социално неадекватен – всъщност, именно маските са това, което ни прави хора.

Терминът Charaktermaske

е въведен, изненадващо, от Карл Маркс, който отбелязва, че в човешкото общество се налага да играем роли, за да изпълним определени функции. По-късно Карл Юнг нарича лицето, което избираме да покажем на околните, „персона“.
„Човек без персона е сляп за реалностите на света“ – казва Карл Юнг и нарича това състояние нарушен психичен баланс.

Макар че не съм философ, аз се съмнявам, че въобще е възможно да се живее без маска, тъй като маската е именно нашето мнение за самите нас. В зависимост от ситуацията, се концентрираме над едни или други свои способности и умения, избирайки ролята, която най-ефективно би ни позволила да се справим с текущите си задължения.

Маските не само ни помагат да се справяме с обществените си задачи. Тъй като околните лесно ги разпознават, те сами допълват и изглаждат несъвършенствата, които може и да сме допуснали в изграждането на ролята. Забелязах например, че когато изляза навън с малката си дъщеря, моментално влизам в позицията на „майка“. Тази роля е толкова силно наложена, че понякога се чувствам скрита като зад щит –

никой не забелязва мен, а само маската.
Това ми дава изненадваща свобода

– мога например да нося къси поли, които в противен случай ме карат да се чувствам неудобно с погледите, които привличам.

Някои маски са дори още по-могъщи. Не случайно те са незаменим атрибут на шамани и магьосници. Маските не само ни помагат да изиграем определена роля – те ефективно забулват личните характеристики на актьора, скрит зад тях.

Помислете например какви точно бяха чертите на лицето на полицая, който ви спря за превишена скорост. Дали изглеждаше уморен, или щастлив, влюбен или отчаян? Обикновено не си правим труда да търсим човека зад униформата. Страшното е, че понякога и самият той забравя, че съществува.

Идентифицирането с нашите маски ни ограбва

Колко души сте срещали, които до такава степен са свикнали да поставят знак на равенство между себе си и своето социално положение, че в крайна сметка остават ограбени души?

Въпреки че в разговорите си обикновено ги асоциираме с лицемерие, маските са полезен уред, с който си служим ежедневно, и без който нямаше да можем да се интегрираме в обществото. Да ги отхвърлим би било пагубно. Да решим обаче, че те напълно ни определят, е опасно. Какво да правим тогава? И как да определим кое е това истинско „аз“, което се крие зад всичките ни роли?

Отговорът на втория въпрос не е толкова труден, колкото звучи. За да намерим своето истинско „аз“ не е необходимо да се лишим от театралния си реквизит, или да отричаме, че имаме нужда от него. „Аз“ – това се всички наши маски, които носим. Плюс свободата да ги променяме по необходимост.

Трикът в откриването на собственото „аз“

не е да отречеш, че играеш роля, а да признаеш, че го правиш, и да поемеш контрола над куклата – самия себе си.

Маската „редактор“ ми пречи у дома – сменям я с „майка“, „съпруга“ или просто „лентяй“. Ако използвам маската „купонджия“ в офиса, вероятно ще ме уволнят, а ако се държа като финансов журналист с приятелите си, ще ги отегча до смърт.

Отново оглеждам маските на рафта в гардероба. Коя ли да избера днес?
И ето там, от ъгъла, някой се кикоти.
Това е моето истинско „аз“, което ми нашепва – а защо за разнообразие днес не наденеш мен? Че какво пък…

09.09.2011 г.

Автор: Анна Уолф

Източник: http://club50plus.bg

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

0 коментари

Коментирай

Want to join the discussion?
Feel free to contribute!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.