Да мислим, че единствено  външната действителност трябва да се промени, за да ни стане удобна, е егоцентрично-нахално. Да мислим, чe външната действителност автоматично  ще се промени с нашата промяна, е егоцентрично-наивно.

Начините,  по които едно живо същество да общува с външния свят са два – адаптация и асимилация. И хората не правим изключение.

Адаптация и асимилация. Що ще рече това?

Ако не можем да променим нещо, се адаптираме, т.е. се приспособяваме, на всички нива към него и приемаме водещата  му роля. И следваме. Ако не приемаме нещо, то асимилацията е следващата стъпка. Разрушаваме старото, за да градим отговорно новото. Разрушението – разбирано като промяна на старото. Не само на думи, но и на дело.  Като приемаме, че може и да не успеем. И отговаряме за последиците и нямаме претенции към света да ни оправя кашата, която може да сме сътворили, докато не си я изсърбаме.

Напоследък придобилата популярност философия на смирението или приспособлението е колкото добра, толкова и болна.

Добра е на лично ниво, за да сме в мир със себе си. Но вредна, ако нямаме съзнанието, че не сме мушкато в саксия. Ако осъзнаването ни спира само до нашата саксия, то постоянното адаптиране може да подсилва нещо, което е общочовешки болно и вредящо. Да не забравяме, че философията на смирението е популяна в страни като Индия с милиaрдно население. И ако тези милиaрди хора, възприемат философията на асимилацията или на промяната, то биха разрушили съществуващото обществено-политическо статукво.  Представете си какво би се случило.

Друг е въпросът, че много избирателно вземаме опита на Изтока като виждаме само позитивно-приемащото. Но да си вярно информиран, означава да си трудно манипулиран. През вековете Индия е създала над 10 000 храма, посветени на над 10 000 смирени и позитивни божества, но знаем ли, че Индия е създала над 10 000 тайни общества, учения и кървави секти, сред които са последователите на богинята Кали туги-удушвачи, които  са върлували из субконтинета години наред, докато британските колонизатори не са се справили с тях по същия кървав и несмирителен начин.

За християнската форма на криворазбрано смирение „Търпи и ще си спасиш душата” тук няма да говоря. Ясно е, че никой спасен не се е върнал от там, за да разкаже. Важно е какво е тук, докато сме живи. Какви избори правим и какви цени плащаме за тях.

Запитайте се защо философията на смирението набира  популярност в крайно бедни страни от бившия соц лагер, където ръководната сила на Партията отстъпи пред ръководната сила на Гурото – духовен или политически.

И ако, ние българите, изповядваме единствено философията на смирението, което , обаче, се разбира не като мир със себе си, а като примирение, т.е. „принуждавам се да съм в мир.” А на обикновен български се съдържа в постояннно повтаряната мантра от много българи, „Ама какво да направя!?”,  инак казано, „ Нищо не мога да направя.” А тя ражда блатото, което ни засмуква: духовно, социално, политическо, дълбинно-личностово.

Психологията и философията на асимилацията или на промяната на външното,  без да е предхождана от  личностова промяна, води до анархия и раждане на още по-уродливи , спрямо разрушената, форми. Да се смириш с онова, което не е във властта ти , е мъдро. Но да тръгнеш да променяш онова, което е във властта ти – съзнанието си, навиците си, градинката пред блока, пререждането на опашките, социалните и политически неуредици….. на дело е кураж. Да почерпим от опита на Запада – след Френското Просвещение идва време на Френската Буржоазна революция,  и отам излизането на т.нар. Тъмни векове на съзнанието и обществото. А от Изтока – да приемем ситуацията преди да решим дали да я променяме или да останем в нея.

Та, след вътрешната осъзнатост, следва да се променя и света навън. Инак защо сме живели! И какво като сме осъзнали! Ако себепознанието е само да се похвалим, че сме по- и най- от друг, какво от това? И за какво е това?

И ако не променяме, а чакаме нещо да се промени отвън, да слезе  „Богът от машината”, да разреши нелепите развития в личния и обществения ни живот, то няма да живеем в нещо, по-различно от древногръцка трагедия.

Справка от Уикипедия

Deus ex machina на латински език означава „бог от машината“ и е калка от гръцкото „από μηχανής θεός“, (произнасяно „апо механес теос“). Произлиза от древногръцкия и римския театър, когато някой бог или повече богове били спускани с помощта на кран (механе) на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. И така, „бог идва от машината“. Чрез deus ex machina античните автори остават верни на митовете, които лежат в основата на техните произведения, и в които боговете играят ключова роля. Този похват отразява вярата в предопределението на съдбата, което може да бъде изпълнено по най-необикновен начин.

Значението на фразата deus ex machina впоследствие е разширено и може да се отнася до всяка развръзка на история, която не се получава вследствие на вътрешната логика на самата история и е толкова невероятна, че затруднява подтискането на съмнението и вероятно помага на автора да завърши историята така, както желае.

Правилното произношение на фразата е дéус екс мáхина.

Гръцкият трагик Еврипид е бил известен с използването на този сюжетен инструмент.

• „Електра”от Еврипид
• „Медея” от Еврипид. След убийствата, извършени от Медея в стремежа ѝ да нарани мъжа си Язон, за да избяга от него, тя отлита с колесница при Зевс, взимайки и труповете на убитите от самата нея деца.
• „Тартюф“ от Молиер. Ролята на бога се играе от краля. Решението му да арестува Тартюф, а не обвинения несправедливо Оргон не следва логично от действието на пиесата.
• „Аз, роботът“ от Айзък Азимов. Използва се при описанието на взаимоотношенията между хората и роботите.
• „Кладенецът и махалото“ от Едгар Алън По. Когато неназованият разказвач е бутнат в бездънния кладенец, той се протяга и хваща ръката на генерала, който ръководи френската армия, за да плени крепостта, където е затворен разказвачът.

И ако се хванете да казвате,”Хайде, дано сега стане по-добре”, или „Може да се случи нещо по-така.” Със сигурност чакате някой Бог от машина да разреши проблема, какъвто и да е той.

А в умението да избираме кога да се приспособяваме, т.е. да се адаптираме, или да разрушаваме старото, т.е. да асимилираме, стои така жадувания еквилибриум, баланс или равновесие, както искате го наречете.

Та балансът в този живот не е нещо непроменяемо, а способност да избираме.

И свободно да се движим във взаимоизключващи се противоположности, каквито са адаптацията и асимилацията.

Ако искаме, животът ни може да протече като в гръцка трагедия – Богът от машина идва и разрешава неразрешимото, но 90% от персонажите вече са мъртви или опустошени.

В останалите случаи, всичко е свободна воля.

И отговорност.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

https://onlinelifeacademy.com/osnovatel

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!