Публикации

Нещата, които ни свързват

Съчувствие, съжаление, съучастие,съпричастност, състрадание и т.н. са все думи в българския език, в значението, на които, се съдържа идеята за връзка. За свързаност между Мен и Теб. „Чувствам с теб”, „Жаля с теб.”, „Участвам с теб”, „Страдам с теб.” – т.е свързан съм с теб чрез моите чувства , преживявания, отношение към теб. И ти си свързан с мен посредством същите или противоположни човешки чувства, които изпитваш към мен.
Целият ни човешки живот е движен от стремежа към две привидно противоположни състояния.”Да бъда слят с Теб.” и „Да бъда отделен от Теб.” Щастливци сме, ако откриваме баланса да бъдем във връзка с другите, без да губим връзката със себе си.
Аз и Другите. Още със самото си зачеване вече сме свързани чрез пъпната връв. Със жената, която е избрала нас и ние сме избрали нея да ни роди. Със жената, която по-късно ще наричаме мама. И чрез нея, в първите ни години – от утробата до прохождането ни – се свързваме със света. Поглъщаме чрез кърмата тревогите и радостите на този свят. И след щастливото единство с мама и нейната гърда, прохождаме, отделяме се. И започва една непрестанна битка в нас и със света извън нас. От една страна -да бъдем свързани и зависими. А от друга-отделни и независими. Едно току-що проходило дете е жив пример за тази борба – то тръгва стремглаво към всеки нов обект, и рязко спира, за да провери дали мама е там, дали не го е изоставила. От тук нататък тази сцена ще се повтаря в различните ни връзки-връзките ни с децата в детската градина, в тийнейджърската група, връзките ни с противоположния пол. Всичко е белязано от тези два стремежа. Стремежът към новото, сиреч, към вълнение и интересно. И стремежът към сигурното и познатото, сиреч към уют и спокойствие. Няма човешко същество, което да не се стреми към свързаност. Първа и основна потребност на всеки един от нас е потребността да принадлежим-към група или общност. Защото групата-семейна, приятелска, професионална – означава сигурност. Оцеляване. Живот. Аз-отделният човек- не мога без другия. Другият е този, с който разговарям, храня се, гали ме, гушка ме, целува ме, правя секс, забавлявам се работя, творя.
А всъщност, живеем във време , в което независимостта е издигната в култ. А и незнайно кога и как сме решили, че да си тотално независим от другите е възможно. Вярваме, че имането на много пари ни прави независими, а всъщност-това е една илюзия.. Зависими сме от клиентите ни, които оставят парите си за нашите стоки и услуги. Зависими сме и от хлебаря, и месаря, които произвеждат храната ни, от магазинера, който ни я продава, от автомонтьора, който ни оправя колата и т.н. Страхът ни да зависим от хора, често ни прави зависими от други неща – дрога, алкохол, храна. Неща, които заместват връзката ни с живите Други.
И колкото и да сме различни, самостоятелни и независими, сме свързани с другите чрез страха ни от смъртта. Той ни кара да се вкопчваме в хора, връзки, вещи-сякаш да оставим времето непроменено, да не усещаме промяната и бавното ни придвижване към смъртта.. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от разделите, и от самотата, защото те ни напомнят за нашата крайност. Всичко, което човешкият ум роди през последния век – бързи комуникации-телефони, интернет, средства за светкавично придвижване – са опит да поддържаме усещането си за връзка с Другия. Че е тук. До нас. И ние до него.
Всичко, което ни свързва е и онова, което ни разделя-страхът ни от смъртта и самотата ни карат да се налагаме, да притискаме, изнудваме онзи, който ни е важен. Да властваме. Постигайки някакъв статус над другия забравяме, че няма цар без царство, власт без подчинени, манипулиращи без манипулирани. Че колелото се върти, и един ден ролите се разменят. Че, когато сме сами вярваме, че сме различни и по-добри от другите. Че те, другите са лъжци, измамници, клюкари, манипулатори, горделивци, егоцентрици, насилници, завистници и т.н., ние всъщност не осъзнаваме, че виждаме в тях всичко, което носим в нас. И само чрез връзката си с тях проявяваме съзнателно или не всичко, което харесваме и всичко, което ненавиждаме в тях.
А той, другият, ни е нужен, за да можем чрез връзката си с него да се оглеждаме в него. И той в нас. Затова разбирането, състраданието и съчувствието към другите ни прави истински свързани с тях . И с най-доброто в нас.
И както казва Екхарт Толе: „ Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между вас и всички останали същества. Следващия път, когато си кажете: „Нямам нищо общо с този човек.”, спомнете си, че имате много общо: след години, две, или седемдесет, това няма голямо значение – и двамата ще станете купчинки прах, после абсолютно нищо. Това е отрезвяващо и смиряващо осъзнаване и не оставя особено място за гордост. Негативна мисъл ли е това? Не, само факт. Защо да си затваряме очите за него? В този смисъл има пълно равенство между нас и другото същество.”
И това е всичко, което ни свързва.

Кремена Станилова, психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За раните, порастването И любовта

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани – превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че, ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива.  Рани – оправдание. За собственото ни  действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана,  започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”, „Защо това ми се случи?“,  „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката.  Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща.  Често партньорите ни в живота са онези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем  наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е, затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази – kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което  се гневи, самосъжалява, търси отмъщение.  Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , „Винаги се случва така.“ И т. н…

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият –  към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият – към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов.  Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Неслучайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но… Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре  в целите нас. И към света.

А ,ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме.

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

20.07.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!