Проблемът не е в жените

/0 Коментари/в /от

Проблемът не е в жените

Жената трябва да вдъхновява мъжа да работи?

Навярно сте чували, че жената трябва да вдъхновява мъжа да работи. Да бе, как ли пък не. Понякога така говорят, видите ли че ако мъжът заработва малко, то виновна е жена му – виж ти каква негодница.

Не! Проблемът не е в жената!

Цялата тази теза е безумна и вредна. С тази статия искам да покажа дълбочината на това безумие.

Защо мъжът не заработва

И мъжете, и жените не заработват по две причини – не умеят или не искат.

Не умеят да намират клиенти, да водят преговори, да изпълняват задълженията си както трябва, да работят в по-сложни условия, да усвояват ново оборудване, да пътуват до там, където плащат повече и т.н.

Не искат да намират клиенти, да водят преговори, да изпълняват задълженията си както трябва, да работят в по-сложни условия, да усвояват ново оборудване, да пътуват до там, където плащат повече и т.н.

Това са и всички причини.

Разбира се, може още да се каже, че човек не може. Но ако се вгледаме, то всяко „не може“ в крайна сметка се превръща в „не умее“ или в „не иска“. Да кажем, че ето в страната има тежка икономическа ситуация. Може, например, да се продават наркотици и да се заработва прилично, но човек не прави това. Не може? Не, разбира се. Не иска (и това е достойно за уважение).

Така че мъжът (както и всеки друг човек) не заработва всичко на всичко по две причини – не умее или не иска.

Сега, знаейки това, дайте да видим как тезата „жената вдъхновява мъжа да работи“ ще издържи на срещата с реалността.

Вдъхновението е безполезно

Не всички знаят, но вдъхновението не работи. Законът на Йеркс – Додсън казва много точно – високата мотивация е вредна за сложна дейност. Колкото е по-сложна работата, толкова по-ниска трябва да е оптималната мотивация.

Заработването на пари е сложна работа, тук не са необходими мотивация и вдъхновение или огън в очите. Тук е необходима квалификация и дисциплина. И малко късмет.

Жената може вдъхновява колкото си иска, но ако мъжът не умее да работи, то вдъхновението само ще влошава ситуацията – мъжът ще се опитва, няма да му се получава (просто защото не умее) и ще вдигне ръце.

Така че не трябва да се вдъхновяват действия, които човек не може да изпълнява.

Може, разбира се, да се подтиква човек да се учи, но първо, да се учиш не означава все още да заработваш. И второ, ученето е също сложна дейност и тук законът на Йеркс-Додсън е напълно приложим.

Така че, ако мъжът не умее, жената няма да успее да го вдъхнови.

Преди всичко ситуацията оказва влияние

Социалните психолози много внимателно изучават влиянието на хората един върху друг. И основният извод е, че най-много от всичко оказва влияние ситуацията. Тоест за да се повлияе върху другия човек, трябва първо да се промени ситуацията, в която той се намира.

И затова отново повтаряме – жената е безсилна да вдъхнови мъжът, ако той не иска.  Уговорки, подтикване, подмилкване, подмятане и други такива подобни няма да сработят. Просто ситуацията е същата.

Друг е въпросът, когато ситуацията се промени – например роди се дете. Неведнъж съм се сблъсквал със ситуация, когато раждането на дете е довеждало до осезаем ръст на заплатата на мъжа.

Защо? Защото детето изисква разходи. А за разходите са необходими пари. И ето че мъжът започва да работи повече и да заработва повече. Един мой познат ръководител в отдел „Продажби“ ми е казвал: „Много се радвам, когато моите момчета се женят – значи ще има или ипотека, или дете, а най-добре и двете. Тогава те, най-накрая, започват да работят така както трябва“.

Ситуацията подбужда мъжа да работи повече, но не казваме, че детето е вдъхновило мъжа, нали?

Работата не е във вдъхновението, а в това, че мъжът гледа детето и разбира, че е необходимо да заработва повече. Разбира и започва да заработва повече.

Вярно, че има и такива, които гледат и не разбират. И не заработват.

Ведра и безопасна среда

Добре де, ще каже някой, нима от всичко това следва, че жената изобщо не влияе на мъжа да заработва повече? Нима някой ще иска да заработва за този, който изхарчва всичко и го тормози?

Хващате се за проблема откъм грешната страна – ще ви отговоря аз.

Безусловно, в отношенията е много важна ведрата и безопасна обстановка. Много пъти съм писал за това и смята да пиша още повече. Безопасната и ведра среда е много приятна, никой не спори за това.

Само че за тази среда не е отговорна само жената. Тази среда се създава от двамата съпрузи. Подчертавам – от двамата. Наивно е да се говори само за жената, че е отговорна за психологическото състояние на семейството.

Двамата се вдъхновяват взаимно. Възхищението от другия е необходимо условие в отношенията и за това съм писал много и подробно. Не трябва да се акцентира само върху единия. Задача и на двамата съпрузи (ако, разбира се, искат щастлив брак) е постоянно да се възхищават, вдъхновяват, прегръщат, поддържат, изслушват, помагат и така нататък и тем подобни.

Забележете – и двамата, а не само жената.

Заучена безпомощност

Е добре, ще ми възразят някои, а какво жената не може ли да унищожи желанието на мъжа да заработва?

Тук съм съгласен – теоретично, разбира се, може. На теория.

Ако постоянно укорява, ругае, претендира, унижава и всичко в този дух, може да формира в човека заучена безпомощност (особено пасивно състояние на организма, открито през 1967 година от Мартин Селигман).

Но абсолютно същото може да направи мъжът по отношение на жена си.

И всичко това води до плоскостта на разрушаване на безопасната и ведра среда, за която писах по-горе, а не до плоскостта за заработване на пари.

А създаването на ведра обстановка е работа и на двамата, а не само на жената.

Каква е вредата?

Сега ще разберем защо е вредна тезата „жената вдъхновява мъжът да заработва“.

Първо, вредна е с прехвърлянето на отговорността. Оказва се, че жената е отговорна, а мъжът – напълно безотговорен.

Така че жената се втурва в напълно безнадеждна кауза и чувства безсилие и вина, а мъжът се оказва светена вода ненапита, а може дори и да укорява жената, че видиш ли „ти не се стараеш и всичко това е заради теб“.

Второ, тази теза е насочена в грешна посока за промяна.Парите се появяват вследствие на работа, а не на вдъхновение. За да заработиш повече, трябва да мислиш и да правиш (няма да навреди и малко късмет).

Но мъжът, заслепен от тезата за жената и вдъхновението, вместо да мисли и да прави нещо, чака кога жена му ще го вдъхнови. Той трябва да се замисли, да се огледа и прецени къде и как се заработва повече, а после да помисли как да попадне на такова място. Например, той работи като програмист и вижда, че повече получават тези, които са усвоили някакъв език за програмиране. Изводът? Върви и го научи, повишавай си квалификацията. Къде е тук вдъхновението? Тук трябва да се мисли и действа.

Трето, тази теза изкарва мъжа безволево животно, което само за себе си не струва нищо(това наистина намирисва на сексизъм).  А в същото време мъжът, колкото и да е странно, е напълно годен субект, който може и сам активно да действа и да успява.

Да, често, на мъжът му е необходимо по-малко (един мой добър приятел ми беше казал, че той можел да преживее и с 200 долара, повече не му трябвало, но искал жена му да можела да си позволи някои неща, включително и да не работи). Но – обърнете внимание – той говореше именно за желанието си да печели заради жена си. Не за вдъхновение, а за желание. Тоест, той иска да печели заради нея. Това е желание, а не нейна заслуга. Все пак мъжът не е скот.

И освен това, не на всички мъже им трябва по-малко, отколкото на жените.

Така че тази теза е вредна, много вредна.

Какво да се прави?

Жените не трябва да се поддават на тези провокации и да не поемат излишна отговорност.

Мъжете да не се поддават на изкушението да прехвърлят цялата отговорност върху жените, а да се ангажират с  живота си сами.

Заедно те трябва да създават безопасна и дружелюбна среда, за да може в брака да бъде комфортно и на двамата.

Така че, тезата „жената вдъхновява мъжа да заработва“ е вредна и откровено безумна. Следването й вреди и на жените, и на мъжете. Да, важно е да се създава добра среда в брака, но парите се появяват благодарение на работа с глава на раменете, а не благодарение на вдъхновение.

Автор: Павел Зигмантович

P.S. Помнете, че просто с промяна на своето съзнание, ние заедно променяме света!

via http://.spiralata .net 

https://econet.ru/articles/167445-delo-ne-v-zhenschine

Превод Таня Темелкова

Материалът е публикуван от Кремена Станилова, психотерапевт

www.kremenastanilova.com

 

“Този, който може всичко, е виновен за всичко”

/0 Коментари/в /от

“Този, който може всичко, е виновен за всичко.“

В трудни ситуации се нуждаем от помощ. И когато я получим, понякога решаваме, че са ни задължени още и още. Ставаме взискателни, дори придирчиви и ревниви. Ставаме „тежък случай“ за някой, който се е опитал да помогне.

Как и защо се случва това? И трябва ли да се помага на хората „до последно“, въпреки агресията и неблагодарността?

Има такъв анекдот:
Просяк стои близо до храма и моли за милостиня. Един богат човек всеки път давал на просяка големи суми пари. И изведнъж изчезнал. Просякът се притеснява, чака. Няколко седмици по-късно просякът отново се срещна с благодетеля си.

– Къде изчезнахте? – попитал той тревожно.
– Ходихме с жена ми на море – радостно отговаря събеседникът.
– На море, значи …
– Да. На море.
– И това с моите пари!?

Казват, че подобна история се случила и с Айнщайн. Веднъж той срещнал жена, която седяла на тротоара и плачела. Когато я попитал какво се е случило, жената му разказала тъжна история за това как отишла на пазара, за да купи продукти за рождения си ден.

Тя събирала тези пари няколко месеца. И сега и откраднали портфейла с парите. Няма пари, няма храна, няма с какво да почерпи гостите, няма празник. Ученият бил разтърсен от скръбта на жената затова й дал изгубената сума. Жената обаче продължила да плаче още по- горчиво.

– Защо плачете?- попитал Айнщайн. – Дадох ви също толкова пари.

– Да – обърнала тя към него разплаканото си и изкривено от обида лице. – А портфейла?

Ако се замислим над тази история и се запитаме какво се е случило с жената, отговорите ще са горе – долу такива: „На нея всичко и е малко“ или „Тя е алчна,“ или „Тя е неблагодарна, инфантилна“, но няма да са удовлетворителни.

Тук е важно да се съсредоточим върху това, че жената, след като е претърпяла сериозна загуба, иска не само помощ, не само компенсиране на загубата, но и да постигне такъв ефект, сякаш нищо не се е случило. Ефектът на пълното отстраняване на травматичните обстоятелства.

Това е приказен, вълшебен ефект. Когато всемогъщият човек напълно елиминира последствията от травмата. – И аз чувствам, че съм защитен. Сякаш всичко е наред. Дали всичко е наред с това усещане?

Желанието да бъдем абсолютно защитени е присъщо за всеки от нас. Философът Гилбърт Симондон в книгата си „За животното и човека“ пише:

„Човекът няма нищо. Той лежи безпомощен, не може да се движи, докато птиците сами си намират храната, а насекомите веднага след като  се родят, знаят къде да отидат, да полетят във въздуха. Човекът не знае нищо …

Той е принуден да учи всичко от нулата, в продължение на много години живее чрез грижите на родителите си, докато не започне да печели сам и да преодолява опасностите, с които се сблъсква. Но в замяна е получил разум –  човекът е единственото живо същество, което може да стои в цял ръст и да гледа към небето. „

Можете да добавите – и да се моли на Бог, познавайки Го.

Да осъзнава своята незащитеност за човека е болезнено и тревожно. Това е само една от причините, поради която човек иска да си пофантазира не   само за една добре дозирана помощ, не само за участие, което има свои граници, за това, че за него всичко е решено, а  и да не чувства тази несигурност цял живот. И дори ако такъв човек дълбоко страда, не е възможно да му се даде всичко.

Докато човек не изгради зрели отношения и зряла защита в тази несигурност, той ще се стреми към незряла защита.

Един пример е „търсене на всемогъща майка“. Защото като дете на него му изглежда, че родителите са всемогъщи. Този етап настъпва, когато детето започне да предполага, че уютът и топлината, млякото и комфорта не са резултат от всемогъщата му грижа за себе си, а от грижата на възрастните.

Детето ще порасне, вярата ще се стопи, но нейните останки винаги ще бъдат с него. И от това доколко,  вече порасналото дете ще бъде съпричастно към тези всемогъщи „възрастни“, ще зависи това доколко ще се чувства състоятелен.

Ето защо хората ценят „звездите“ и „силните на деня“. Всички ние имаме очакване за всемогъща и неразрушима майка, майка опора, която ще задоволи всичките ни нужди. А когато някой е по-силен от нас, тези фантазии се активират. Но когато „всемогъщата майка“  откаже, „детето“ се възмущава. То  е лишено от своята собственост.

В опростена форма всичко това обикновено се приписва на недолюбване. Но проблемът е в това, че принципът на удоволствието се стреми да стане тотален. С други думи, несъзнателното желание на човек е да не чувства неудоволствие по принцип.

Но Всяко напрежение и неудовлетвореност – това е голям проблем за принципа на удоволствието. Ето защо развитието винаги е фрустрация.

„Всемогъщата майка“ също така е и неразрушима. Което означава, че във връзка с това може да бъде към нея и жесток, садистичен и неблагодарен – тя ще издържи. Съответно, колкото повече подкрепяме тези фантазии у онези, на които помагаме, толкова по-големи пристъпи на агресия провокираме.

И дори ако някой успее да представи себе си като „всемогъща майка, която може да направи всичко и е готова на всичко“, той ще се изправи пред ново предизвикателство: онзи, който може да направи всичко, е виновен за всичко.

Източник: http://energetika-bg.com

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

www.kremenastanilova.com

10 характерни черти на зрялото партньорство

/0 Коментари/в /от

10 характерни черти на зрялото партньорство

Партньорствата често се асоциират с другите, но първичната форма на партньорство е онази, в която партнираме със себе си –познаваме ли светлата и тъмната си страна, осъзнаваме ли дефицитите си в общуването, наясно ли сме как нашите травми от детството рефлектират върху връзките ни с другите, и как се „закачат” с травмите в интимните и бизнес партньорствата ни. Казват, че човек намира идеалните партньори, когато сам стане идеален партньор. Пътят към идеалното партньорство не е стремежът към перфектнотото партньорство, а към осъзнатото и поемащото отговорност зряло партньорство.

Какво означава на практика това? Според Г.Хендрикс, зрялото или осъзнатото партньорство има 10 основни характеристики.  Ако сме в подобен тип партньорство, ние:

  1. „Осъзнаваме и приемаме, че връзките имат една скрита цел –цялостта ни и изцеляване на детските ни травми чрез общуването с другия. Вместо да се фокусираме върху повърхностни нужди и желания, научаваме да разпознаваме неразрешените въпроси от детството. Когато гледаме на връзката си с рентгеново око, ежедневните взаимодействия придобиват повече смисъл и посока.
  2. Създаваме си по-реална представа за партньора ни, без да трансферираме образите на хората, които са ни отгледали, без да проектираме нашите негативни черти. В зрялото партньорство се свързваме с реалния човек и не го натоварваме с очаквани роли на спасител или враг, а той е едно реално човешко същество със своя история, травми, нужди и желания.
  3. Поемаме отговорност да съобщаваме нуждите си чрез ясна комуникация, вместо да поддържаме наивната вяра, че партньорът ни автоматично ще усеща и ще задоволява нуждите ни.
  4. Ставаме много по-проактивни и осъзнати в отговорите на предизвикатлествата, които общуването носи, не реагираме деструктивно –атакувайки или изоставяйки партньора в полето на конфликта.
  5. Учим се да ценим нуждите на партньора ни наравно със своите, излизаме от детската претенция за приоритет само на нашите нужди. В неосъзнатите и незрелите партньорства се предполага, че партньорът е натоварен с функцията да се погрижи за нашите нужди по магичен начин. Естествено е, когато човек изостави тази нарцистична нужда, да му се освободи енергия, която да насочи в задоволяване на нуждите и на другото човешко същество. Т.е. да дава, а не само да взема.
  6. Приели сме си тъмната страна, и това става като приемеме човешката ни страна на несъвършени и носещи и „тъмни”, неприети от обществото страсти и импулси – гняв, завист, властолюбие, дребнавост, стиснатост, интригантство и т.н. Само, когато ги приемем, ние ги обезсилваме и те биват управлявани, като рядко биват проектирани върху другия партньор. Когато осъзнаваме например, нашата безотговорност към себе си, спираме да се взираме в безотговорността на другия към нас, например. Това намалява враждебната атмосфера и открива нови пътища за разбирателство.
  7. Учим нови поведения, които да ни доведат до задоволяване на основните ни нужди и желания. Не влагаме енергията си в спорове и борба за власт, обвинения, манипулации, които да принудят партньора да задоволи, въпреки желанията си, нашите претенции. Когато преминем отвъд този етап, осъзнаваме, че партньорът е само един от ресурсите за удоволствието ни, и че няма човешко същество, което да изнесе задоволяването на всичките ни нужди, и тогава сме способни да градим и по-добри приятелски или на база хоби и интереси нови партньорства, които ни захранват и обогатяват. И опитът, който  имаме в тях, е извор за обогатяване и на интимното ни партньорство.
  8. Търсим вътре в нас сила и възможности, които ни липсват. Една от причините да имаме неосъзнати партньорства, е че търсим някой, който да подпре и да запълни дефицитите ни и да ни бъде своего рода патерица в неспособността ни да ходим на собствените си крака. Затова да бъдеш с партьор, може да дава усещане за цялост, но това подхранва страховете и ревностни преживявания при мисълта да го загубим. В осъзнатото партньорство начините да придобием цялост е като работим върху дефицитите си, а не като се залепяме за другия, когото да превърнем в наша майка или баща.
  9. Ставаме по-осъзнати за нуждата ни да бъдем обичащи, а не само обичани и разбираме любовта в по-широк смисъл като обичане на всяко човешко същество. Да искаш да бъдеш обичан е приоритет само на незрелите индивиди. Като следващо ниво е да даряваш любов.
  10. Приемаме, че е наистина трудно да се създаде трайно любовно партньорство.  В неосъзнатото партньорство, човек вярва, че да имаш добра връзка е резултат на това, че си намерил добър партньор. В осъзнатата връзка, човек се стреми да бъде той точният партньор, а не да хвърли усилия да намери или да изманипулира определен тип партньор. Знаейки това, човек посвещава време и енергия и култивира дисциплина, за да се промени и си позволява смелост да напуска неудовлетворителни връзки и партньорства, след като е опитал сам да стане „идеалният” партньор.

Добре е да помним, че първите девет не биха били  възможни, ако  не култивираме желание и решимост за промяна и обогатяване на себе си.”

Да заживееш живота на възрастен и да се откажеш от детските си желания и илюзии, изглежда трудно, но ако знаеш, че това е благодарно и удовлетворително, защото заслужаваш да живееш добре, би ли го направил?

Превод от английски език: Кремена Станилова, психотерапевт

Ако си осъзнал, че си струва да направиш нещо първо за себе си, за да се превърнеш в  идеален партньор на себе си, вероятно ще ти хареса онлайн курса ПСИХОЛОГИЧЕСКИ НАВИГАТОР, първият пълен онлайн курс за личностно развитие в  7 лекции с практически съвети и идеи.

За да поръчаш програмата, кликни ТУК! 

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Нещата, които ни свързват

/0 Коментари/в /от
Съчувствие, съжаление, съучастие,съпричастност, състрадание и т.н. са все думи в българския език, в значението, на които, се съдържа идеята за връзка. За свързаност между Мен и Теб. „Чувствам с теб”, „Жаля с теб.”, „Участвам с теб”, „Страдам с теб.” – т.е свързан съм с теб чрез моите чувства , преживявания, отношение към теб. И ти си свързан с мен посредством същите или противоположни човешки чувства, които изпитваш към мен.
Целият ни човешки живот е движен от стремежа към две привидно противоположни състояния.”Да бъда слят с Теб.” и „Да бъда отделен от Теб.” Щастливци сме, ако откриваме баланса да бъдем във връзка с другите, без да губим връзката със себе си.
Аз и Другите. Още със самото си зачеване вече сме свързани чрез пъпната връв. Със жената, която е избрала нас и ние сме избрали нея да ни роди. Със жената, която по-късно ще наричаме мама. И чрез нея, в първите ни години – от утробата до прохождането ни – се свързваме със света. Поглъщаме чрез кърмата тревогите и радостите на този свят. И след щастливото единство с мама и нейната гърда, прохождаме, отделяме се. И започва една непрестанна битка в нас и със света извън нас. От една страна -да бъдем свързани и зависими. А от друга-отделни и независими. Едно току-що проходило дете е жив пример за тази борба – то тръгва стремглаво към всеки нов обект, и рязко спира, за да провери дали мама е там, дали не го е изоставила. От тук нататък тази сцена ще се повтаря в различните ни връзки-връзките ни с децата в детската градина, в тийнейджърската група, връзките ни с противоположния пол. Всичко е белязано от тези два стремежа. Стремежът към новото, сиреч, към вълнение и интересно. И стремежът към сигурното и познатото, сиреч към уют и спокойствие. Няма човешко същество, което да не се стреми към свързаност. Първа и основна потребност на всеки един от нас е потребността да принадлежим-към група или общност. Защото групата-семейна, приятелска, професионална – означава сигурност. Оцеляване. Живот. Аз-отделният човек- не мога без другия. Другият е този, с който разговарям, храня се, гали ме, гушка ме, целува ме, правя секс, забавлявам се работя, творя.
А всъщност, живеем във време , в което независимостта е издигната в култ. А и незнайно кога и как сме решили, че да си тотално независим от другите е възможно. Вярваме, че имането на много пари ни прави независими, а всъщност-това е една илюзия.. Зависими сме от клиентите ни, които оставят парите си за нашите стоки и услуги. Зависими сме и от хлебаря, и месаря, които произвеждат храната ни, от магазинера, който ни я продава, от автомонтьора, който ни оправя колата и т.н. Страхът ни да зависим от хора, често ни прави зависими от други неща – дрога, алкохол, храна. Неща, които заместват връзката ни с живите Други.
И колкото и да сме различни, самостоятелни и независими, сме свързани с другите чрез страха ни от смъртта. Той ни кара да се вкопчваме в хора, връзки, вещи-сякаш да оставим времето непроменено, да не усещаме промяната и бавното ни придвижване към смъртта.. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от разделите, и от самотата, защото те ни напомнят за нашата крайност. Всичко, което човешкият ум роди през последния век – бързи комуникации-телефони, интернет, средства за светкавично придвижване – са опит да поддържаме усещането си за връзка с Другия. Че е тук. До нас. И ние до него.
Всичко, което ни свързва е и онова, което ни разделя-страхът ни от смъртта и самотата ни карат да се налагаме, да притискаме, изнудваме онзи, който ни е важен. Да властваме. Постигайки някакъв статус над другия забравяме, че няма цар без царство, власт без подчинени, манипулиращи без манипулирани. Че колелото се върти, и един ден ролите се разменят. Че, когато сме сами вярваме, че сме различни и по-добри от другите. Че те, другите са лъжци, измамници, клюкари, манипулатори, горделивци, егоцентрици, насилници, завистници и т.н., ние всъщност не осъзнаваме, че виждаме в тях всичко, което носим в нас. И само чрез връзката си с тях проявяваме съзнателно или не всичко, което харесваме и всичко, което ненавиждаме в тях.
А той, другият, ни е нужен, за да можем чрез връзката си с него да се оглеждаме в него. И той в нас. Затова разбирането, състраданието и съчувствието към другите ни прави истински свързани с тях . И с най-доброто в нас.
И както казва Екхарт Толе: „ Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между вас и всички останали същества. Следващия път, когато си кажете: „Нямам нищо общо с този човек.”, спомнете си, че имате много общо: след години, две, или седемдесет, това няма голямо значение – и двамата ще станете купчинки прах, после абсолютно нищо. Това е отрезвяващо и смиряващо осъзнаване и не оставя особено място за гордост. Негативна мисъл ли е това? Не, само факт. Защо да си затваряме очите за него? В този смисъл има пълно равенство между нас и другото същество.”
И това е всичко, което ни свързва.

Кремена Станилова, психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Женската мизогиния Кое ни кара да презираме собствения си пол Да си обясним стремежа за дистанциране от другите жени

/0 Коментари/в /от

Нужно ли е днес, в атмосферата на дискусии за феминизма и равноправието, да се доказва,че жените не са по-лоши от мъжете? Учудващо,но да! Убеждението, че на женския пол нещо не му достига, отношението към жените, като към предимно глупави създания, слаби или опасни – всичко това е МИЗОГИНИЯ – или женомразство. Ширещо се в обществото като невидим слой, понякога в умилително-покровителствена форма, то е останало в народните мъдрости /”кокошката не е птица,жената не е човек”/ и даже във философските трудове. Шопенхауер е предлагал жената да се счита за нещо от рода на „междинна степен между дете и човек”,  а Ото Вейнингер радикализирал тезата и заявил, че „жената е нищо”. В резултат се появяват книги със заглавия като:”Краят на феминизма:с какво жената се отличава от човека”, и не трябва да се приемат като частен случай на мракобесие.                        

ОПРАВДАВАНЕТО НА ИЗНАСИЛВАНИЯТА НА ЖЕНИ И ШЕГИ ЗА  „ЮНИЦИ –крави за разплод”- СА САМО ЧАСТ ОТ ОНОВА, КОЕТО ПРАВИ МИЗОГИНИЯТА С ОБЩЕСТВОТО

В съзнанието на хората, засегнати от мизогиния, мъжът зад волана на скъпа кола си е изработил парите за нея, а жената ги е „изцедила” от някого, и сядайки да кара веднага става причина за смъртна опасност на пътя. На свой ред ум, решителност и способност логически да разсъждава, едва ли не по право се дава на мъжа още по рождение. Подобни стериотипи позволяват хората да се делят на висш и по-лош сорт, касаейки всички сфери на живота и създавайки сложната йерархическа мрежа, в основата, на която е мнението, че жените понякога или във всичко отстъпват на мъжете.Тази патриархална теза, която много хора приемат за аксиома, определя конфигурацията на властните отношения в обществото, създава платформа за дискриминационни настроения по полов признак и формира поле за неравни възможности.

Обаче не бива да се мисли, че мизогинията е свойствена само за мъжете. Съществува понятието”вътрешна мизогиния”, когато жени поддържат стериотипите, че всички жени са мръсници, че жените не могат да мислят логически, или „сама си го е търсила”, съгласявайки се,че това е „неоспоримо” и „си е така”.

Проблемът за вредата от вътрешната мизогиния е издигнат от феминизма и именно той предлага и започва да използва практики за нейното разпознаване и ликвидиране. Проследявайки примери и женомразски фрази – маркери сред жените, феминистката оптика дава възможност да си изясним как ставаме агенти на самодискриминация, какви последици има това и как да се борим.Толкова негативно отношение към собствения пол е като че ли парадоксално, но тъй като е повсеместно, женската мизогиния не шокира никого. При това, демонстрирана от свои, негативната оценка на „слабия пол”предизвиква по-голямо доверие и изглежда неоспорима даденост, с която се съгласяват самите жени.

Мизогиния се лее от радиото чрез гласа на Ирина Алегрова/”всички жени сме мръсници”/, от страници на женски списания /”по-лесно общувам с мъже”/ и даже от устата на известни активистки/ ”милиони тела,които желаят слабост и подчинение”/. И като умножим многократно тези реплики,които звучат всеки ден, става ясно,че проблемът не е за подценяване.

Подчертаното презрение, а и ненавист, не са случайни и не са от добро. Започваме да използваме тези вътрешно-мизогинични практики по принуда, често несъзнателно, разчитайки на дивиденти като социално одобрение. На първо място това дава усещане за принадлежност към мъжкото, по-привилигировано общество, повишаване собствения статус в сравнение с другите жени и накрая дава по-комфортна позиция в условията на патриархата.

Признак на повсеместно ширеща се  мизогиния е,  че се счита, че винаги от жената зависи доброто отношение на мъжа, винаги от нея зависи семейството да няма проблеми, т.е. тя е отговорна как ще се стече една връзка. Това засилва проблемите в една връзка, още повече ако жените вярват в това, и провокират по този начин мизогинията от страна на мъжете.

Сигурно много от нас могат да си спомнят как избират изключително мъжки кръг за по-лесно общуване, възпроизвеждайки патриархалната логика и потвърждавайки, че с жена „няма за какво особено да се говори”.

ЖЕНИТЕ И МЪЖЕТЕ –  ТОВА СА АБСТРАКТНИ ГРУПИ, ИЗМИСЛЕНИ И НАТОВАРЕНИ С ОПРЕДЕЛЕН СМИСЪЛ ОТ НАС САМИТЕ

Подобни предубеждения срещу собствения пол поражда и традиционното разделяне на професиите и интересите на следния принцип: умни -„мъжки”/спорт,наука,политика/ и глупави „женски”/плетене,кулинария,мода/.

Като резултат ”женски разговори”, ”женски мисли”и „женски интереси” в обществото се определят като несъдържателни, безсмислени и нищожни -и тези възгледи все по-често се споделят и от жени.

Друго,което определя женската мизогиния, е йерархията сред жените. Женските роли са ограничени от различни рамки – националност, телесно съответствие на канона, възраст, репродуктивни способности, сексуалност и т.н. На тези основания се формира и някакъв унифициран идеал за жена. Цялото разнообразие от личности, характери, увлечения и способности се свежда до една единствена позиция: жена с фиксиран набор от предписания и възможности. Това на свой ред принудително класира йерархически жената  в зависимост от съответствието на шаблона и я кара да се състезава с други жени за правото да бъде по-добра от себеподобните, а не да се наслаждава на своята уникалност.Т ози ефект на постоянната „женска конкуренция”дава и публичната радикализация на „змийската”, враждебна същност на жената, подхранваща недоверието към другите жени, а също подлагаща на съмнение възможността за пълноценна женска дружба и взаимопомощ.

Вътрешната мизогиния, също така ,се концентрира там, където битува позицията”сама си е виновна”-където се търсят и намират причините за побои или изнасилвания на жени. В коментари към нашумялата трагедия на Татяна Андреева може да се види още една страна на вътрешната мизогиния по отношение на изнасилванията: мисълта, че не е по женски да се самоотбранява. Жестоката „нормалност”на жената предполага,че не е възможна активна защитна позиция, а е и наказуема като престъпление. Мизогиничното послание на трактовките на тази история е в това, че „нормална”жена : А)Няма да се окаже в мотел; Б) Няма да се окаже в ситуация да бъде склонявана за това, което не иска /принудителен секс/. В) Ще разбере предварително опасната ситуация и по принцип няма да попадне в нея. Ако жена е попаднала в такава ситуация, значи нещо не е наред с нея. Тя е провокирала изнасилването, според такива разбирания.

МИЗОГИНИЯТА СЕ ПОДНАСЯ КАТО ИЗМИСЛЕН И
НЕСЕРИОЗЕН ВЪПРОС В СВЯТ, КЪДЕТО ИМА”ПО-ВАЖНИ”ПРОБЛЕМИ

Освен това, мизогинията се поднася като въпрос измислен, несериозен и неполитически в свят, където има по-важни проблеми. При самия термин мизогиния, както и при феминизма се е натрупал негативизъм – в резултат вместо да се осветяват проблемните зони в живота на жената, самите тези понятия изискват оправдания и обяснения още на входа на обществените дискусии. Добър пример е неотдавнашната бурна дискусия по повод използването на думата „юница-крава за разплод.” Позицията на феминистките, настояващи на неуважителния подтекст на тази дума, и свързването й с по-страшни форми на дискриминация на жените, се възприема от много като „женска глупост”, нямаща нищо общо с решаване на сериозните проблеми.

Арените за женомразство не са единични и не се ограничават  със спорове във Фейсбук за”юниците”. Ако в професионалната сфера директорки си подбират персонал, изхождайки не от професионалните и лични качества на потенциалния специалист, а от нежеланието да работи в женски колектив – това е вътрешна мизогиния. В академична среда жени могат да блокират институционалното развитие на жени, като активно издигат  мъже в академичната кариера, поставяйки на везните не научните постижения на кандидатите,а половата им принадлежност.Телестност, сексуални практики, отношения със собствената репродуктивност – са сфери, където каноничните представи за ”нормалност” се обособяват в система, откриваща и стигматизираща ”ненормалните”. Такъв род действия и практики поддържат пламъка на вътрешната разединеност и ненавист на жените една към друга, разгаряйки го не само отвън, но и отвътре.

Да виждаш мизогинията около себе си – значи да разбираш,че някои неприятни моменти в живота могат да бъдат свързвани не с отношението към конкретна жена, а с отношението към нея като част от група хора от определен пол с унифицирани признаци. ”Ти си глупачка, не защото си глупава, а защото си жена”.Агресията и презрението към дадена група могат и трябва да бъдат анализирани. А после да се реши, да се задават ли въпроси само за това, какво да се прави с агресията, или да се опитаме да се откажем от собствените рамки на комфорт и да си изработим собствена позиция относно конкретни хора/а не техния пол/, стараейки се да преодолеем рамките на мизогиния. Може да се окаже, че всяка от нас използва мизогинични формули в живота си – кодовете не се разпознават така лесно..Разпознаването им ще помогне да се осъзнаят собствените предубеждения  и предразсъдъци. Изваждайки ги на повърхността, правейки ги  видими – е крачка по отношение поддържането на всички жени в тяхното разнообразие и не на последно място към самата себе си.

Да  отстояваш интересите си, да си активистка, с удоволствие да домакинстваш, да се стремиш към добра кариера – всяка активност е добра, докато не се приеме, че е единствено вярна за всяка една отделна  жена в света. Оправдаването на изнасилването на жени и шегите за „юниците” е само част от това, което прави мизогинията с обществото. Когато женомразството стане плътен и определено реален фон в живота на всеки човек, обществото се разделя в зависимост от риториката на патриархата. Като противоотрова за нас може да послужи разбирането, че”жени” и „мъже”са абстрактни групи, измислени и натоварени с определен смисъл от нас самите. Но нали преди всичко сме хора. Глупост, решителност, емоционалност, желание за деца, професия – в голямата си част всичко това касае човека.

От какъв пол е тя или той е от второстепенно значение.

Като цяло, вътрешната мизогиния може да се нарече ефективен инструмент за разединение на жените. 

Пелена от предразсъдъци,стереотипи,клишета и ненавист обгръща патриархалното общество,създава йерархия при жените, внушава унифициран вариант за „норма”в нашето поведение, изисквания, очаквания един към друг и от себе си.

Освен това,вътрешната мизогиния отдалечава невероятно много жените от нас. Тя ни разделя, а също така ни кара да гледаме един на друг през призмата на вечна конкуренция. И от тук се подхранва и мъжката мизогиния.

За мъжката мизогиния очаквайте следващата статия скоро ТУК.

Превод от руски за OLA: Кичка Иванова

Текст: Елена Низеенко

Източник: www.wonderzine.com

Анатомия и физиология на манипулацията

/0 Коментари/в /от

Детски плач след първи глътки въздух. Родило се е ново малко човече. И като всяко живо същество посреща света с първично доверие. Съвсем скоро, обаче, детето се сблъсква с първата манипулация в живота си – биберона. И като при всяка манипулация се случват две неща–някой ти дава празно обещание, че ще задоволи  твоя нужда, но тайничко прокарва   и задоволява своите нужди. В случая е нуждата на мама или на друг възрастен от тишина и спокойствие. Така всяко дете расте и се сблъсква с множество условности, които бавно пречупват волята му. Така манипулацията ден след ден хваща за врата свободния му избор и го лишава от естествени възможности. Расте и се мъчи да се напасне към шаблоните на обществото, за да срещне одобрението, което захранва самооценката, за да получи любов, доверие, утвърждение.

Едва ли има човек, който да не е живял в манипулация, и едва ли някой не я е правил. Всъщност, да манипулираме се научаваме към петата година от живота си, и от жертви се научаваме да бъдем и палачи. А манипулации се сипят от всички страни-от важните ни хора, образователната система, религията , рекламите, политическите партии и т.н. И така до последната глътка въздух-манипулираме и ни манипулират. Формулата на манипулацията е простичка: манипулаторът иска нещо от друг, но никога не го заявява ясно, защото и той самият може  да не осъзнава това, нито пък желае да предложи нещо в замяна, въпреки, че дава празни надежди. И винаги постигането на целта е през психологическата уязвимост на манипулирания- а входовете са три. Наричат се Срам, Страх и Вина.  Вина, че сме разочаровали някой. Страх,, че ще ни лишат от принадлежност и любов. Срам, че ще ни осъдят, а ако не ни осъдят, ние ще се самоосъдим.

Понякога, след отрезвяващ опит се събуждаме. И, о колко сме гневни! На себе си. Че сме допуснали манипулация. На другия. Че ни е подмамил.

Познати са ни ред манипулативни изречения, които ни пробутват от най-ранно детство, и после ние ги пробутваме на другите.”Какво ще си помислят хората?”; „Какво ще правя без теб?”; „Как може да си такъв егоист-егоистка?”; „Няма да те обичам, ако…”; „Искаш да ме съсипеш ли?”; „Прави каквото искаш, но…” и т.н.   В тези ситуации и в двете позиции има печалба: манипулаторът се възползва от  контрола на авторитарната си позиция, а манипулираният черпи дивиденти от  подчинената си позиция, но несъзнателно жадува да тиранства.. Понякога манипулацията на „добрия” в тази игра е по-опасна от авторитарната манипулация на тиранина..Защото често „добрият” е привидно потърпевш, но е в пред  стартова готовност за безжалостно нападение при усетена чужда слабост.

А какво да кажем, за ежедневните обществени манипулации, на тема колко слаби, колко високи да бъдем, кога се превръщаме в стари моми и ергени, кога и с колко деца и заслуги сме се отсрамили или отчели пред обществото. И така до безкрай. Порочният кръг се върти.

Една от многото добили популярност напоследък манипулации на общественото мнение е тази с думата „криза”. Да, криза има, но ако разгледаме живота, то той е низ от кризи и спокойни периоди. Кризите винаги настъпват, когато има пренасищане в една или друга сфера и когато обичайният начин на поведение не води до обичайния успех. Потребностите са или задоволени, или изискванията са пораснали. И това е валидно както за кризите в личен, така и за кризите в обществен или икономически план. А манипулации от сорта на: „Ако всички се потрудим известно време, нещата ще се оправят.”; „ Да затегнем коланите”; „ За известно време да забравим личните желания” поддържат статуквото такова каквото е, карат хората да живеят на пълни обороти, вдъхват надежда да се живее по стария начин, само ,че ограничавайки потребностите си, да блъскаме до изтощение за компенсация, да изпадаме в самосъжаление, да се страхуваме, че ако не сме перфектни ще останем без работа и т.н. Докато един ден не се осъзнаем, че тези манипулативни изречения просто промиват психиката на манипулираните и помагат да се запазва властта на манипулаторите. Те внушават, че по време на криза всичко върви зле, натягат тревожността и страховете. А страхуващият се човек е лесен за управление. Достатъчно е повече разбиране на логиката на кризата. Това време е трудно, но не означава , че всичко е зле. Струва си да видим кои са нещата в живота ни, дори и малки, които вървят. Това се нарича сменяне на перспективата. Всеки ден да осъзнаваме как кризата изкарва на повърхността нови потребности, не само материални, но и духовни, засилва  нуждата от топлина и обвързаност. Доказано, е, че хората, които осъзнават,че голямото предимство на кризите е това, че те преминават, достигат качествено ново ниво на развитие. Те запазват мотивацията си за живот и развитие, вместо да  следват масовата психоза на самосъжаление. Всъщност,  такива хора доказват на практика , че думата „криза”  е еднозначна на „време за предефиниране на понятия, ценности, норми в зависимост от новия етап на развитие.

Та, манипулацията е страх да се живее с истината. За себе си и за другите.
Манипулацията е лъжа. Лъжа, която казваме на другите, мамейки и себе си. Не са нужни факти. Просто проверете усещането на телата си. След манипулацията вкусът в устата е блудкав, душата се чувства гнусно, а тялото сякаш изнасилено. Цената е висока и за двете страни. Сега е евтино, после излиза солено.
А истината е естествено и просто нещо. 
И тя не е съобщаване на факти, а заявяване на истинските чувства, преживявания и нужди по един или друг повод. Тогава и не позволяваме да ни манипулират. Цената може да е загубени няколко приятелства. А доколко са били приятелства, щом обръщат гръб на истинското ни “АЗ”? 
Човек си струва да помисли.

А решението може да бъде просто – истина срещу лъжа и манипулация.

И смелост да живееш със заявената истина. 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Изворът на жените – La source des femmes

/0 Коментари/в /от

Изворът на жените – La source des femmes

Изворът на жените е филм, който е представен от т.нар. „Европейско кино”, което няма почти никакви прилики с комерсиалното, ефектно и в крайна сметка лишено от каквато и да било дълбочина, символика и познавателна стойност холивудско кино. С това кратко въведение искам да кажа на любителите на холивудския комерс, че е безмислено да си губят времето с филма.
Отивайки към киносалона бях с настройката, че филма няма да ми хареса, защото аз също съм повлияна от лъскавината и празнотата, лишената от съдържание и смисъл поп халтура /работа извършена некачествено, небрежно, за пари, както и резултатът от нея/.
Още първите няколко минути от филма опровергаха първоначалната ми настройка и приковаха вниманието ми с въздействащата музика и песни. Въпреки тежкия начин на живот, който водеха, жените пееха и танцуваха. Сюжета на филма е на пръв поглед битово-социален.
Едно бедно ислямско село не разполага с водопровод, жените ходят далеч в планината, където се намира извор. От там те носят своята вода. Умишлено употребявам думите „своята вода”, защото никой от техните съпрузи не се интересува с какви усилия и при какви нечовешки условия жените осигуряват водата за домакинството.
Всички жени в селото са помятали и губили децата си минимум по три пъти средно, защото са принудени да носят вода от планината, дори и по време на бременностите си.
Гледайки този филм си даваме сметка как в някои части на света, неграмотността и липсата на образование, тълкуването и четенето на Корана, според както изняся на мъжете, поставят жената в по-лоша позиция от животно. Тя бива третирана по-лошо и от животно.
Лейла, главната героиня е сравнително образована млада жена. Тя може да чете. Прочитайки откъси от Корана на имама на селото, Лейла успява да го убеди, че мъжете и жените са равни. Факт, който е записан в тази тяхна свещена книга. Това нейно смело действие позволява „женската любовна стачка” да продължи.
„Любовната стачка” представлява лишаване на съпрузите от секс до изпълняване на искането на жените, в селото да бъде построена чешма. Това е и основния сюжетен мотив, около който се изгражда филма.
И това е от една страна покъртително, защото показва, до каква нищожна степен е сведено значението на жената. Исляма, възниквайки след Християнството окончателно унищожава езическите култове към Богинята – Майка и нейното земно превъплащение в жената и прави от последната едно незначително, омразно създание, необходимо само, за да задоволява сексуалните потребности на мъжа и да ражда деца до пълно изтощение и смърт.
От друга страна този сюжет намеква за Силата, криеща се в женската вагина и утроба. Единственото оръжие, което сякаш по ирония новите патриархални божества са оставили на жената.
А може би греша? Възможно ли е Богинята – Майка да се е подиграла със своите религиозни братя /християнство и ислям/ и да е запазила в крайна сметка за себе си последната дума, в тази космическа битка?
О там нататък филма изцяло почива на добре поставен символизъм. „Извора на жените” се намира високо в планината, до него сте стига по каменист, сух и обрасъл с трънаци път. Тоест пътя към женския извор, към любовта на жената, към нейната вагина и утроба не е и не бива да бъде лесен и лесно достъпен. Това е и една индиректна критика към освободеното сексуално поведение, което ние свободните, образовани и равнопоставени с мъжете европейки и американки имаме.
Богинята – Майка пази ревниво своите могъщи и тайни оръжия, но тя нама да ги дари на повърхностни и плиткоумни женички, които дори не знаят каква Сила притежават. Това са секс-бомбите от кориците на списанията и модните подиуми /до колко са все още „секс” е спорен въпрос, защото са кльощави анорексички/.
Не! Тайните на Извора на Жените, Богинята ще дари на жените от ислямския свят, защото точно те се нуждаят от тях.
Лишаването на мъжете от секс до построяването на чешма в селото е друг символ. Той ни показва, че лошото отношение на мъжа към жената, липсата на прояви на обич и нежност, на уважение и почит, прави така, че „женския извор” на любовта и насладата вътре в тялото на жената да пресъхва. От това страда мъжа. Той става гневен и агресивен, невротичен на модерен психологически език. А от там и болен. Болният и слаб мъж не е добър и полезен за семейството си. Нещо повече той е ненужен.
В крайна сметка жените от филма получават така необходимата за всички чешма. Чешмата и течащата от нея вода, могат да символизират много неща, но нека за целите на филмовия анализ да разгледаме тези два символа като олицетворение на пениса и спермата.
Това тълкуване ще ни покаже до каква степен мъжът и неговото правилно отношение към жената е от жизнено важно значение за добруването и щастието в семейството. От чешмата в селото зависи благоденствието на цялото село. В умаления модел на мъжа и жената, от Силата на Пениса зависи Силата на Вагината и Утробата. И обратно.
В този смисъл – войната между половете е действие водещо до безплодност и немощ, до безводие и страдание. До болести и смърт. Там където “Извора на Жените” е пресъхнал, няма Чешми. Няма здрави и силни мъже и красиви и щастливи жени.

Автор: Юлияна Шапкарова, психолог
Статията е взета от: http://sexnature.org/semejna-psihologiya/izvora-na-zhenite-la-source-des-femmes.html

Филмът, разпределен в 5 части, с български субтитри можете да гледате ТУК: https://www.vbox7.com/play:a6ef397857

Sex and the Village Tale

/0 Коментари/в /от

Приказка за секса и селото

Това е неподходящо за четене от  хора под 18 г., от хора, които нямат чувство за хумор и зачатъци на самокритичност, от идеалисти, романтици и други завършващи на -сти и -ци.

Имало едно време едно село… Всъщност има го и до днес. И в това село, както и в града, думата секс предизвиква различни реакции. Сексът интригува. Вълнува. Купува. Продава. Измъчва. Възторгва. Хората тук, правят – струват в лутаниците си към лично щастие, между следващата близост и вледеняващото отчуждение или обратното, все им се налага да минат през секса. Или пък да бягат от него. А минаването и бягането имат хиляди варианти. Почти толкова колкото е и броят на хората в селото. В тази приказка ще стане дума само за единадесет варианта. Скромно! Без познаваческа претенция за изчерпателност и представителност.

            Първи вариант: Между патологични търсачи на действието. Ей така, щото няма какво да се прави. И защото не могат да стоят в сами собствената си компания.И после – марш всеки в къщата си. До следващия път.

            Втори вариант: Между търсачи на изгубения рай. Обикновено им е писнало да понасят крещящата тишина в душите си. И на тях както в библейския рай им е добре докато не изядат ябълката на познанието. Упс! На опознаването си. Тогава вземат, че видят, че са голи. Не само телата им. Но и душите им. Голи и уязвими. Всъщност, тези май са търсачи на любов, но и шампиони в дисциплината бягане от любовта, веднага щом им замирише на любов.

            Трети вариант: Между търсачи на секс за една нощ, като логично продължение на вечерта. След който няма начин да не им се прииска да се изфукат пред другарчетата.

В друга развръзка от one-night stand вземе, че прерастне в love for ever. Амин!

            Четвърти вариант: Между търсачи на силни усещания. Сексът като страст. Секс, който ги сблъсква с най-дълбоките им страхове и комплекси. Секс, който вкарва участниците в гранични състояния на възторга и падението. И както дрогата, така и този секс вдига хормона допамин, който пък от своя страна вдига човек на седмото небе. После идва хормонът пролактин, който запраща на земята с трясък, че и малко под нея. Болката от стоварването е правопропорционална на разстоянието между това седмо небе и земята. Но участниците точно това търсят. Така както се лутат между полета и падението, също толкова успешно се лутат между крайния алкохолизъм или сексохолизъм до крайния работохолизъм. Тези не си падат по вървенето в средата. А и не го могат.

           Пети вариант: Изцяло мъжки. Секс с фатална жена. Заради която мъжът може да прави всякакви дивотии. Разбира се, така ги оценява, след като увлечението попремине. Заради такава жена мъжът е готов: да плаче, да тъгува, да стои втренчен в една точка, да се напива, да прави опити да се самоубива и т. н. Докато изтрезнее. И накрая му остане махмурлукът. Но и той попреминава. След като му изгради имунитет.

            Шести вариант: Изцяло женски. Секс с фатален мъж. Екстатичен секс, в който жената открива дълбините на собствената си чувственост. Но и границите на собствения си мазохизъм. Секс, който помита всичките и илюзии. И я пробужда. Всякак. И като мъжът в по-горния вариант, е готова на всякакви компромиси. Докато и тя изтрезнее.

            Седми вариант: Между фаталните мъж и жена от горните два варианта.  Две камикадзета се срещат, за да се самовзривят. Или да си намерят майстора. Или да си го „мерят”. Но не се знае в крайна сметка чий ще се окаже по-голям.

            Осми вариант: Между състоятелен мъж и вървежна пичка. Тази същата хич не понася да й свалят звезди, освен ако не го правят в петзвездни хотели. Всичко си има цена. И тя за разлика от някои жени си я знае и си я търси. Той пък смята, че щом вървежната пичка е с него, значи е много готин. И това е така. Докато пичката е с него. И не се появи друг по-готин за нея. Или той не намери по-вървежна.

Този вариант, макар и по-рядко, го има обърнат. Той вървежен. Тя състоятелна. Развръзката е сходна.

            Девети вариант: Особено характерен за това географско място. Група мъже стоят на някой ъгъл в 12 часа на обяд и „чукат в движение”. Де която сварят. Всички жени, които минат по тротоара. Че и по отсрещния. Евтин вариант. Но не и безопасен. В 12 часа наобяд, в юлска жега, я инсулт, я инфаркт може да си докарат. Така де, не е лесно „да се оправят” за толкова кратко време толкова много жени.

            Десети вариант: Обикновено тя маниакално отмъква мъжете на готините пички. Чука ги и ги изоставя, щом се влюбят в нея. Или той чука жените на готините пичове. И двамата си чешат Егото. Задоволяват си комплексите. Чукат. Или си го начукват. Докато един ден се събудят в леглото, прегърнали собственото си Его.

            Единадесети вариант: Безсексие в период на безлюбие. Обикновено след голяма, безумна, красива, неповторима, разтърсваща, незабравима любов. Или пак след подобна любов следва период на многосексие. Като форма на отмъщение. Лечение. Самомъчение. В опит да се забрави пак същата голяма любов.

И т. н., и т. н…

В това писание, както казах в началото, няма да стане дума за други видове секс – хомосексуален, орален, бисексуален, банален, в тройка, четворка и т. н. Или за секса микс между горните видове секс. За тях друг път.

Ако, обаче, ударим чертата, май няма особена разлика между секса в селото и секса в града. Може би само в мащабите. И в скоростта, с която двете агенции – ЕЖКД (Една Жена Казала на Друга) и ЕМКД (Един Мъж Казал на Друг) – разпространяват новините.

Всъщност, сексът си е нужда, потребност, сиреч човещинка, без значение на вариантите. Нужда като тази да закусваш, обядваш, вечеряш. Само че, за никоя закуска човек не е склонен да говори толкова дълго. С любопитство, със страх, и без страх, искрено или неискрено. Освен ако не става дума за закуската, дадена от Президента на група посланици. Че и за нея важи правилото всяко чудо за три дни.

Дали сексът не вълнува, интригува, ранява, спасява по други причини, освен че дълго време е бил тема табу? Дали той не натиска старт бутона за нещо друго? Дали това не e е желанието на човек е да бъде приет, важен, нужен. Макар и за прословутите единадесет минути, за коитo Пауло Куелю пише в едноименния роман. Не знам.

А друг врял и кипял автор беше казал някъде, че за да се целунат телата, е нужно да се целунат първо душите. Дали е прав? 

 

Публикувано в-к „Марица”, 2009 г.

Кремена Станилова,

http://www.kremenastanilova.com

Снимка: travelnet.tv

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Снимка: travelnet.com

ПРОШКА – както, когато, ако можем, и искаме

/0 Коментари/в /от

Казва се, че времето лекува всичко. Но въпросът е какво правим с това време. И по това време?

Днес е Неделя Сиропусна. В християнския свят хората искат и дават прошка. Но какво е прошката? И лесно ли стигаме до това състояние?

В Уикипедия четем: “Прошката е мисловният, духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава потискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства, и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение.”

А в Новия Завет е написано: “Ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там- пред жертвеника, и иди първо се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си”. (Мат. 5:23-24).

Личният и професионалният ми опит, обаче, ми говори, че всичко по-горе написано, е така, и не е така. Нещата са както…така и… А не, или… или – т. е. или прощаваш, или не.
Прошката не е еднократен акт. Прошката не е нещо, което се случва в един ден. Прошката не е нещо, което върши работа, когато се прави, защото “трябва”. ” Нагласата, че ТРЯБВА да простим, е вид насилие над душите ни и готовността ни да минем на един или друг етап от нашето преживяване към нещо, което ни е бръкнало в здравето.  Или ние сме позволили да ни бръкне. Или пък ние смe си бръкнали. И после продължаваме да чоплим. Привързани към момента там и тогава. Привързани към обидата и мисли от рода: “Как можах?”, “Как можа?”, “Как може?”
Прошката, направена заради такова ТРЯБВА, е като слагане на превръзка на непочистена рана. В желанието си да се отървем от негативните чувства и да се позитивираме насила, ние събуждаме тяхната съпротива. Поливаме ги, Отглеждаме ги. Подклаждаме огъня на обидата, омразата, негодуванието в душите си. И тъй като прошката е процес, първата стъпка би могла да е приемането на това, че в душите ни тлеят такива чувства. Ако и да се преживяваме като добрите в този филм. И да ги оставим да бъдат там толкова, колкото им е нужно да бъдат. Казването “да” на тези чувства, вече е минаване на друг етап. То ни подготвя за чистенето.
И тъй като прошката е акт, който правим първо за себе си, тя не означава оневиняване на другите. Така както в общественото съдилище, онзи, който е извършил нещо, не заслужава да бъде пуснат ненаказан. Така и човешкото съзнание търси възмездие. Но и тук е уловката: Всички до един, с изключение на болните социопати, винаги имаме, макар и смътното осъзнаване за онова, което причиняваме на другите волю или неволю. Така всички, макар и несъзнавано, вървим към възстановяване на равновесието, намирайки наказание за онова, което не е било в унисон с природните закони и мъдрост. Чувствайки се наранени, няма значение дали егото ни се мята като ранено животно, или душата ни е останала гладна, често не можем да се изчистим от онези негативни чувства. Просто невинаги сме толкова мъдри, нито толкова готови за тази прошка. С опита си достигам до това, че често се насилваме да дадем прошка, когато наистина има неща, които в този момент не могат да бъдат простени – може и да не бъдат простени и в този живот. И има хора, на които не искаме да простим. Просто, защото наистина не заслужават да им бъде простено. Тук и сега. Но, нека имаме предвид, че всеки  от нас, няма значение дали сме на брега на  жертвата или на  насилника, правим най-доброто, на което сме способни в определен момент. Та, друг етап от пътя към прошката е приемането на нежеланието ни да простим – и това, че си мислим: “Той или тя не заслужава да бъде простен.” Сега или никога.
Но… тръгвайки от това, че заслужаваме да се чувстваме добре, крачка е да се освободим от напъните да сме ангелски благородни тук и сега, и да кажем: “Да, не съм готов за това.”, “Да, в мен има и гняв, и злоба, и обида.” Но да си напомним, че тези чувства носят мощен енергиен заряд, те извират от един и същи извор в нас. И това е изворът на творческата, жизнена енергия. Тази енергия, която използваме сега да преиграваме в ума и душите си филма на нашата и чуждата грешка. Та изборът е наш, дали да я използваме, за да тънем в самосъжаление, желание за мъст и реванш, или да творим нашия си живот, ведно с този горчив опит. Енергията е една и съща. Само каналите, по които я пускаме, са различни.В първия случай, животът ни заблатява. Във втория, е буйна пролетна река, около която има свежест и зеленина. И повече хора се спират до тази река. И се отварят възможности за нови красиви преживявания.
И да помним, че там, където има недадена прошка, има много тъга. Там, където има тъга, има много обида. Там, където има обида, има много гняв. Там,където има гняв, има много очаквания. Там, където има очаквания, има много идеализация. Та значи, вероятно проблемът е в предизвикателството да си сверим часовника, с този на реалността! Нашата и на другите.
А невъзможността да простим на другите тръгва от нежеланието ни да простим на себе си за това, че сме били  неможещи, незнаещи, недогледали, наивнички и т. н. А ние наистина заслужаваме да сме добре. Заради нас си. Тогава желанието за възмездие бихме могли да поверим на една Висша справедливост. Която идва рано или късно. Но НЕ ние сме инструмент на тази Справедливост. И ако някой е съгрешил, да го оставим на тази Мъдрост и Справедливост.
И ако в писанията е написано: ” Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!”, а в главите ни се мъдрят мисли от рода: “Да, да не са знаели!”,  да се доверим на тази Справедливост. И да трансформираме това послание в нещо такова: “Прости им, Господи, че знаят какво вършат!” или “Прости ме, Господи, че съм знаел или не знаел какво върша!”
Защото искам и заслужавам да живея добре. Днес и утре!
И един ден можем да се събудим. Със спомена за болката. Но без да я изпитваме. И тогава. Нека бъде прошка!

26.02.2012 г.
Кремена Станилова, психотерапевт 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Кога една жена се превръща в пич

/0 Коментари/в /от

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на жените–пичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да “може”.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като “задръстена”, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станилова, психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!