„Благодаря” е повече от дума. „Благодаря” е отношение.

/0 Коментари/в /от

Научихме се да благодарим – за здраве, къща, работа, семейство.

И все повече разбираме.

Благодарността към имането отваря широко вратата на душата ни към всичко хубаво, което животът ни е приготвил.

Но казвайки „Благодаря!” дали го чувстваме със сърцето си?

Дали разбираме, че „Благодаря!” е шанс за рановесие между мен и теб; между даване и вземане; между отваряне и затваряне на ситуации?

Смълчаните „Благодаря!” измъчват и болеят точно толкова, колкото неказаните „Обичам те!” или преглътнатите откази и несъгласия.

” Помагащият да благодари за шанса, че е помогнал, а приемащият за шанса, че е получил и нуждата му вече сита е.”.

Обичам тази сентенция, защото тя съдържа всичко, от което се нуждаем, за да бъде обменът пълноценен и връзките осмислени.

Всички сме взаимозависими.

Какво сме ние, ако няма кой да ни даде – помощ, съвет, услуга!

Какво сме ние, ако няма на кого да дадем – помощ, съвет, услуга!

Да кажем „Благодаря!” за получена помощ е признание и утвърждение на времето и на усилията на онзи, който ни е дал. Да кажем „Благодаря!” на онзи, който ни е помолил, е начин да му кажем, че той е повод  да се чувстваме полезни.

Умеем ли да даваме „Благодаря!”? Умеем ли да получаваме „Благодаря!”?

Благодарим ли с простичкото „Благодаря ти!”, когато ни отправят искрен комплимент? Усещаме ли, че дори и ние да не се преживяваме така, някой ни е видял и е намерил начин да ни каже, че ни има, че сме привлекли неговото внимание? Или започваме да спорим и да се оправдаваме, понеже никой не ни е учил да приемаме и да се зарадваме на този начин на внимание. Познато ли ви е? „Прекрасно изглеждаш!”, „Ма, моля ти се, нещо косата ми днес не е оправена , а и съм понапълняла малко!”.

Умеем ли да благодарим за различното мнение, за критиката дори, и за обратните връзки? Колко често вместо кратко да благодарим за казаното от другия, ние почваме да спорим, да се оправдаваме или дори да атакуваме отсрещния, посмял да ни посмачка малко фасона на заблуденото ни в собственото си величие и важност Его? Да благодарим в подобни случаи е начин да приемем информация за неосъзнатото ни себе си,  дори и да ни стимулира да растем  и да се развиваме.

Умеем ли да благодарим, когато някой е избрал нас да сподели проблем, и вместо да си строшим краката или да си морим устата със съвети да му решаваме проблема, просто да му кажем, „Благодаря ти за доверието!”.

Умеем ли да благодарим на партньора си за вечерята, за помощта, за грижите?

Защото никой не е длъжен и на никой не му се полага по право.

Някой – партньор или родител –  ни е подарил времето си да направи живота ни удобен. И това е повод за благодарност.

Умеем ли да благодарим за усилията на домакините след парти, на сервитьора и готвача след вечерята, на автомонтьора, че се е погрижил за колата ни, на лекаря, че го има като възможност за спасение и тогава, когато ние сме здрави?

Умеем ли да благодарим, че някой търпеливо ни е чакал, когато сме закъснели, или приятел е изтърпял депресията ни с месеци, когато сме  потънали в проблемите си, бивайки възможно най-лошата компания, но този някой е още тук?

Умеем ли да благодарим дори за непоисканите съвети?

Умеем ли?

Списъкът със ситуации ще го довършите вие.

И помнете!

„Благодаря!” не е дума.

Тя е отношение.

 

Кремена Станилова, психотерапевт

http://www.krmenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За вярата и до-Верието

/0 Коментари/в /от

Вода гази, жаден ходи

Народът го е казал мъдро и вократце. Едни от нас, в пустиня да бродят, пак кладенец ще изнамерят. Други от нас, макар нагазили в потока, все ще жадуват за океана.  Различни сме. В умението си. Или в неумението си. Различно  да даваме. И различно да  получаваме. Някой път даваме, очаквайки, че инвестираме в някого, който ще ни е подръка, ей тъй в случай на нужда. Даваме мило и драго. Изсипваме върху някого целия рог на изобилието. И от такова даване, от толкова изсипване, другият получава синини, и все не успяваме да улучим, че вместо цялата сергия, той е искал едно обикновено захарно петле. Някой път пък бързаме да се разплатим още в момента, в който са ни дали. Без да се замисляме, че най-голямата неблагодарност на този свят е да бързаш да върнеш услугата, сакън длъжен да не останеш. За видовете даване много приказки е изприказвано. Че да даваш, само когато си дал първо на себе си, е вече да си изпитал щастието да споделиш с друг. Без значение дали този друг ще ползва или не нещото, което сме му дали. И разочарование от неблагодарността на другия рядко има.

Но тук, за друго ще стане дума. За това как става така, че някой път целият свят да е поднесен в краката ни, все гладни си оставаме. Все нямаме. Все някой  има повече. Обикаляме от човек на човек. Отлепяме смучката от едно място. Залепяме за друго. А все гладни и жадни ходим. Обикаляме от връзка на връзка. Да намерим онази любов, която сами на себе си трябва да дадем. Или бивайки болни, обикаляме от лекар на лекар, от специалист на специалист. И все болни ходим. Обвинявайки, че специалистите, видиш ли, не стават. Събираме информация, съвети, книги, страсти, преживявания. И все не можем да запълним бездънната яма дълбоко в нас. А дори не се замисляме, че преди да получим, бива да дадем. За да ни се получи нещото. Да дадем. Ама не става дума за пари. Щото като чуем даване, все пари са ни в главата. То и пари някой път за себе си с кеф не даваме. Но това е друга тема.

Думата, ключ към това да пием от един поток и той да ни свърши работа на цял океан, е ДОВЕРИЕ. Ако Аз-човекът имам доверие на Теб-човека, който имаш нещо повече от мен – опит, ресурси, знания. За да го получа, ще ти дам ДОВЕРИЕ. Ще склоня глава пред теб и това, което си, ще се отпусна в ръцете ти както детето го прави в ръцете на мама, за да бъде нахранено.  Няма да бъда над теб, няма да бъда потаен, няма да съм все с едно на ум, в защита  – стегнат и недоверчив. Няма несъзнавано да плюя това, което ми даваш. И да ти се сърдя, че не ме храниш достатъчно. Защото, да се доверя, означава за кратко да преценя. И да се ДОВЕРЯ първо на усещането си и на нуждата си, и след това да се отворя пред теб, за да получа. Без отваряне, няма получаване. Нито засищане.

До-верие. Всичко стига до вярата. Първо в мен. В моята нужда. После в теб. В твоите способности – да ми задоволиш нуждата. В човешкото. В доброто. Във възможността – ако в детството ни някой не се е оказал на висотата на нашия идеал и не е успял да ни нахрани и оттам ние сме обобщили с неверие, че никой не може. Че сега може някой друг да е способен да ни даде. Но не като Бог, ако като човек със своите слабости и грешки.  А за онези, които все дават, без да се замислят, искайте доверие. Иначе камъните почват да падат по-късно във вашата градина. Имайте доверие и в себе си. Че не е нужно нон-стоп да давате, за да бъдете обичани.

Вярата – храни, лекува, обича, запълва. Вярата в човека отсреща. Това е първото, което можем да дадем. И то е достатъчно. Но е най-трудното. Но и най-благодарното. И засищащото.

Кремена Станилова, психотерапевт

Източник: www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За несловесното общуване

/0 Коментари/в , , /от

Из „Езикът на тялото” от Алън Пийз и Алън Гарнъ

“…С наближаване края на XX век станахме свидетели на появата на един нов тип учен в сферата на общуването – нека го наречем несловесник. Също както любителят на птиците изпитва удоволствие да наблюдава пернатите и тяхното поведение, така и ученият несловесник изпитва удоволствие да наблюдава несловесните знаци и сигнали на човешките същества. Той ги наблюдава в обществото, по плажовете, от телевизията, в служебна обстановка и изобщо навсякъде, където хората общуват помежду си.

Чарли Чаплин и многото други изпълнители от ерата на нямото кино са пионерите в съзнателното изучаване на уменията за несловесно междуличностно общуване, а по онова време това е било единственото възможно изразно средство за общуване между филмовите герои. В годините на нямото кино всеки актьор е бил определян като добър или лош в зависимост от това, доколко е умеел да общува ефективно посредством използването на жестове, мимика и други сигнали и пози на тялото. Когато настъпила ерата на говорещото кино, където се обръщало по-малко внимание на несловесните аспекти на актьорската игра, заедно с нарастването на неговата популярност мнозина изпълнители от немите филми трябвало да се оттеглят от екрана и потънали в забвение, а на тяхно място изгрели нови звезди, които притежавали по-добре развити умения за словесно общуване.

Учените са забелязали и регистрирали почти един милион несловесни знаци и сигнали. Албърт Михръбиън открива, че цялостното послание, предавано при общуването, е съставено от около 7% словесна част (само думи), 38% гласова част (включително тон на гласа, интонационни модулации и други звуци) и 55% несловесна част (мимика, жестове и пози). Повечето изследователи споделят мнението, че каналът за словесно общуване се използва предимно за предаване на информация, докато каналът за несловесно общуване служи за един вид договаряне на междуличностното поведение, а в някои случаи се използва и като заместител на словесни послания. Например една жена може „да изпепели с поглед“ някой мъж, като посланието, което му отправя, е съвсем ясно и недвусмислено, дори без да си отваря устата.

На мнозина им е трудно, ако не и невъзможно, да възприемат факта, че от биологическа гледна точка хората са все още животни. Хомосапиенс не е нищо друго освен вид примат, маймуна без козина, която се е научила да ходи изправена на двата си задни крайника, и чийто мозък е малко по-еволюирал и по-буден. Но както и всички други животински видове, ние, хората, също сме подвластни на редица строго определени, заложени в нас, биологически правила, които управляват и контролират нашите действия, постъпки, реакции, език на тялото, пози, мимика и жестове. Любопитното в цялата тази работа е това, че животното, наречено „човек“, рядко си дава сметка, че докато устата му изрича едно, неговите пози, движения и жестове могат да говорят съвсем друго.

Чувствителност, интуиция и предчувствия

От техническа гледна точка, винаги когато казваме за някого, че е чувствителен, че има интуиция или че може да предчувства нещата, ние всъщност имаме предвид способността му да разчита успешно чуждите несловесни знаци и сигнали и да ги сравнява със словесните сигнали на съответните хора. Или с други думи, когато казваме, че имаме чувството или предусещането за нечия лъжа, всъщност имаме предвид, че езикът на тялото на съответния човек и изричаните от него думи не съвпадат, разминават се и си противоречат. Ораторите наричат тази способност усет за нагласата на аудиторията. Например, ако хората слушат, като седят облегнати назад, свели брадички и със скръстени пред гърдите ръце, чувствителният оратор ще долови интуитивно, че думите му не намират отклик в аудиторията и ще осъзнае, че трябва да потърси друг подход, за да спечели вниманието й. В същата ситуация оратор, който не е надарен с интуиция, няма да предусети липсата на интерес у слушателите и ще продължи да си кара по старому.

Обикновено жените притежават по-голяма чувствителност и възприемчивост по отношение на несловесните сигнали, отколкото мъжете, и именно този факт е в основата на общоприетото понятие шесто чувство на жената или женска интуиция. Жените имат вродена способност да долавят и да разшифроват несловесните сигнали, а също и безпогрешно да отбелязват и най-дребните подробности. Ето защо малцина съпрузи успяват безнаказано да излъжат половинките си, докато повечето жени могат съвсем спокойно да хвърлят прах в очите на мъжете, които така и не го забелязват.

Тази женска интуиция е особено силно изразена при жени, отгледали бебета и малки деца. През първите няколко години майката се осланя най-вече на несловесния канал за общуване с детето, което допринася още повече за усъвършенстването на способността на жената да долавя и да разшифрова несловесните сигнали. Изследователите смятат, че именно поради тази причина жените често се изявяват много по-успешно при водене на преговори, отколкото мъжете.

Вродени (генетично заложени), заучени и традиционни сигнали

Редица изследвания и научни дебати са посветени на въпроса, дали несловесните сигнали са вродени, заучени, генетично предавани от поколение на поколение или придобити по някакви други пътища. Доказателства за една или друга теория са събирани чрез наблюдения на слепи и/или глухи хора, които не биха могли да заучат несловесните сигнали посредством визуалния или звуковия канал за общуване. Друг извор на доказателствен материал са проучванията на жестовото поведение на различните култури по света, както и изучаването на поведението на нашите най-близки от антропологическа гледна точка роднини – приматите и маймуните. Изводите от тези изследвания подсказват, че почти всички жестове попадат в една или друга от споменатите категории. Например бебетата на повечето примати се раждат с развита способност незабавно да започнат да сучат, а това сочи, че тя е вродена, тоест генетично предавана. Немският учен Айбл-Айбесфелдт открива, че различните усмихнати изражения се появяват по лицата и на децата, които са родени слепи и глухи и следователно тези мимики не са заучени или копирани, а по всяка вероятност също са вродени (генетично заложени). Изследователите Екман, Фрайзен и Соренсон потвърждават някои от оригиналните твърдения на Дарвин относно вродените жестове и мимики посредством проведено от тях проучване на лицевите изражения при хора, принадлежащи към пет коренно различни културни традиции. Те стигат до извода, че при всички тях се използват едни и същи основни мимики за изразя-ване на емоции, което говори, че по всяка вероятност става дума за вродени (генетично заложени) жестове.

Когато скръствате ръце пред гърдите си, лявата ли ръка слагате върху дясната, или дясната върху лявата? Повечето хора са неспособни с пълна увереност да опишат как точно скръстват ръцете си, докато не го направят. И ако, единият начин им се струва естествен и удобен, за другия имат усещането, че е неправилен и ги притеснява. Насъбраният фактологически материал подсказва, че това вероятно е генетично заложен жест, който не може да бъде променен. Все още се спори дали някои жестове са заучени и станали обичайни в резултат на културната традиция, или са генетично заложени. Например, когато си обличат сакото или палтото, повечето мъже пъхат в съответния ръкав първо дясната си ръка, докато жените обикновено пъхат първо лявата си ръка. Когато някой мъж се разминава с жена по оживена улица, в момента на разминаването той в повечето случаи обръща торса си към нея, докато от своя страна жената се извръща настрани от него. Но дали тя го прави инстинктивно, за да защити гърдите си? Дали това е вроден женски жест, или жената го е заучила, наблюдавайки реакциите на други жени?

Голяма част от нашето несловесно поведение е заучено и смисълът на много от движенията и жестовете ни е предопределен от културната традиция.

Някои основни жестове и техният първоизточник

Повечето от основните жестове при общуване са еднакви по целия свят. Когато хората са щастливи, те се усмихват; когато са тъжни или ядосани, се мръщят или се цупят. Почти навсякъде кимането с глава означава „да“ и се възприема като знак за съгласие и за потвърждение. Това е един вид прекланяне на главата и вероятно е вроден жест, тъй като се използва и от слепите и глухите хора. Врътването на главата от едната на другата страна означава „не“, тоест несъгласие, отричане, неодобрение. Това също е универсално разпространен жест, който по всяка вероятност е заучен в ранната детска възраст. Когато бебето се е нахранило и не иска да суче повече, то започва да върти главичка от едната на другата страна, за да се освободи от гърдата на майката. Когато малкото дете, което хранят с лъжичка, не иска повече да яде, то започва да върти глава от едната на другата страна, за да попречи на родителите си да му напъхат поредната лъжица храна в устата. По този начин детето бързо свиква да използва въртенето на главата в двете посоки като жест на отрицание, нежелание и недоволство.

Произходът и еволюционният път на някои жестове могат да бъдат проследени съвсем отчетливо до далечното ни минало на примитивни животни. При животните оголването на зъбите е първата крачка към атака и заханванс. Съвременният човек все още използва този жест като форма на заплаха и знак за омраза, въпреки че обикновено няма намерение да нападне и буквално да разкъса противника си със зъби. Първоначално усмивката е била мимика на заплаха, но днес се използва в съчетание с други обезоръжаващи жестове, за да покаже радост, удоволствие и благоразположение.

Присвиването на раменете също е прекрасен пример за универсално разпространени жестове. С този жест навсякъде по света човекът, който го прави, ви дава знак, че не разбира  за какво му говорите или не знае как да ви отговори. Това с жест с три съставки: изложени на показ

отворени длани, присвити рамене и приповдигна ги вежди. Но както словесният език е различен за всяка културна традиция, така и използваният несловесен език също може да бъде

различен. В дадено общество някой жест може да е всеприет и да има съвсем ясно и недвусмислено значение за всички, докато в друго общество същият жест може да е напълно лишен от смисъл или дори да има точно обратното значение. Да видим например какви са тълкуванията и смисълът в различните културни традиции на три от най-широко разпространените жестове с ръка – жеста на пръстена („ОК“), жеста на вирнатия палец и знака „V“.

Жестът на пръстена или „Всичко е наред“ („ОК“)

Този жест става популярен в Съединените щати през първите години на XIX век. Изглежда че е въведен в употреба първо от вестниците, в които по онова време се развихря модата да се използват инициали и символи, за да се изписват съкратено някои от най-широко разпространените и банални фрази. Съществуват най-различни мнения относно произхода на този жест. Едни например смятат, че той произлиза от английския израз „all correct“ („всичко е правилно“), произнесен неправилно като „oil korrect“ („OK“). Други твърдят, че жестът означава точно обратното – „КО“ (от „knock-out“, в смисъл „ти се издъни“, „ти си пълна нула“). Според друга популярна теория за произхода на този жест „ОК“ е съкращение на Олд Киндерхук – родното място на един американски президент от XIX век, който използва тези инициали като своя запазена марка в предизборната си кампания. Вероятно никога няма да узнаем кое от всичките предположения отговаря на истината, но е ясно, че оформеният от палеца и показалеца пръстен отговаря на буквата „О“ от съкращението „ОК“. Посланието иа този жест е съвършено ясно на всички хора в англоговорещите страни и макар че напоследък именно това значение бързо се разпространява повсеместно в Европа и в Азия, има все пак и някои страни, където този знак носи съвсем друго послание. Във франция например той означава „нула“, „нищо“; в Япония – „пари“; в някои средиземноморски страни е нецензурен жест, често използван, за да каже на някой мъж, че е хомосексуалист. Най-безопасно за всички вас е правилото, закодирано в поговорката „В Рим – като римляните“. Това ще ви спести евентуалните недоразумения и моменти на неудобство.

Жестът на вирнатия палец

В Англия, Австралия и Нова Зеландия жестът на вирнатия палец има три значения: когато сеправи с по-отпуснати палец и длан, този знак се използва от стопаджиите, за да спрат попътна кола; освен това се използва и като заместител на знака „ОК“; когато обаче останалите пръсти са силно свити, а палецът стърчи агресивно нагоре, знакът става цинична обида, в смисъл „да ти го начукам“ или „наври си го“. В някои страни, например в Гърция, точи знак си е направо си е-словесна псувня. Е, можете да си представите как ще се почувства и какво може да сполети австралийския стопаджия, ако използва този знак там! Когато италианците броят от едно до пет, те използват точи знак за „едно“, а за „две“ изправят и показалеца, докато при броене австралийците, американците и англичаните вдигат показалеца за „едно“, средния пръст за „две“ и т.н., като палецът се вдига нагоре при „пет“. Палецът се използва, в съчетание с други жестове, и за да покаже власт и превъзходство или в ситуации, когато някой се опитва да ни наложи своето. В съответна глава по-нататък в книгата ще разгледаме и отблизо използването на палеца специално в този контекст.

Знакът „V“

Този знак е много популярен в Австралия, Нова Зеландия и Великобритания и се превежда като крайно обидното „да ти го начукам“. По време на Втората световна война Уинстън

Чърчил популяризира знака „V“ със значение на „победа“ („victory“), но в този случай той се прави с обърната навън длан. Обърнатата към говорещия длан си остава за обидния вариант на този жест. В много европейски страни обаче знакът „V“ означава победа и когато дланта е обърната към говорещия. Ето защо, ако някой англичанин отправи този жест към европеец, за да му каже несловесно, че ще му го „начука“, нищо чудно европеецът да му се усмихне сърдечно, макар и да не разбира каква именно „победа“ има предвид англичанинът. В много части на Европа този знак означава и „две“, така че, ако европеецът, когото нашият англичанин псува, с барман, нищо чудно в отговор на обидата да поднесе на англичанина две халби бира. Тези примери показват, че културалите различия в тълкуването па жестовете могат да доведат до доста неприятни последици, а освен това– и че винаги трябва да имате предвид от коя културна традиция произхожда даден човек, преди да си вадите прибързани заключения съобразно неговите жестове и език на тялото….”

 

Съзависимите отношения

/0 Коментари/в /от

Съзависимост–това е необходимостта от друг човек и е характеристика на собственото ни самочувствие чрез отношението към нас. Например:”Аз не мога да живея без …”,”Липсваш ми,”, “Ще умра, ако не се върне”. Хората често говорят за емоционалните си потребности. Всъщност, същите тези потребности твърде често се драматизират. Всичко, което жизнено ни е необходимо е вода, въздух, храна, топлина и от време на време приятелска прегръдка. Всичко останало са само желания. Да навлезем по-надълбоко. Ние създаваме околната действителност, решавайки на какво да обръщаме внимание. Ако сте гладни, ще забелязвате магазините, ако не можете да имате бебе, ще обръщате внимание на дечицата около себе си. Това избирателно внимание особено остро се проявява в отношенията между близки хора. Вашите навици определят какво да забелязвате, какво да усещате, какво да чувате. Ако вътре в себе си има емоционална дупка,то човек подсъзнателно ще се стреми да я запълни. Най-лесно е това да се случи с помощта на друг човек…..Това е капан на стереотипа, че спасението идва чрез нещо, което е извън нас самите. Ако си се разболял – трябва да вземеш лекарство. И макар, че често лекарството е горчиво и неприятно, то отстранява болката и облекчава страданията. В човешките отношения вълшебната таблетка притежава качествата на „ефекта плацебо”: ние самите надаряваме другите хора със свръхспособности, свръх значимост, и вярваме в това. Налице е –съзависимост. Всичко,върху което засилвате вниманието си, започва да расте и да се уголемява. Ние правим всичко това, защото ни е приятно да го правим. Външните действия се извършват в името на вътрешните цели. Никой не ни е учил да обичаме себе си, да се вслушваме в собствените си желания, затова ние търсим любовта във външния свят. Сигурно, в детството си, често сте чували фрази от типа на „Искаш ли много, ще получиш малко”,”Алчен за много”,”Глупакът ще остане с пръст в уста”…..Съзависимостта се среща в отношенията между съпрузи, родители и деца, колеги в работата и т.н. Това е повсеместно явление, сурогатна любов, привързаности, които нямат нищо общо с истинската любов.

Как се разпознава съзависимата връзка?Ако намирайки се в някакви отношения, постоянно чакате нещо от партньора си и сте настроени да потребявате, а не да давате – то това е сигурен признак за съзависимост. И много често тя е завоалирана като пожертвование. Например, жена, която е обградила съпруга си с прекалено много грижи и на която й се струва, че се принася изцяло в жертва на семейството си, всъщност очаква,че мъжът й заради това ще изпитва голяма благодарност и никога няма да я остави…..Или такъв пример: родители, които записват обичното си дете  във всевъзможни секции и водейки го при репетиторите казват, че всичко това е за доброто на детето, всъщност искат да изглеждат в очите на околните правилните родители, изпитвайки гордост за ”продукта на своето възпитание”. Това може и да не е лошо, но когато на детето не му е интересна цялата тази прескачаница в обучението и развитието му, то уверено можем да кажем, че става въпрос за родителски амбиции… Защо възниква съзависимостта? Непознаване смисъла на своя живот и вследствие на това нарушаване на ценностната система. Наличие на подобни отношения в семейството на родителите. Морални уредби и традиции в обществото. Чувство на жалост. Чувство за собственост…. Проанализирайте вашите отношения. Вземете лист хартия и съставете списък: ”От какво изпитвам радост в тези отношения”,”Какво е повече в тях, което давам или това, което получавам”. Само че-честно…..От това, доколко ще бъдете честни със самите себе, зависи в каква степен трезво ще погледнете на вашите отношения. Няма да можете да подобрите каквото и да е дотогава, докато не признаете, че това, което е в момента, не работи или ви води в невярна посока….Какво да направите, ако сте открили съзависимост в своите отношения?….Коригирайте вашата ценностна система. Грешка е да се жертвате изцяло за друг човек, забравяйки за останалите страни на живота. Децата, съпрузите, колегите, родителите – това е само част от вашите интереси, но не е всичко на света. Вие трябва да имате своя собствена територия, свое хоби, увлечения, желания и т.н. Иначе после ще го има класическото ”Отдадох ти най-хубавите си години,а ти?…”Живей живота си!….

Никой никога не ни е разказвал коя е  правилната ценностна система: на първо място си ти, на второ – твоят партньор, на трето място-децата, четвъртото място принадлежи на роднините и приятелите, на пето място са работата и творчеството, на шесто – всичко останало. Развивайте се и се усъвършенствайте…..Грешка е да спреш да се развиваш, да научаваш нещо ново, да се самоусъвършенстваш. Нашият свят постоянно се променя и ако вие стоите на едно място, ще се намерят тези, които ще се окажат пред вас. Трябва да си интересен за околните, а най-добрият начин за това е винаги да научаваш нещо ново, да живееш интересно и т.н. Всичко, което не расте и не се развива – умира. Създайте свое лично пространство. Грешка е да обсебвате човек, лишавайки го от личното му пространство и натоварвайки го със своите очаквания. Всеки човек е длъжен да се развива, а за останалото може да бъде принуден. Вие трябва да имате определена свобода и да живеете живота си, а не да живеете само с отношенията.Човек проявява интерес към живота на другите, когато в собствения му живот няма нищо интересно. Изпълненият и щастлив човек вибрира с енергията на изобилието и любовта.Човек, който е празен отвътре и няма лично пространство, вибрира с нискочестотни вибрации и енергийна недостатъчност. Колкото на човек му е по-тихо отвътре, толкова е по-ясно отвън. Научете се да чувате себе си, да се радвате на самотата, в края на краищата само един човек няма да ви предаде и в постъпките му може да сте сигурни на 100%-това сте вие самите. Всяко извършено от нас действие на този свят е насочено към създаване на вътрешно равновесие. Ние искаме да усещаме красотата вътрешно и я търсим отвън. Ние искаме да усещаме покой, затова се стремим да построим спокоен свят…..

Когато разберете, че всичко над което трябва постоянно да се работи ,сте самите вие, тогава ще започнете с лекота да се отнасяте към житейските възходи и падения…..Искам да завърша статията с цитат от книгата на Роберт Киосаки: ”Идва ми наум разказа за момък,с едящ с дърва в ръце през студена, мразовита нощ, който крещи на голямата печка: ”Когато ми дадеш малко топлинка, тогава ще сложа в теб малко дърва”…..Когато опира до пари, любов, щастие, търговски сделки и контакти, всичко, което трябва да помните е, че отначало трябва да дадете това, което искате да получите и ще ви се върне стократно повече”.

Автор: Татьяна Сарап

Източник: Гещалтклуб

Превод от руски език: Кичка Иванова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Приказка за любовта

/0 Коментари/в /от

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

           Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения – дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си …

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

            И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, … Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

             Решили двамата, че си заслужава заради Любовта, да изкачат планината, до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            – Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             – Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             – Пусни ме – молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             – Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос :

            – Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем …

 

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Публикация от 2009 г. в-к „Марица”

Източник: www.kremenastanilova.com

Снимка: www.freedomonthepath.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Силата на честното “Да” и честното “Не”

/0 Коментари/в /от

Да казваме това, което мислим. Да чуваме това, което другият наистина е искал да каже, а не собствените си мисли, приписани му от нас. Да говорим само неща, които са ни ясни – не само с главата, но и с душата. “Да” винаги да означава “да”. “Не”винаги да означава “не”. Възможно ли е това? Или е утопия?

Замисляли ли сте се за смелите “Да-та” и “Не-та”? А за лъжливите? Забелязвате ли лъжливите? Те не се забелязват. Те само се усещат.  Именно затова са лъжливи, защото са потайни и коварни. Излъгали другия, самозаблудили се, че сме се спасили там и тогава. След време те изпълзяват на светло –  хищни и жестоки – вземайки своята цена – душевния ни мир и телесно здраве.

Времето от собствения ни живот.

Познавате ли хора, които разбират реалния смисъл на тези две думи. А хора, които все още приписват друг смисъл на тези думи. Вие от кои сте? Честно? Заради вас, заради всички. Защото общуването е същностна потребност. Защото сме словесни същества. И се храним с общуване. И тази храна, ако е развалена, предизвиква натравяне.

Да можем да разберем разликата между “Да” и “Не”. Тези две думи разкриват нашите ЛИМИТИ и ГРАНИЦИ – какво желаем да направим и какво не желаем да направим. Когато казваме “да”, но имаме предвид “не”, ние губим жизнената си сила, ставаме жертви или мъченици на себе си или другите. Ако казваме “не” на някого, но ситуацията или вътрешната ни нужда изисква нашето “да”, ние ставаме садистични. И в крайна сметка отново наказващи себе си.

За нещастие, съвременният западен човек, или онзи, който се смята за по-развит интелектуално, вярва , че “да” означава: ” Харесвам целия теб”, а “не” означава : “Отхвърлям те, не съм съгласен, не харесвам целия теб”. Повечето хора в по-примитивните общества не влагат този емоционален смисъл в тези две думи. Те дълбоко инстинктивно знаят, че “да” означава само гледна точка, перспектива. И няма смисъл на “Харесвам те целия”, а по-скоро “Това, което се случва или правиш, ми е ок за момента.” А “не” означава просто лимит, граница, нещо, което не ми е ок тук и сега. Но и означава способност да уважаваме онова, което другият желае или не желае да направи тук и сега. “Не” не означава “Отхвърлям целия теб.”, “Не харесвам целия теб”.

И можем да се срещнем в друг момент, по нов начин, за ново нещо. И да кажем  за конкретния случай своето “ДА” или “НЕ” там и тогава. Без да го съотнасяме към целия човек и ситуация. И другият просто да чуе “ДА” – това в момента ми харесва. Или “НЕ” – това не ми харесва. Просто е.

Или както е казано простичко в  една Маори поговорка: “Никога не хаби времето си за хора, които не уважават твоите “Да-та” и “Не-та”. Но все пак ми се иска да се пресичаме. Ако е възможно!

Това е една гледна точка към въпроса. Иска ми се да чуя и други. Цяло щастие ще е, ако се пресекат нашите “Да-та ” и “Не-та” някъде. Ако ли не, както казва Пърлс, нищо не може да се направи. Такова Е!

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

 

Кой кой е във Фейсбук? Опит за психотелесен прочит на характерите във виртуалното пространство.

/0 Коментари/в /от

Дълго време се дърпах. Вадех от девет кладенеца вода, за да убедя приятелите си врели и кипели във Фейсбук, защо няма да си направя профил. Върл фен съм на живото общуване.  И все още съм. Но дълго разговорите ни  бяха около словесната въртележка от типа: „ Ама и това е реалност. Реалност, ама виртуална. Виртуална, ама реалност. „  И така си е. Реалност е. И да се отрича,  е все едно  да се правим, че слънцето не изгрява от изток. И през 2009 година се оказах с профил и по-късно активен потребител в тази социална мрежа. Която има свой живот. И лошо няма, ако е продължение на живия живот. За някой хора е. За други е единственият живот. И вън друг няма.  Как общуваме? Същите ли сме в реалното и виртуалното пространство? Как разбираме другите? Как те ни разбират?  Като общуваме, общуваме ли? Като отказваме да общуваме , какво казваме с това? Как се срещаме? И как се отдалечаваме в тази мрежа, създадена да ни срещне? Това са въпроси, които започнах да си задавам скоро след  влизането си там. И така….. До 2012 година, когато се роди един по-обширен дипломен проект към Института по телесна психотерапия. Кой кой е във Фейсбук? И дали сме различни в реалното и във виртуалното пространство?

В реалното пространство се срещаме с човека, неговото тяло, глас. Със собствените си психотелесни реакции. Във виртуалното  пространство битува мнение, че общуването е по-лесно. Именно, поради липсата на живия контакт. Наблюдавайки себе си и другите констатирах, че е заблуда да си мислим, че може да се скрием в мрежата. Мрежата ни оголва, кара маските, които носим в реалния свят да падат по-лесно. Точно, защото не сме толкова нащрек. Всичко говори кои сме-статуси, снимки, постинги, споделени песни, статии, приятелите ни, коментарите и харесванията ни.  В този прочит делението на характерите е  според класификацията на бащата на психотелесния анализ , Вилхелм Райх, ученик на Фройд.  Като това деление е условно. И всички в определен или друг момент според стимулите на средата можем да се разпознаем в едни или други характерови черти някъде в това пъстрило.

КОИ СА БЯГАЩИТЕ?

Те са склонни да живеят в социалните мрежи. Мрежата  се използва от тях като бягство от физическия свят, отколкото като негово интегрирано продължение. Често се наблюдава разцепление мужду реалната и виртуалната  идентичност в анонимно  използване на мрежата, като се ползват регистрации под фалшиви имена и снимки. Или  се използват множество виртуални личности. Ако има снимка, тя е с акцент върху главата и очите, които създават усещане,че гледат отвъд, а не към човека отсреща.Темите, около които се центрират статусите е всичко свързано с духа и интелектуалния свят, но поднесено чрез използване на абсолюти, като често идеите са разпилени, а в различните постинги на един и същи човек силно противоречиви. Посланието на това общуване е : „Моят свят е единствен и реален и друг няма.” Прекрасно е, че тези хора носят новите идеи за  универсалната любов и духовното обединение, ако на практика не се гради противопоставянето ние-осъзнатите, срещу те-неосъзнатите. Те са изключително креативни хора и само, ако се комбинират с по-заземени хора, могат да реализират идеите си. Или ако те се заземяват и свържат главата с тялото, сиреч с емоциите си, за да влязат в реалността такава каквато е. В противен случай всичко остава в сферата на фантазиите им.

КОИ СА ЗАВИСИМИТЕ?

Те са зависими от всичко и всички. Най-вече от собствената си неспособност да се задвижват към живия човек, както и от собственото си очакване,че някой друг ще се погрижи за нуждите им. Често ще усетим компенсаторното демонстриране  на преувеличена независимост, която не издържа в моменти на силен стрес, и желанието им да да бъдат интелектуални първенци.

Типично за он-лайн поведението на този характер е информационната кражба, плагиатството и надничането в дискусии, без да дава своя приност в тях, но използвайки ги за по-късна демонстрация на интелектуална мощ в собствени постинги и статуси. Желае да блесне с това, което ЗНАЕ. Това е един вид интелектуален ексхибиционизъм с цел сдобиване с внимание, подкрепа, любов. В моженето е по-трудно, ако става дума да си поиска помощ. Чака другите да започнат разговора. Често манипулира, само и само да не признае, че има нужда от другия. Като го отхвърлят се Държи  сякаш не са го отхвърли или това мнение не се отнася до него. Рядко влиза в директна конфорнтация на стената си, но е склонен да манипулира или шантажира в лични мейли. Много говори, пуска статус след статус. Но често ни остава с усещането, че другият за него не е важен. Ще го разпознаем по молещите очи, и наклонената глава на снимките.Ако и когато  осъзнае, че да дава любовта, подкрепата и благодарността, от която се нуждае, е също толкова красиво както и да получава, общуването с този умен човек е една наслада. Много е поетичен и романтичен.

КОИ СА ИЗДЪРЖЛИВЦИТЕ?

Този характер потиска своята честност по отношение на това, какво в действителност иска – при него външното поведение  е”да”, но вътре е „не”, заради одобрението, което за него е гаранция, че е обичан.  Затова той стиска, задържа, за да бъде такъв, какъвто другите го искат, използва дразнещи поведения,прави нещата от него да мине и накрая намира повод да разтовари акомулираното напрежение, като след това отново влиза в блатото, неотстоял онова, което той иска, въпреки ,че осъзнава нуждите си.

В мрежата ще го познаете по две неща: или угажда или провокира , което взема формата на леко заяждане, дразнещи коментари, лека насмешка под снимки. Ако не се заяжда, ще мрънка, все недоволен. Но никога няма да ни  каже, че не ни харесва или открито да ни откаже. Има особено чувство за хумор – често се самоиронизира ,за да се защити от ирониите на другите. В спорове и дискусии се държи на инат и отказва да приеме чужда гледна точка, което е израз на подсъзнателното убеждение, че ако не издържи, нищо няма смисъл. Ако ,обаче, има словесен конфликт, той често играе миротворец, не може да толерира войните извън него, вероятно заради проектираната вътрешна война и неспособността му, той самият да застане зад собствените си каузи. Ще го познаете по снимки, които поства,където  нерядко самоиронизира собственото си пълно тяло, умения или неумения.

Иначе издържливците са нежни души са и лесно се разчувстват. Прекрасни и съвестни изпълнители в реалния свят Но пак имат нужда от лидер, който да ги води.

КОИ СА КОНТРОЛЬОРИТЕ?

Този характер е царят на човешката джунгла – лесно влиза в театъра на живота и като  актьор, и като режисьор. Той добре се вписва и живее в социалните мрежи, като Фейсбук, защото те му дават възможност да постига власт. В мрежата лесно привлича „приятели” и симпатии. Поддържа изключителни интересни страници, като добре напипва интереса на масовата публика. Провокативен е. Има много абонати и почитатели във ФБ. Това се обяснява с изключителната енергия, която той влага, за да бъде интересен. В тези страници има страст, ентусиазъм, ревнива амбиция. Те са типът „разбирачи” във ФБ, умеят да дразнят любопитството и да хранят широк кръг от хора по теми като лайфстайл, политика, личностово развитие, екзотика и пътешествия. Инвестира много енергия в имиджа. На снимките, които поства, ще го познаете, защото е весел, непукист, харесван, съблазнителен  и винаги в центъра на събитията. Под статусите му, които са провокативни, трудно тръгва дискусия, защото лесно става агресивен и издухва от сцената несъгласните.

Този характер е прекрасен лидер, носещ отговорност, съчувстващ на по-слабите. И би бил прекрасен събеседник, ако слезе от престола, и бъде повече човек –понякога слаб, понякога несправящ се, понякога протягащ ръка за помощ.

КОИ СА СКОВАНИТЕ?

Това е характерът, който трудно се отпуска и  всичко, което не отговаря на собствената представата за добро и лошо трябва да бъде държано на разстояние или да бъде заклеймено.  Стената на този човек създава   усещане за  сдържаност и себеконтрол, което произтича от страха да не бъде отхвърлен или да не направи нещо нередно. Общува от позицията на гордостта, като нито се приближава, нито се отдалечава. Силно недоверчив е. Пита и проверява многократно. Често не изразява открито несъгласие по темите, а поднася мнението си, използвайки като начало на изречението „Да,но……..”, което всъщност е форма на неговото „Не” . Но лесно влиза в спорове, където защитаването на определени ценности се възприема като добродетел. Воюва фанатизирано срещу всичко онова,което е забранил на себе си, особено по теми като морал, етика, религия, свое и чуждо и т.н. Най-често използва функцията блокиране и разприятеляване, ако е неутвърден.

Парадоксалното е, че можем да тези хора видим на снимки в силно консервативно облекло и поза, или хиперпредизвикателни и малко хистерични пози.

В позитивите си  са перфектните реализатори, много точни и отговорни. Невероятни приятели, ако успеят да излязат от постоянното си недоверие.

Разбира се, не можем да обхванем цялата палитра на поведения на един човек в толкова синтезиран вид. Но идеята тук е да се запитваме как общуваме и това, което правим във виртуалното пространство,  наистина ли ни сближава, или ни отдалечава?

Аз съм някъде из гореописаните типажи,  с всичките плюсове и минуси. А ТИ?

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Публикувано в сп.”Грация” 2013 г.

Раздялата като повод за трансформация

/0 Коментари/в /от

Къде отидоха мечтите ми?

Едва ли има жена, преживяла раздяла, да не си е задала този въпрос. Раздялата не е събитие само в един ден, в който осъзнаваме, че сме без този, с който сме преживели моменти на сливане и заедност. Раздялата е пътуване по една дълга магистрала. А моментът на осъзнаване, че един важен човек повече няма да бъде част от живота ни, е само един момент на спиране пред знак стоп на  кръстовище, където не знаем кой път да поемем.

От малки ни учат да се сПРАВЯме с проблемите. И сега можем да се втурнем да ПРАВИМм разни неща по посока справяне, но ПРАВЕНЕТО, не винаги е добър лек за хора преживели раздяла. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв какъвто го знаем и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, който да заеме овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана без да сме си направили труда да я почистим.   ТРАНСформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и качване на ново ниво. Но след изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта на непочистена нива едва ли ще покълне. Или ако покълне ще бъде хилава и нездрава. Без ясно затваряне на минали врати ставаме уязвими за бъдещето, където може да бъдем неосъзнати повтарячи на един и същи клас. И клиширани съвети от сорта „Я, се съвземи!”, „Станалото станало!” само могат да ни накарат да затапим клокочещите отвътре емоции, които рано или късно биха изпълзяли  в следващата ни връзка като подсъзнателен опит с нов партньор да затваряме стари ситуации, или като болестен симптом на физическото ни тяло.

Трансформацията е пътуване. И като при всяко пътуване има минаване по селски пътища пълни с дупки; има лутаници по непознати маршрути; има неколкократно връщане на един и същи кръстопът. И колкото да ни се иска да стигнем по-бързо до крайната цел, толкова по-бавно стигаме. Е, от време на време излизаме и на магистрали, където натискаме ентусиазирано газта до дупка. Но на магистрала може да стигнем до кръгови и да подминем важната отбивка. Някой път чисто по женски може да влезем в насрещното, където срещаме изумените погледи на останалите шофьори, включваме аварийните и се опитваме да излезем пак на точния път, докато не сме предизвикали катастрофа.

Трансформацията изисква осъзнаване и признаване на съществуващите важни моменти в преработката на случилото се. Има момент, в който се чувстваме уязвими, попадайки в така наречената Неутрална зона- между това, което е било, и това , което ще бъде. Това е време за боледуване, размисъл, прегрупиране, лечение, събиране на информация, адаптиране към новата ситуация. Нормално е да се чувстваме объркани, дезорганизирани, но е добре да държим в съзнанието си мисълта, че всеки нов ред се ражда от един стар хаос. Колко дълго ще продължи този период е  индивидуално и е добре да си дадем сметка какво обикновено правим след раздяла.

Всъщност, няма правилен и неправилен начин за реагиране, но когато разберем типичния за нас начин на поведение след раздяла, е нужно да се опитаме да го приемем. Въпреки, че може да виждаме друга жена да се държи по коренно различен начин в подобни ситуации. И после да позволим трансформацията  да се развие в унисон с естествения ни ритъм и енергията, която усещаме вътре в себе си. Както и „да разширим кожата си” с нетипични за нас умения. Дали ще се държим като „ентусиастките” или ще се държим като „мислителките” , или ще бъдем микс от двата типа, определя и скоростта , с която ще се развие трансформационния процес.

„Ентусиастките” скачат в новото, бивайки нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към себе си и света. Може би са от жените, на които в ранното детство е казвано ” На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са жени , ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Може би са по-доволни от важни аспекти от живота си като дом, кариера, личностово развитие. Може би са по-склонни да експериментират  с новото. И това е тяхната силна страна. Но… възможно е новите промени, които предприемат след раздялата да са външни модификации на живота , опитвайки промени в дома, тялото, социалния живот. Но неосъзнавайки, че подобни външни промени може би временно запълват несигурности, запушват устата на характеровите  страхове от самота и изоставяне. Може би, ако се определяме като ентусиастки, е добре да си зададем въпросите: „Коя съм аз всъщност и от какво се страхувам?”, „ Това, което правя, в унисон ли е с това, което усещам, че съм?”. Ентусиастките опитват едно , второ, трето. Те цъфтят в действието, но ако се случи така, че да останат с празна програма,  се усещат тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство е да смесят силните си страни-енергията и умението да  предприемат рисковете- с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване.

„Мислителките” са в другия полюс. За тях е важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство  са им пращани послания от типа „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмислят, проверяват своята и чуждата реалност, но понякога до предъвкване на едни и същи неща, водени от някаква неувереност и страх да не сбъркат пак. Тяхната силна страна е да искат да се саморазберат къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. Тяхното предизвикателство е да сприятелят това си умение с умението на ентусиастките  да предприемат външни стъпки. И да имат смелостта да си зададат въпроса „Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?”

По време на този първи етап един сигурен белег, че сме готови за следващия е , когато можем да мислим за бившия си партньор без да изпитваме емоционално напрежение, когато тъгата и гневът са вече фон, а не картина.

Следващата фаза е Началото, когато се чувстваме готови да градим новия си живот, чувстваме се решени да направим всичко, което ни придвижва напред. Тук нещата са отново много индивидуални-можем да очакваме неочакваното, нещата могат да се развиват бавно. Тревожността да е чест спътник във всичко, което опитваме. Неща, страхотни на теория, може да се окажат трудни на практика. Естествено е миналото да нахлува и да се настанява между нас и новите хора, с които се срещаме. Но важното е на този етап да опитваме. В тази фаза е добре да констатираме доколко сме доволни от всички аспекти на живота си: дом, физическо тяло, духовен живот, партньорства, семейни отношения, хобита, количество време за себе си. И не на последно място да си изясним вече през осъзнатия ни натрупан опит какво очакваме от интимната си връзка. И да си дадем сметка какво можем да направим по всеки един аспект от живота си, от който сме неудовлетворени.

Трансформацията е  както във вътрешните, така и във външните промени , не включва само и единствено намирането на нов партньор.Тя изисква ново отношение към света и себе си.

Разбира се във всяка жена живее едно романтично момиче, което мечтае да е героиня от приказка с финал : „ И заживели щастливо до края на дните си.” Всяка от нас е израснала с подобни приказки в ранното детство, което само по себе си е прекрасно , защото развива фантазията и умението да мечтаем. Но може и да са ни пратили фалшивото послание, че ако чакаме, принцът ще дойде и ще ни поднесе щастието, за което мечтаем.  Забравяме, обаче, че много от тези героини са или омагьосани, или заспали непробудно. И че всяка раздяла може да е като рязко сутрешно звънене, което да ни пробуди, за да поемем отговорност за това, което ни се случва, и да си сътворим живота такъв какъвто го искаме. Да повярваме, че у всяка жена има една вълшебна фея , а вълшебната ни пръчица са нашите вътрешни женски ресурси да раждаме и да творим. Както и да се самородим.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Публикация сп. „Бизнес Лейди” 2010 г.