Идеалният мъж – и това важи за всяка жена – й е вярно отдаден, спи с нея често и с желание, ухажва я и й се възхищава; стабилен е, но се грижи за разнообразие; той е въплътеният Аполон и небесна бащина фигура; прекрасен син и татко, на чието рамо можеш да се облегнеш; страстен любовник и спокоен, лоялен, но забавен приятел.

Възможно ли е да се намерят всички тези качества, обединени в един единствен мъж? Едва ли! А удаде ли ни се, то ще останат ли те непроменени през променливите времена на живота? Малко вероятно. Какво да направи в този случай жената? Двама или трима мъже едновременно вероятно биха решили проблема – ако не носеха със себе си толкова много организационни затруднения. Какво се случва например, когато любовник номер едно и любовник номер две известят посещението си за един и същи уикенд и при това пристигнат с един и същи влак? Как се регламентират рождените дни или Коледа? Или еврейският празник Ханука? Бихме могли за улеснение да си изберем за любовници протестантски християнин, евреин и за всеки случаи зен-будист. Така поне празниците ще са равномерно разпределени. Но колко дълго бихме издържали на този режим? Факт е, че никоя жена не може да прекара сто процента от времето си, правейки секс, уговаряйки го или обгрижвайки с любов няколко мъже с различни потребности. А коя жена би се захванала с мъж, чиито потребности са й напълно безразлични?

Разведен мой познат ми сподели неотдавна: “Когато бях женен, прекарвах 20 процента от времето си в търсене на секс. Откакто съм разведен, са 90 процента.” Това е в основата на проблема. Опитът да създадем един идеален мъж от двама, трима или четирима кандидати, всеки от които притежава малки недостатъци, чисто и просто би ни отнел прекалено много време и енергия. В крайна сметка не е моралът, а изтощението, което ни води към моногамия. Единият от кандидатите надделява над останалите и ние капитулираме пред ласкателствата на този (да се надяваме) съвършен мъж. Плюсовете на това решение са очевидни: удобство, искреност, простота, стабилност. Но стоп! Стабилност? Статистиките по развода доказват, че моногамията ни е по скоро от сериен характер и че рано или късно и двамата партньори търсят извънбрачно развлечение и повечето деца, родени днес, могат да разчитат да израснат само с един родител (или с доведена майка или баща). Старият европейски модел – ако искаме да го наречем така – чиито признак беше продължителният брак, съпътстван от ред сравнително стабилни извънбрачни връзки, се представя във все по-блестяща светлина, ако осъзнаем пораженията, нанесени в днешни условия върху собствения ни живот и този на децата ни.

Един доста съблазнителен млад мъж ми каза навремето: “Омъжвай се колкото пъти искаш, но ми обещай, че само аз ще бъда твой любовник.” Беше си послужил с думите на Оскар Уайлд, но меланхолният му позив съдържаше искрено желание: копнежът по малко трайност в този свят на постоянни промени. Ако бракът ни не може да я осигури, то поне любовните ни отношения. Аз съм привързана към фантазията да се омъжвам наново, докато любовникът ми остава един и същ. Но тя е измислица. Нито съм достатъчно млада, нито достатъчно глупава или с липсващ опит в разводите, за да искам да преживея още веднъж психическото изтезание на раздялата. И така ми остава, както на всички останали, само издирването на Свещения граал на идеалния мъж – където и който и да е той.

От опит знам, разбира се, че животът е прекалено изненадващ, разнообразен или странен, за да очаквам от любовта да дойде по предвидими, предначертани пътища. Въпреки това съм изкушена да начертая нещо като профил на съвършения мъж.

Да започнем. Изглежда добре, но не му липсва известно неравномерие на чертите: например еднократно счупен нос или мъничко криви зъби. Необикновено интелигентен е, но никога педантичен; интелектът му е подправен с чувство за хумор. Това изобщо е най-важно от всичко: хуморът. Може да се смее в леглото. И въпреки, че е неуморим любовник, не е обсебен от секса. Не го възприема като състезание и не се сърди нито на себе си, когато се случи да му спадне ерекцията, нито очаква порицание от жена си. Вижда в него нещо, което му доставя удоволствие; няма задръжки, но не е вманиачен.

Тези качества са достатъчно редки в свят, в който сексуалното постижение се е превърнало в задължение подобно на това, каквото е било сексуалното въздържание – или поне илюзията за него – по-рано. Най-неблагополучния страничен продукт на сексуалната революция е това, че състезанието е заело мястото на страстта. За много мъже сексът се е превърнал в още една арена, в която трябва да се преборят за превъзходството си. Млад мъж на 24 години – син на моя пишеща приятелка – ми сподели, че между 17тата и 22рата си година никога не си е “позволил” да изпита оргазъм с жена, защото е бил толкова зает с това да направи всичко, за да я задоволи. “Всички тези жени като теб и майка ми пишеха есета за това, колко безчувствени са мъжете по отношение на женските желания. Така че на мен ми се струваше, че това, което има значение е, да осигуря на жените колкото се може повече оргазми. С времето самоконтролът ми нарасна дотам, че самият аз вече не получавах оргазъм. Днес си казвам “все тая”. Ако питаш мен, копнея да се върнат времената на Джон Уейн, когато мъжете са можели преспокойно да еякулират преждевременно, без да им пука от това.”

Това, което младият мъж не беше видял в носталгията си беше, че никой мъж от поколението на Джон Уейн не би могъл да седи в къщата на майка си по време на вечера и да води с приятелката й подобно интимен разговор. Чрез сексуалната революция и женското движение мъжете се промениха невъзвратимо – накратко казано, станаха по-открити. Не само, че започнаха да говорят с жените за секс. Нерядко се случва дори мъж на около 20 и жена на около 35 да говорят толкова дълго, докато се озоват заедно в леглото – експлозивна връзка, която френските романисти и сценаристи възпяват от дълго време, но която неизвестно защо досега е пренебрегната в страната на неограничените възможности. И все пак, очевидно никой не е застрахован против натиска на състезанието. Обществото ни, което колективно е решило, че сексът без любов е допустим, макар и не оптимален, явно е заменило копнежа по вечната любов с копнежа по вечната ерекция. Ако сексът се е превърнал в спортна дисциплина, значи нещо значително от него се е загубило.

Следователно моят съвършен мъж е някой, който не се превръща в роб на състезателната мисъл. Той не пита в леглото “Добър ли съм?”. Не получава нервна криза, когато не може да го вдигне и е достатъчно самоуверен, за да знае, че е харесван заради интелекта и чувството си за хумор, а не само заради пишката си. Кои са другите му предимства? Щедрост, нежност, разбирането, че не винаги трябва да е прав, игривост и знанието, че най-добрият секс се случва, когато партньорите са играчи, които споделят фантазиите си. Не трябва да бъде богат. Щедростта му може да се изразява в това, че прави омлет в неделя сутрин, цепи дърва или изпраща рози, когато се чувствам зле. Не мърмори по мен, не се ядосва на глупости – например, ако завия погрешно или подредбата на кухненския шкаф не отговаря на представите му. Той е достатъчно зрял, за да знае, че животът е прекалено кратък, за да си губи времето с маловажности. Не взема назаем Олдтаймъра ми, за да катастрофира с него някъде. Разтрива ме, когато съм имала лош ден. Не отива да изчука най-добрата ми приятелка, когато се чувства пренебрегнат, защото е трябвало да предам навреме работата си… и може в добро настроение – и съвсем без да се цупи – да си прекарва времето, когато съм заминала по служебни причини. Обича децата и кучетата, но не се опитва да ме спечели посредством детето ми (кучето ми е отделна тема). Не изисква от мен вярност, когато сам не е готов да я гарантира и не се захваща със сексуални игрички, които не може да понесе (например да ми каже, че ще се възбуди, ако спя с най-добрия му приятел и после да ме влуди – или напусне – когато направя точно това). Той е честен и притежава онова старомодно качесто, което се нарича интегритет.

Емиционално е дотолкова стабилен, че да знам в какво се впускам с него и не обвинява другите за своите страхове и слабости. Съществува ли подобен образец на всички добродетели изобщо? “Съвършеният мъж се казва Мел Дайъмънд и работи в химическото чистене във Флетбъш”, ми довери една приятелка, ” но той не иска това да се разчуе, защото се страхува, че изгладнели за любов жени ще го нападнат масово”. (Ако някой на име Мел Дайъмънд чете това, уверявам го, че приятелката ми си е измислила името му. Въпреки това, наслаждавайте се на масите.)

“Идеалният мъж е някой, който ни обича и когото и ние обичаме”, казва психолоката Милдред Нюман. “Ако трябва да назова едно единствено качество, бих казала, че трябва да изпитва радост от живота” – Карли Саймън, писателката и поетесата.

“Такова нещо като съвършения мъж не съществува”, смята хелън Гърли Браун. “Който иска да бъде щастлив, не бива и да си помисля да се стреми към съвършенство! Напълно абсурдна е вярата, че такова нещо би могло да съществува. След като това е ясно, бих казала, че идеалният мъж е този, който борави щедро с бакшишите, пестеливо с критиката и през януари не си пуска климатика.”

“Свършеният мъж знае, че е раним и познава чувствата си, включително и това на любов; той е благ, нежен и не се страхува от женствената си страна”, мисли Диана фон Фюрстенберг и добавя: “Намираш го само, когато не го търсиш.”

Мога да се подпиша под всяко едно от тези изказвания. “Съвършенството е ужасно, то не може да има деца”, пише Силвия Плат в стихосбирката си “Ариел”. Мисля, че иска да каже, че става дума за нещо окончателно, завършено, което не оставя място за по-нанатъчно разгръщане. И със сигурност съвършенството, което бихме намерили, търсейки “идеалния” мъж, би носило доста нечовешки черти. В крайна сметка обичаме хората за това, което е човешко у тях – не заради съвършенството им, а въпреки несъвършенството. Мъжът, който ще получи 10 от 10 точки за външния си вид, би ме изплашил. Когато се замисля за тези, които съм обичала най-силно и си представя това, което ме е привличало най-много в тях, когато страстта е била най-пламенна, винаги се сещам за малките неравномерия: крив преден зъб, несиметрични или рошави вежди, леко различен цвят на очите. Дори Квазимодо би заслужавал любов, ако само мирише добре и беше приятен при допир.

Това ни довежда до друга от неведомостите на живота: Защо уханието на някои хора ни привлича, а това на други ни отблъсква? Всичко въпрос на феромони ли е или е генетични предопределен факт, който не подлежи на съзнателна корекция? (Феромоните са вещества, отдавна познати при насекомите, които наскоро бяха открити и при хората; те биха могли да обосноват привличането между два индивида, което иначе изглежда напълно неразбираемо.) В тази връзка се запитвам, защо докосванията на някои хора ни възбуждат, докато други не предизвикват никакъв трепет. Тези неща ми се виждат все по-загадъчни, колкото по-възрастна ставам. След три разтрогнати брака се питам, дали не съм избирала партньорите си прекалено прибързано или необмислено? Но може би все пак изборът ми не е бил толкова лош? Може би съм избирала спътник за различни фази по пътя си, който не е могъл да остане при мен, защото професията ми на писател прекалено усложнява пътуването? Това обяснение ми харесва повече от мисълта, че съм обречена завинаги да вземам грешни – или невротични – решения.

Първият ми съпруг беше съученик от колежа. Връзката ни беше по време, в което следването ми имаше приоритет над всичко останало. В леглото четяхме Шекспир и се вглъбявахме в историята на средновековието , в литературата на 18ти век и в стари филми. През определен период от живота си бяхме много близки, но после се променихме, всеки в различна посока. Вторият ми съпруг олицетворяваше стабилност, ред и разум по време, в което се гмуркаш в дълбините на подсъзнанието си, за да извадя наяве първите си стихове. Имах нужда от него, за да ме изважда на повърхността, когато заплашвах да се опияня и той добре вършеше работата си. Но когато се научих да правя това самичка, ролята му стана все по-ненужна и недостатъците му – особено липсата на чувство за хумор – изпъкнаха все по-силно. Третият ми съпруг споделяше с мен копнежа по дете и желанието за живот, който да се върти около четене, писане и отглеждане на дъщеря ни. За известен период бяхме изключително близки, но после се промениха нуждите ни, а с това и душите ни. Провал ли беше това или сложна проява на съдбата? Предпочитам втората интерпретация. Всяко от решенията, които вземах навремето, имаше собствена логика. Това, че връзките не бяха трайни, всъщност не означава, че съм вземала грешни решения. Всеки от трите брака имаше добрите си страни, а третият ме дари с шест прекрасни години, преди да навлезе в ужасната седма.

Може би животът ми беше по-сложен, защото – проклятие или благословия – се превръщах в известна писателка, в личност на обществения живот и в жена, която медиите често отразяваха в скандален облик. Въпреки това съм на мнение, че съдбата ми (заедно с всички фази на развитие, в които я срещах или тя – мен), всъщност не се различава значително от тази на други жени от моето поколение.

Израстнали с вярата, че се нуждаем от мъже, които да ни закрилят, се озовахме в свят, в който трябваше да се нагърбим с неща, които от гледна точка на майките ни бяха мъжка работа: Печелехме собствените си пари, грижехме се сами за финансите и данъците си, да не говорим за риенето на сняг или сменянето на гуми. Установихме, че по-скоро сме в състояние да приютим мъжете под крилете си, отколкото да намерим такива, които да приютят нас. Израстнали с представата за жените като слабия пол, зависим от подкрепата на противоположния силен пол, все по-ясно осъзнвахме силата си. Отривахме, че мъжете в живота ни бяха по-зависими от нас, отколкото ние от тях. Търсейки бащите, се озовавахме при синовете. Бяхме готови да се насладим на предимствата на подобна връзка, но усещахме, че трябва да платим цената й. Това, което най-често не намирахме, бяха равностойни партньори. В Одисеята между бащите и синовете ме сполетя съдбата на много жени от моето време. Когато бях на 20 и кариерата ми все още беше пред мен, се омъжих за бащина фигура; през 30те си години, професионално утвърдена, си позволих да избера мъж, който изпитваше радост от живота. Когато и това се оказа проблем, изпаднах в колебания и осем години прекарах сама. Все още смятам този период за един от критичните в живота си. Когато отново се омъжих, бях готова за истинско партньорство и се омъжих за мъж, когото познавах отдавна и смятах за най-добрия си приятел. Този брак беше напълно различен от всички предходни. Той никога не се затлачва и никой от двама ни не може да предвиди, какво още ни очаква.

Струва ми се нормално, младите двайсетгодишни момичета, особено амбициозните, целеустремените измежду тях, да се омъжват не заради сексапила или жаждата за живот, а заради раменете, които мъжете им предлагат. Но щом кариерата е осигурена, връзката с татко започва да им тежи и те копнеят за другар, сродна душа, красиви и свежи млади момчета – независимо дали те могат да платят обяда или спазват уговорения телефонен разговор. Циничният наблюдател може да види смяна на ролите: Днес жените просто си вземат привилегиите, които мъжете са притежавали дълго време. За мен това е логичното следствие от нарастващата еманципация. Стотици години наред жените не са имали друг избор, освен да продават сексуалността си в замяна за известен социален статус. Сега, когато сами можем да извоюваме този статус, сексуалността ни се е превърнала в скъпо благо, което не сме готови да предложим за размяна.

“Това означава ли, че жените сега имат собствена версия на проблема на курвата-или-светицата?” – ме попита Нанси Фрайдей, когато обсъдих това с нея. А трябва ли винаги да бъде или-или? Съвършеният мъж би бил комбинация от младо момче и стабилен татко, но за съжаление това се среща пределно рядко. “Този тип мъж, който ще сключи за теб застрахователна полица живот, в леглото никога не е от най-добрите”, ми разясни веднъж моята приятелка Фей Уелдън.

А на нас ни се иска да беше! Вярно е също така, че повечето жени при избора на партньор придават по-голямо значение на сексапила и жаждата за живот, отколкото на застраховката живот. За нея могат да се погрижат и сами. Но всяка дълготрайна връзка има нужда и от двете, стабилност И жизнерадост. Всички отношения, които не базират върху истинско равенство, водят до проблеми; рано или късно неравновесието трябва да бъде преодоляно или връзката се разпада. (Когато една жена например се обвърже с много по-млад или неуспял мъж, той трябва да се развие до равностоен партньор или нещата колабират.) По този начин някои от най-красивите любовни истории са обречени на провал поначало, но може би очарованието им се намира точно в закономерно краткия срок на годност. Трайна връзка се изгражда по-лесно с истински партньор.

Но къде, моля, да намерим подобен мъж? Няколко години нямах надежда да го срещна. В настоящия стадий на развитие на отношенията между половете, жените често виждат някои неща в живота по-ясно, отколкото обществото позволява това на мъжките им половинки. Като представителки на все още подценяваната класа, те притежават способности и прозрения, които са свързани с подобна позиция: хумор склонен към самоирония, който унищожава всяка надменност, поглед към привилегированата класа от перспективата на тоалетната чиния, ако можем да си позволим този израз, и поглед над обществото, какъвто могат да имат само стоящите отвън. Всичко това ни принуждава да развиваме личността си – то е торта, с която никнат розите ни. Мъжете от друга страна, олицетворяват привилегированата половинка на човечеството, което доказва дори това, че не гледат на себе си като на “класа”, а просто като на представители на човешкия род. По правило непрекъснато са глезени от жените – като започнем от майките – и по този начин им е отнет шанса, да преосмислят високомерното си самомнение. Някои от мъжете спадат към изключенията и превъзмогват това състояние, но на повечето това не се удава; те неотклонно крачат по пътеките, които обществото е изравнило за тях и никога не си свалят капаците. Разбира се, че женската сила и свобода ги смущават и разбира се, че са раними – в много отношения дори повече от жените. Но никога не са станали свидетели, как целият им свят е бил преобърнат наопаки за едно единствено поколение. Може би женската сексуалност ги плаши, но соцума, в който живеят и функционират до голяма степен се ръководи от представители на собствения им пол.

Изобщо не искам да кажа, че единият пол в пострадал повече от другия от все още незавършената сексуална и феминистка революция. И двете половинки бяха покъртени в основите си и все още се клатят от последните сътресения. Не е въпросът, дали мъжете или жените са в по-добра позиция. Този въпрос сигурно няма да намери обективен отговор. Но по ред причини жените са принудени да усвоят поглед върху обществената реалност, който в повечето случаи остава загадка за мъжете, освен може би за най-чувствителните и интелигентите измежду тях. Затова за повечето жени от моето поколение е невъобразимо трудно да срещнат адекватен партньор. Не говоря за партньори в леглото или за забавление, а за мъже, които са готови да делят с нас справедливо трудностите и които освен това притежават онази жизнерадост, която е толкова важна за мен и Карли Саймън.

Ах, мечтата за истинския другар. “Съвършеният мъж” – можем ли да го намерим? Или трябва да го сътворим? В градината си ли да го отгледаме или да го импортираме от луната? И когато го намерим, ще се побърка ли на 25 или ще се депресира на 30… или може би на 40 ще чука детегледачката? Можем ли да го обичаме, без да го глезим? Можем ли да поставяме изисквания, без да го загубим? Можем ли да намерим равновесието между вземане и даване? И да приемаме също така чаровно, както отдаваме?

Аналитиците ни казват, че отговорите се намират в нас и че идеалният мъж ще се появи по тайнствен начин, когато сме готови за него. За мен това звучи доста наивно. Познавах жени, които години наред бяха готови – толкова готови и самоуверени, че мереха мъжете с критериите на перфекционизма, които бяха просто неизпълними – и накрая дори свикнаха с това да живеят без партньор. И при това откриха, че им харесва. Пътят си оставаше същия, само спътниците се сменяха. Истинският партньор не се беше появил толкова дълго време, че те просто преставаха да го търсят. Мислех си, че съм отписала идеалния мъж, но това в действителност никога не е било така. Просто променях представата си за съвършенство. Колкото по-ясно осъзнавах слабостите на собствения си характер, толкова повече нарастваше готовността ми, да избера парньор, които също притежава недостатъци.

В крайна сметка идеалният мъж е този, който вижда в нас най-доброто и не се отказва от тази представа, дори когато ние сме разклатени в основата си. Когато любовта му е не само за тази, която сме, но и за тази, която бихме могли да станем, с визията си той ни помага да намерим пътя към себе си. С така нарастнало самочувствие, ние можем от своя стана да го подкрепим, като го отразяваме в най-добрата светлина.

По-рано се възхищавах от нещата, които съсипват връзките. Днес се възхищавам от това, което ги спасява. Един брак, който устоява, непрекъснато се променя. Идеалният мъж преобразява идеалната жена. Двамата са свързани в готовността да бъдат преобразени.

Ерика Джонг,

американска поетеса и писателка на бестселъри в жанра поезия, мемоари, любовен роман и еротична литература – “Страх от летене”; “Страх от петдесеттте”; “Страх от умиране”; “Как да спасиш собствения си живот” и др.