Беше месец март, 2013 г. И… Беше съвсем непланирано. Една случайно попаднала реклама за карнавал в Ксанти, Гърция. Какво пък толкова – един ден на карнавал. Записвам се с идеята, че знам къде отивам. Минавала съм от там няколкократно по пътя за … някъде. Тръгвам на екскурзия в едно малко градче без предварителни очаквания. После се оказва, че съм се вкарала в очакване под влияние на стереотипа: малко градче, което няма кой знае какво да предложи.

Сутрешното събуждане в мразовита утрин на 17 март, телесният ми дискомфорт от неудобната седалка на бусчето, четири часа път по шеметните завои на стария коларски път между България и Гърция, подочути вметки от съседните седалки от типа “колко западнала е Гърция”, “какви са гърците за разлика от нас българите”, опитът ми да дишам, за да не си позволя мисли от типа “защо по дяволите си причинявам това, защо не се метнах на колата, защо, защо, защо…”, ме вкарват бързо в реалността. А тя е: слизам с измръзнало и смачкано на четири ката тяло пред един стадион в Ксанти.

Хвърляме се с моята компания към първия захарен памук, за да оправим малко сдъвканото си усещане. “На селски събор като на селски събор”. Отправяме се към сергията, където сме посрещнати от усмихнати чернички момчета, които така ни подават захарния памук и пожелават приятно прекарване, че с кеф се омазвам в памука и плезя почервенял от боята език. След малко потъваме в миризми на скара, гърмяща музика, среща с хора облечени в най-новите си дрехи, излизащи достолепно от църквата, пъстрило от много млади хора, облечени шантаво-карнавално. Миризми, звуци, боклуци и тяло, което още се противи да се отпусне. Влизаме за кафе в едно от централните кафенета с намерение да се стоплим. Поръчваме кафе и палачинки. И изненада: сервитьорът – младо момче – което говори прекрасно английски, ни казва, че сместа за палачинки е от вчера, да поръчаме друго. Вече се чувствам страхотно. На масата сяда възрастна двойка, която ни се усмихва и опитва да завърже разговор. Забравям за пътуването. Вече съм на 100%  в карнавала. Макар и зяпач.

А карнавалът в Ксанти е празник на Сирни Заговезни, част от двуседмични празници, наследници на  една древна тракийска традиция на прага на пролетта. Излизаме и отново потъваме по криволичещите улици – гъмжило от народ с всякакви маски и костюми. Докато си взимаме достатъчно от уличния глъч, изведнъж хлътваме в една топла таверна за един подобаващо-гръцки обяд. Сервитьорът, отново млад мъж, заговорва на българо-помашки, усмивката му ни спечелва за едно по-дълго хапване. Замислям се, че младите мъже в Гърция работят всичко, и то с удоволствие. След час отново на улицата. Карнавалът е в разгара си. Музиката гърми. Надолу по улицата се изсипват стотици млади хора в карнавални костюми, танцуващи ролята, която са избрали. На карнавал като на карнавал. Мъжете са станали жени, жените-мъже, царете-просяци, умните-глупаци, глупаците-мъдреци, магьосници, вампири, тикви, ябълки, круши, мечоци, ескимоси. Свят да ти се завие.

На този карнавал ми става ясно – тези хора са вложили енергия, за да се случи това и са на 100% в деня. Все още съм наблюдател. И може би щях да остана такава, ако не беше настанал един час, в който да се доберем до автобуса, който беше на около 2 километра от мястото, където бяхме. Купуваме си понички за из пътя и започваме да се промъкваме с мъка по тесните, претъпкани с хора тротоари. След десет минути ходене се оказва, че сме изминали около пет метра. Докато слизаме надолу, други се опитват да ходят нагоре. Никой никого не блъска, срещам усмихнати лица, разменяме си многоезични поздрави. А надолу по главната се изсипват карнавалните костюми. Но…ние не може да се промъкнем и метър надолу. Опитваме се да държим драгоценните понички в ръце и по чудо успяваме. Става ми ясно,че няма начин да се доберем два километра по-надолу по тротоарите, където сме зяпачите, т.е. хората без костюми. Светва ми – начинът е да прескочим високите метални огради, за да се слеем с парада от маскирани. Правим го. И осъзнавам, че това беше нашето карнавално преобличане, да изиграя сянката си – от спазваща всички правила, до нарушителка. И, чудо, срещаме усмихнати хора, които започнаха да ни заговарят. Вървейки надолу по улицата с парада се оказва, че се запознавам с един куп хора, дошли от цяла Гърция за карнавала – някои от тях, ежегодни участници в него. Една от групичките успява да измъкне от нас обещанието, че догодина ще дойдем костюмирани.

В края на парадното шествие съм по-богата с няколко приятели повече и много, много настроение. И теми за размисъл: как става така, че толкова хора успяват да се саморегулират -нямаше пиянски изцепки, сбивания- типични за масови сбирки – нямаше и полицаи да всяват страх –  аз, лично, видях само двама в началото и в края на улицата; как става така, че в една държава в криза, може да се видят толкова усмивки и кризата да не е извинение за липсата или наличието на настроение; и как икономическата криза, която е продукт на духовна криза, при едни народи вади най-лошото от тях, а при други най-доброто.

И дали кризата не действа като алкохола – вади истинските ни същности. Така, както и карнавалите.

Почти не усещам пътя обратно. А пътят е същия. Отново съм сгъната на четири. Но аз не съм същата. Макар да не присъствам вечерта на ритуалното изгаряне на Крал-Карнавал, съм щастлива, че участвах в ритуалното изгаряне на бариери.

В мен и към новите ми гръцки приятели.

 

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com