Макар писана за руската действителност, статията е един пълен обзор на динамиката на семейството от поствоенното общество. Тенденциите, които тя очертава, са типични за поколенията, родени след Втората световна война до днес.

Защо сме такива, каквито сме?

Гледната точка на руския психолог Людмила Петрановская в dMe.ru.

Те са семейство. Съвсем младо. Скоро са се оженили и чакат детенце. А може би имат вече две? Обичат се, щастливи са, изпълнени са с надежда!

И тогава се случва катастрофата! Маховиците на историята се завъртат и започват да мачкат хора. Най-често между воденичните камъни първи попадат мъжете. Революции, войни, репресии – първият удар е по тях. И ето че младата майка е останала вече сама. Нейна съдба стават постоянната тревога, непосилният труд (трябва и да работи, и детето да отглежда), няма никакви особени радости.

Принудена е да се държи в ръце и не може и да помисли да се отдаде на мъката си. Отвътре я раздира болка, а не може да я изрази. И се превръща в камък. Лицето й е като застинала маска, физически й е болно да отвърне на усмивката на детето си – свежда общуването си с него до минимум. Само че детето не знае цялата тайна на случващото се. Единственото обяснение, което по принцип може да му дойде на ум е: мама не ме обича, аз й преча, по-добре щеше да ме няма. Докато майката опъва жили, за да може детето елементарно да преживява, да не умре от глад или болести, то вече расте травмирано. Не е сигурно, че е обичано, че някой се нуждае от него …

Минават години, много трудни години и жената се научава да живее без мъж. Кон в пола. Жена с яйца. Както и да го кажете, едно и също е. Като човек, който дълго е носил непосилен товар и е свикнал. Адаптирал се е. И по друг начин просто не може …

Най-страшното при тази патологично променена жена не е, че е груба или властна. Най-страшна е нейната любов, която може да убие със своята загриженост.

В детството си имах приятелка. Майка й я беше родила след войната.  Разказваше как са я хранили –  затиснали я между коленете си и й наливат бульон в устата. Детето не иска и не може повече да яде, но майка й и баба й смятат, че трябва …

Но да оставим настрана крайните случаи. Една жена и майка. Една мъка. Едно дете, пораснало с подозрението, че не е нужно и обичано, макар да не е истина, и заради него само, майка му е останала жива и е изтърпяла всичко. И детето расте, стараейки се да заслужи любовта, щом не му се полага даром. Помага. Нищо не изисква…. Травмата продължава да се навива.

Ще дойде време и същото това дете ще създаде семейство, ще му се родят деца. Да приемем, че това е през 60-те години. Някой, който е бил смачкан като с валяк от желязната си майка, се оказва способен само да възпроизведе нейния стил на поведение …

Но да разгледаме по-благоприятен вариант. Детето е било травмирано от мъката на майка си, но душата му съвсем не се е вледенила. Като поеме за пръв път собственото си дете в ръцете си, младата майка изведнъж разбира: ето кой най-накрая ще я обикне истински, и на кого действително е нужна. От този момент животът й придобива нов смисъл. Тя живее заради децата си … И лошото е само, че то расте. Стремително расте. И после? Майката толкова силно се страхува от поредната самота, че разумът й отсича „Не мога да заспя, докато не се прибереш!” Мисля, че у нас тази фраза през 60-70 години по-често са я казвали майките на децата си, а не обратното. Какво се случва с детето? То не може да откликне на страстната нужда на майка му от любов. Но и то е живо същество, има своя живот, свободата си. И си тръгва с вината, а майка му остава с обидата. Последват скандали, заплахи, натиск. Но колкото и да е странно, това не е най-лошият вариант. Насилието поражда отпор и все пак му позволяват да се отдели, макар да понася загуби.

Но защо говорим само за жените, а къде са мъжете в тази ситуация? Къде са бащите? Момчетата също са отгледани от майки. Свикнали са да са послушни. Самият мъж няма никакъв ясен модел за отговорното бащинство. Пред очите им множество бащи просто са станали една сутрин и са си тръгнали – без да се върнат повече. Ето защо много мъже смятали за съвсем естествено, като си тръгнат от семейството, да нямат повече отношение към него,не са общували с децата си, не са помагали … Ох, тези разводи през 70-те и 80-те години – болезнени, жестоки. Мъчителното разочарование у две недолюбвани деца. Те страшно са се страхували от самотата, но са тръгвали към нея, защото освен самотата, никога нищо друго не са видели …. В резултат – обиди, душевни рани, още по-влошено здраве, жените все повече се залепват за децата си, мъжете все повече пият. Ето, примерно в такъв антураж растат дечицата, вече 3-то поколение …

Но се случва и нещо хубаво. В края на 60-те години майките получават възможност да отглеждат децата си до една година. Те повече не са смятани за тунеядки. Трябва да се издигне паметник на автора на това нововъведение. И още нещо хубаво: започват да се появяват отделни нови жилища. Прословутите комуналки. Макар, че през стените се чува всичко, макар и никаква, все пак е автономия. Граница. Защита. Бърлога. Шанс за възстановяване …

И така третото поколение. „Ние трябва да плащаме” – това горе-долу е дивизът на 3-то поколение. Поколението на децата, принудени да станат родители на собствените си родители … Символ на поколението се явява момчето „чичо Фьодор” от един смешен анимационен филм. Смешен, смешен, но не толкова. Момчето е най-зрелият в семейството. А той още не ходи на училище, значи няма семейство. Заминава на село, там живее сам, но се вълнува за родителите си. Те само припадат, пият капки за сърце и безпомощно разперват ръце … И така минава детството. А когато идва време да порасне и да напусне дома си се измъчва от невъзможността да го направи и изпитва вина, вина, наравно със със злобата и изборът е много весел: ако заживееш самостоятелно, това ще убие маминка, ако останеш – ще си умреш сам … Впрочем, ако останеш, през цялото време ще ти говорят, че трябва да подредиш живота си, че всичко правиш не както трябва, иначе вече отдавна щеше да имаш свое семейство. Всеки един появил се кандидат ще е ясно, че не става за нищо и против него би започнала тайна война до победен край … Третото поколение се превръща в поколение на тревогата, вината, хиперотговорността. Всичко това има и своите плюсове, именно тези хора сега са успешни в най-различни области, именно те умеят да се договарят и да отчитат различни гледни точки. Но на детето от поколението на „чичо Фьодор”, вътрешно не достига детинското, безгрижието. Често хората от това поколение се чувстват по-възрастни от околните, даже от старите хора … Още забележимо се отразяват последствията от „сливането” с родителите, на това „да живееш живота на детето си”. Много от тези хора си спомнят, че в детството родителите или бабите им, не обичали затворените врати: „Ти какво, криеш ли нещо?” В резултат на това, децата израснали в ситуации на постоянно нарушаване на границите, после съблюдават свръхревностно тези граници. Рядко ходят на гости и рядко канят гости. Напрегнати са, ако трябва да останат да нощуват, не познават съседите си и не искат да ги познават … А какво става със семейството? Повечето и сега още са в сложни отношения с родителите си (или с тяхната памет), много от тях не успяват да изградят здрав брак или поне не от първия път, а едва като се отделят (вътрешно) от родителите си … Разбира се, получените и усвоени в детството ориентири, че мъжете само чакат да се „позабавляват и да те захвърлят”, а жените единствено се стремят да те „смачкат” не помагат за щастлив личен живот. Но се е появила способността „да се изяснят отношенията”, да можеш да чуеш другия, да се договориш с него … Разгръща се още един вариант от сценария, когато вземе връх друга коварна насоченост за хиперотговорните: всичко трябва да бъде ПРАВИЛНО! По най-добрия начин! И това вече е друга песен. Ако поколението на децата от войната е било уверено, че те са прекрасните родители и няма други като тях, и че техните деца са имали щастливо детство, то поколението на хиперотговорните почти поголовно е поразено от „родителската невроза”…

Моят син е представител на следващото, безразлично поколение. Без да е най-ярък пример за това, тъй като е спасен от безкрайния мързел на родителите си. За съжаление, мързелът у много не е бил така сериозен. И те са родителствали със страшна сила и с пълна програма. Резултатът не е весел, сега валят съобщения от рода на „Той нищо не иска. Лежи на дивана, не работи и не учи. Седи, вперил поглед в компютъра. Не носи отговорност за нищо. Ръмжи на всички опити за разговор” … А какво да иска, като вече вместо него са искали? За кое да отговаря, ако до него са родителите, които дават мило и драго да отговарят за някого? Добре е, ако само лежи на дивана, а не взема наркотици. Ако не го нахраниш една седмица, тогава може и да стане. Ако вече взема наркотици – е още по-зле …

Но това поколение едва навлиза в живота, засега да не му лепим етикети. Животът ще покаже!

Автор: Петрановская Людмила

Из Живет себе семья.

Превод за Online Life Academy (OLA): Кичка Иванова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!