Къде е бащата? Въпрос в контекста на българските лични и обществени драми

Това е един мой статус във Фейсбук от 20.02.2013 г. Отваряйки профила си днес, 20.02.2017 г., Фейсбук ми го напомни. Времето, казват, не течало като права линия, а спираловидно. И днес отново, бивайки на същата точка, само че на малко по-горен етаж от спиралата, въпросите ми са същите? Същите ли ще са отговорите. Това оставям на онези, които ще го прочетат.

Струва ми се, че онова, което случва и води до един и същи финал българските лични и обществени драми, е гладът за силен и истински баща. Какво имам предвид:
Българските лидери от нова и най-нова обща история са една странна микстура от двете крайни и сенчести форми на Патера или бащата. Бащата го няма – както в липсата си, така и в свръхналичието си. Българският лидер, без значение как се казва, примери колкото щеш, в силни времена се държи като авторитарния баща, от който се страхуват и жена, и деца, а в моменти на кризи бяга в кръчмата, оставяйки жената (респ.народа) да се оправя с децата и тайно се надява, че тя толкова обича да й е зле, че ще дойде да си го прибере – щото с него зле, ама без него по-зле.

Хора, чиито бащи ги няма като гръб – физически и психологически, имат склонност да митологизират други хора – мъже или жени, като бащин заместител. А след всяка митологизация има много разочарование. Митологизирането, макар да не е фалшификация, е една непълна истина, т.е. едностранчиво и селективно представяне на нещата, а демитологизацията и борбата с мита е нещо като замяната на мита с противоположно твърдение, т.е. пак нещо едностранчиво и непълно.

Та, мисълта ми беше, че бащите могат и имат ресурс да застанат зад синовете си, защото само човек със силен бащин гръб избира точните лидери на държавата, не като заместители на бащата, който го няма, а като негово допълнение. Ако вашият баща го няма в наличието си, имате дядо, вуйчо, някой национален герой от близкото или далечното минало. Ако и тук го няма, потърсете ментор – някой истински порасъл мъж, който да ви преведе през дебрите на порастването от зависими от майките си момчета до зрели и отговорни мъже. Същото се отнася и за нас, жените. Да търсим бащини и майчини фигури, допълващи рождените такива, които да ни преведат през пътя на това да сме майки и партньорки на себе си. Тогава няма да митологизираме образи в общественото пространство. Няма да превръщаме синовете в партньори-заместители на съпрузите. А ще ги пускаме да извървят своя път на Герои на собствените си животи. И те ще правят отговорни и осъзнати избори, както в личния, така и в обществения живот.

Надявам се, че най-сетне ще разберем една истина като избираме лидерите си: силният лидер няма нужда да обезсилва опонентите си, нито да се сдобива със сила, мачкайки онези, които са под него. Силният лидер го е грижа, защото знае,че без тези отдолу, той не може да е лидер. Истински силният лидер е авторитетен, защото гради силата си като дава сила и на другите. Авторитарният лидер никога не може да издържи под натиска на собствената си претенция за сила. И не знае що е отговорност.

А тези отдолу, които сме ние, да се научим да живеем с цената и отговорността от изборите си.

Защото народът е казал: „Луд изяжда и два зелника, стига да има кой да му ги даде.”

Фейсбук статус, 2103 г.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

снимка: Maria De Bragança Serrão Mitologia Zeus

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Разводът като криза или шанс

„Нашата идентичност е резултат от двупосочно движение: приближаване към другия, за да намерим любов или раздалечаване от другите, за да намерим различието си“

Ги Корно –канадски психотерапевт

В последните години честотата на случаите на раздяла и развод, нараства значително, причинявайки силни сътресения, както на засегнатите двойки, така и на техните деца, а и на роднините.

Разводът е раздяла на двама души и преминаване на отношенията им на друг етап, като той  може да е на разбирателство и вазимна подкрепа, въпреки невъзможността да се съжителства заедно или на конфликтии психическо страдание и за двамата, както и за децата.

Семействата преминават през различни кризи и всички сме чели статии за кризите третата година,  седмата, петнадесетата и т.н. Партньорите имат различни очаквания и нагласи към брачните роли, възпитани са в различни стилове на съпружество и ако тези различия не бъдат приети мъдро с желанието да помогнем, научим нещо от другия или да го разберем, то се стига до някоя от гореизброените кризи. Когато човек цени себе си, наясно е с нуждите и ясно ги заявява, толкова по-малко претенции има към другия, дава и получава повече доверие и любов. Ако човек дълбоко в себе си има убеждението,че не струва, не заслужава и се чувства недооценен, прибягва до всякакви манипулации, за да получи внимание и одобрение. Този, който не вярва че заслужава, не смее да си поиска и вземе, но силно се надява другите да се досетят за това и да получи.

„Когато има стратегии, не може да се постигне близост. Стратегиите не ни позволяват да чувстваме. Ще постигнем целите си, ще почувстваме удоволствието да властваме над другия или да го покорим, ще успеем да го накараме да ни погледне. Но това няма нищо общо с истинската среща, с близостта, с любовта.

Във връзката си трябва да оставим място за болката си и объркването, които се появяват, когато се откажем от стратегиите си. Това е пътят към дома, пътят на срещата с друго човешко същество. Пътят на любовта“

Хорхе Букай – аржентински писател и психотерапевт

Най-често причина за развод може да е: липса на финансова отговорност за семейството и децата, физическо насилие, алкохолна зависимост, изневяра, сексуална несъвместимост, вражда с родителите, вербална агресия и обиди, пренебрежение. Когато собствените ресурси за справяне, характерови и социални, се окажат безполезни, се преминава към тази окончателна крачка – край на отношенията. Тогава може да започне истинска война между съпрузите, в която да се въвлекат и децата.

Ако съпрузите успеят да запазят уважението към тяхното минало и емоционална връзка, биха могли заедно да се справят с кризата като партньори.

Често се случва вариант, че в борбата на егото и прехвърляне на вината, въвличат и децата в тази своя „война“. Чрез манипулации и игри някои родители успяват да привлекат детето/децата към своя лагер. Игри на надмощие, власт и „аз съм принуден, а другият е виновен“. Това може да се отрази пагубно върху децата и да задейства у тях чувството за вина – дали аз не съм виновен за случилото се. Децата реагират различно- агресивно, дистанцирано, при всички случаи емоционално с всички фази на загубата на близък. Бъдете искрени! Определете правила, отговорете на всички въпроси на детето – при кого ще живее, как ще се вижда с двамата, с бабите и дядовците, какво ще се случва по празниците, може ли да се обажда и да говори по всяко време с родителите си и т.н.

В резултат на подобен тип раздели се наблюдават следните промени у децата:

  • Девиантно поведение – бягство от вкъщи, училище, слаб успех, употреба на алкохол и други вещества;
  • Използване на материалните придобивки, за сметка на емоционалната дистанцираност
  • Напрежение, което ескалира в стрес, депресия, невротична симптоматика;
  • Отчуждение на деца и родители, което води до конфликти, импулсивност, изолация.

Често са ми задавали въпроса: Как да се съобщи на децата?

Дали да се поставят пред свършен факт и някой от родителите да съобщи или да го направят заедно. Могат да обявят решението си заедно пред децата и да не допуснат те да се почувстват като изоставени. Да успеят да ги убедят,че те ги обичат и това тяхно решение няма да се отрази на бъдещето на децата.

Този подход не гарантира магическо преодоляване на болката от раздялата, но ако родителите запазят добри отношения и здрава емоционална връзка с детето/децата, то те ще го преживеят по-лесно. При адекватно обясняване на ситуацията и това как хората не могат да живеят повече заедно и същевременно утвърждаване ценността на детето като резултат на тяхната любов и връзка, то след време ще приеме факта на раздялата. Няма да има усещането, че е само, излишно и губи родител или още по-лошо двамата си родители. Емоционалната болка се преодолява с любов, грижа и подкрепа.

В процеса на семейната война и битката за родителски права, обаче често се губи чувството за толерантност и разбиране реалността на другия, и болката кара съпрузите да влизат в манипулации, роли на жертви или агресори. Това да се очерни другия, да се принизи или да се изкара по-лош родител и човек е водещо, за да се излезе победител от дадената ситуация.

Децата на разведени родители преживяват най-тежко празниците /рождени дни, Коледа и т.н./ Тази неяснота с кой ще празнува и че трябва да раздели вниманието между двамата, а може би да се лиши от вниманието на единия, повишава емоционалната нестабилност и стимулира поведенчески проблеми у детето.

Ситуация, в която да се направи избор между двама човека,които обича и неяснотата на правилата в бъдеще вкарва детето в травмираща ситуация. Понякога в процеса на развода родителите забравят, че се развеждат с партньора си, а не с детето си и го използват за създаване на съюзи, за да наранят другия, като го лишат от срещите с детето. Това може да е много травмиращо, когато детето е малко и има нужда от майката.

Не са редки случаите, в които жени използват като заместител децата си, за да изритат мъжете от брачното ложе. Когато това е момче се подсилва едиповата ситуация и създават едни бъдещи зависими и подчинени мъже. Те могат да живеят далеч от майките си след време, но пъпната връв остава неразрязана. Често тези мъже имат трудност при поддържане на удовлетворителни интимни и емоционални взаимоотношения. Понякога такива хора създават връзки с други жени, към които нямат силна емоционална обвързаност, за да не губят тази с майката. Другият вариант е да избират хора с подобно поведение и стил и така лесно може подсъзнателно да се изгради страх от близост и обвързване, както и усещане за безсилие и вяра в собствените възможности.

Ако това е момиче, то ще загуби вяра в мъжете, тъй като първите отношения с мъжа в живота – бащата са свързани с травма – липса, изоставяне или са представени като измамни. Те ще развият недоверие в мъжете „всички мъже са измамници“, „не може да им се има доверие“ или „ за нищо не стават“, „ аз трябва да съм водеща, за да се случи нещо“ и т.н. Тези убеждения създават дълбока и противоречива драма, като ги карат да търсят постоянно правилния мъж в живота и да спечелят вниманието му, че понякога да попадат в капана на понасянето на неприемливи ситуации в близостта с партньора .

Балансът и постигането на равновесие във взаимоотношенията след развода не са лесни, но не са невъзможни. Възрастните са тези, които могат да покажат пътя за  това – как да приеме детето новата ситуация и да се приспособи. От това как ще се случи това зависи изцяло бъдещия живот на детето.

Самите съпрузи също преживяват загубата на партньора пагубно. Губят социалните контакти, статуса, материалния статут, както и може да се загнезди у тях моралното усещане за провал. Интроекти и идеи като „ семейството над всичко“, „търпях заради децата“ или „какво ще кажат хората“ могат да вкарат човек в пагубната спирала на вината или отмъщението. Това, разбира се, се отразява различно според характеровите особености на всеки човек  и психосоматично може да се  прояви в депресия, невротична симптоматика- тикове, панически атаки и т.н. или алкохолна зависимост.

Травмата и тъгата от развода оставят хората с дълбока потребност да изживеят и осмислят чувствата си. Много харесвам едно сравнение на взаимоотношенията в двойката с тангото в една от книгите на Х.Букай:„Тангото е танц на двойката, обединена в прегръдка, която означава подкрепа, а не натиск… физически и любовен диалог, при който двамата владеят самоопределението и при който има също така моменти на мълчание. Мълчание, което е задължително част от диалога, което го обогатява, ако щете, но никога не го отрича. Този диалог се направлява от двамата, защото, макар и единият да поеме инициативата за първото движение, следващата стъпказависи от отговора,от неговата скорост, амплитуда и посока. Ето защо трябва да се научим да изживяваме грешката като възможност за обогатяване…“

От  затваряне вратата на офиса се започва работата върху изграждането на интимност и романтика във взаимоотношенията, която е целенасочена и постоянна във времето лична работа. Нищо не е даденост! За да има доверие, то трябва да се изгражда всеки ден, за да има любов и емоционална близост, то трябва да се полагат усилия ежедневно и от двамата партньори. Ако има желание за това и все още развода не е единственото решение на ситуацията, то могат да потърсят консултация или терапия при специалист. Заслужава си, да се изчерпят всички възможности в името на своето собствено щастие, както и това на семейството!

Надежда Дженева,

магистър психолог, психотерапевт,

практикуващ в гр. Стара Загора

https://nadejdadjeneva.alle.bg/

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

 

 

 

Готови ли сте за брак или съвместно съжителство?

Вие искате да бъдете двойка или вече сте двойка…

Смятате ли , че това е човекът за вас?

Смятате ли, че го обичате и можете да му се доверите, че го разбирате…?

Сигурно тези въпроси измъчват и вас. Може би сте изправени пред прага на едно от най-важните събития във вашия живот – да се свържете завинаги с човека, когото обичате, и да посрещнете заедно предизвикателствата на живота. Бракът може да ви направи щастливи,  да изпитате пълнотата на живота или да ви донесе мого разочарования и нещастия.

Каква е вашата представа за брака? Как сте изградили тази представа? Отговаря ли на представата , която вашият партньор има?

Всеки от партньорите е израснал в семейство с различна ценностна система и вярвания, които е възприел в процеса на своя живот. Тези вярвания до голяма степен определят нагласите ,както и начина, по който реагирате и действате в дадена ситуация.

В това отношение хора, които имат сходни представи за брака и любовта имат добра основа за бъдещо съвместно съжителство.

Човекът до вас не е като вас. Той има правото да бъде различен. Ако не осъзнаете, че сте създадени да бъдете различни, вие никога няма да достигнете до разбирателството. Човекът до вас не чувства като вас, не показва любовта си като вас, не страда като вас. Не се опитвайте да отнемете тази различност!

Може би сте изградили във въображението си как ще протече вашия съвместен живот. Може би вече имате идея какво ще бъде вашето ежедневие,развлечения, задължения…,но това е само във вашата представа! С времето ще установите, че много от тези идеи са неизпълними и това може да ви разочарова и натъжи.

Да бъдете един с друг, не означава да бъдете един като друг.  Ако не осъзнаете тази истина, няма да дадете възможност на вашия партньор да се развива.

Говорете за подобията и различията между вас и как това се отразява на отношенията ви.

„Другият копнее да бъде обичан за това, което е, а не за това, което прави или не прави за мен.“

Чертите, които бихапомогнали за изграждане на пълноценна връзка са :

  • Отговорност – способност да се променям непрекъснато;
  • Състрадателност – чувствителност към болката, потребностите, желанията и чувствата на партньора,стремеж да видя нещата така, както ги вижда;
  • Приемане – способност да приема другия такъв, какъвто е, без да искам да го променям по моята мярка;
  • Утвърждаване – честна и открита обратна връзка за, нещата, които прави партньора, независимо дали с в унисон с моите виждания;
  • Уважение – способност да виждам доброто в моя партньор и да оценявам желанието му за промяна;
  • Емоционална устойчивост и чувство за хумор – способност за самоирония и да се видят нещата от позитивната страна.

„Всички недоразумения в двойката се простират между страха от изоставяне и прекалените изисквания“

Една от причините за разрушаването на брака е неяснотата върху ролите, които всеки ще приеме. Разпределете от самото начало отговорностите и сферите, за които всеки ще отговаря в съвместното съжителство. Обсъдете заедно и решете кой може да се справи най – добре с дадена задача. Например – ако мъжът осигурява средствата, жената да се грижи за домакинството,  или ако жената работи до късно, мъжът да приготви вечерята и т.н. Вземете най-доброто за вашата двойка решение независимо от всички „така трябва“ и стереотипи.Вие трябва да изработите ваши правила за общуването и вашите задължения,и да изградите ваш стил на заедност. Разбирането на отговорностите и авторитета не е основание нещата да бъдат оставени сами на себе си.

„Физическото докосване може да изгради или унищожи любовта. Всичко от мен се намира в мен – в моето тяло. Да докосваш тялото ми, означава да докосваш мен. Да се отдръпнеш от тялото ми, означава да се отдръпнеш емоционално от мен. Копнежът да се докоснеш и да те докоснат, прегърнат, целунат, вземат в ръце…в копнеж за любов.“

Сексът е едно от големите тайнства в човешкият живот и е единство на дух и тяло, на страст и нежнаст, любов. Сексът изпълва с радост интимния живот и прави любовта завършена и пълна. Независимо от това, няма по-често срещани и сериозни оплаквания, несъгласия, разочарования , наранявания и обиди от тези, свързани с него.

Съществуват две противоположни, но еднакво неверни прадстваи за секса : сексът е крайна цел, мяра за всичко, за радост, щастие и хармония, основание за брак, абсолютно благо; сексът е нещо излишно, пречещо на духовността, повече задължение, отколкото радост, необходимо зло, което с времето, особено след като се появят децата ,би било добре да се ограничи.

Основните проблеми в секса в много от случаите не са проблеми на тялото, а ан нашите представи и нагласи, които имаме за секса.

Това е деликатна тема, но ако не се сподели какви са представите, фантазиите за секса, честота и разбиране за сексуална удовлетвореност, то могат да се издигнат непреодолими бариери в сексуалните отношения.

Едни от основните нагласи, ограбващи радостта от секса са :

  • Вина – сексът е нещо лошо;
  • Страх – сексът ще ми донесе само неприятности, болка и ужас;
  • Унижение – сексът ще ме ограби, ще загубя своята свобода и привлекателност;
  • Гняв, раздразнение, безразличие – сексът е неприятно задължение;
  • Търсене на слабости и физически несъвършенства;
  • Срам;
  • Чувство за собствена физическа непривлекателност;
  • Недоверие и отчуждение;
  • Нечувствителност към чувствата на другия и ситуацията;
  • Представата за секса като механично действие, извършвано по задължение;
  • Неотзивчивост и нечувствителност към нуждите на другия;
  • Скука и рутинни навици;
  • Нереалистични очаквания;
  • Неподходящо подбрано време.

Неща, които създават радост от секса:

  • Не се насочвайте към грешките и слабостите;
  • Не поставяйте човека до вас в зависимост;
  • Насърчавайте и окуражавайте;
  • Не изоставяйте в трудни ситуации;
  • Проявявайте доверие и разбиране;
  • Приемайте другия с неговите настроения и слабости;
  • Отдайте себе си, грижете се, обичайте;
  • Показвайте емоциите си;
  • Прощавайте;
  • Не се опитвайте да затворите другия във вашата граница и свят

И не на последно място бъдете отворени за потребностите на партньора и новия опит.

„Целта на любовта не е да постигнете това, което искате, а да направите нещо за доброто на този, когото обичате. Когато чрез думите получим признание и уважение, ние сме много по-мотивирани да отговорим на молбите“

Една от причините да бъдем с човека, когото обичаме е, че очакваме да се грижи за нас. Живеем с надеждата, че човекът до нас ще откликва на нашите потребности така, както ние сме готови да откликнем на неговите.

Едно от най-често срещаните оплаквания след време е ,че другият не задоволява потребностите на партньора, държи се грубо, егоистично, мислейки само за себе си , че за всяко нещо трябва да се напомня безкрайно.

Може да ви се стори необичайно, но често човекът до нас не прави нищо за нас, защото не знае от какво се нуждаем. Как да знае, когато и ние често не знаем от какво се нуждаем.

За да се радваме на любовта и грижата, важно е да знаем какви са нашите нужди и как искаме да бъдат посрещнати.

Да признаем на човека, когото обичаме, от какво се  нуждаем, не само не убива романтиката, но и я засилва, защото премахва недоразуменията, недоверието, подозрението и разочарованието, защото дава възможност на другия отново да засвидетелства своята любов и грижа, да направи нещата по –очарователни и вълнуващи.

Съществуват някои базови потребности , които определят пълнотата на нашия живот :

  • Потребност от принадлежност – до колко сме приети и сме част от двойката, чувстваме се сигурни и защитени;
  • Потребност от утвърждаване
  • Хранителна потребност – как се „храним“ взаимно в двойката в най-широкия смисъл на думата;
  • Потребност от сензорика – любов и топли отношения;
  • Потребност от секс

Обикновено нашето внимание насочено към задоволяване на основните физиологични потребности. Грижите за другия могат да минават в усилието за набавяне на материални неща – храна, облекло, жилище, кола, почивка, развлечения… Едно от най-честите оплаквания е : „ Тя харчи прекалено много! Изобщо не се интересува как се печелят парите. Тя е безотговорна! Той е стиснат и се разпорежда с парите …и т.н“. В действителност проблемите не са в парите , а в отношението към парите.

Още в самото начало на брака/съжителството да се определи кой ще се грижи за набавянето на финансите, кой е отговорен за разпределянето на парите, колко финансова свобода е необходима, има ли различия в разпределянето на средствата за задоволяването на основните потребности.

Възможно е този, който набавя средствата да се почувства силен, с променена самооценка, достойнство и усещане за сигурност. Много лесно може да се развие чувството, че може да контролира другия и да достигне до усещането за превъзходство или да унижава партньора и го поставя в позиция на зависимост.

Много от неприятностите в двойката се случват не просто защото партньорите не се обичат, а защото не могат да общуват добре. Замислете се как общувате, умеете ли да се изслушвате, как изразявате чувствата си и как разрешавате конфликтите, можете ли да прощавате? Ако не успеете да намерите вашия любовен език и да се справите с трудностите сами, можете да потърсите специалист  – психотерапевт, семеен консултант и да продължите да работите върху изграждането на здравословна връзка.

 

Статията е подготвена по материали от „ Аз и ти заедно“ – Румен Стаматов  и Нели Щонова

Надежда Дженева,

магистър психолог, психотерапевт,

практикуващ в гр. Стара Загора

https://nadejdadjeneva.alle.bg/

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Динамика на семейството и родителството от Втората световна война до днес. Защо сме такива, каквито сме?

Макар писана за руската действителност, статията е един пълен обзор на динамиката на семейството от поствоенното общество. Тенденциите, които тя очертава, са типични за поколенията, родени след Втората световна война до днес.

Защо сме такива, каквито сме?

Гледната точка на руския психолог Людмила Петрановская в dMe.ru.

Те са семейство. Съвсем младо. Скоро са се оженили и чакат детенце. А може би имат вече две? Обичат се, щастливи са, изпълнени са с надежда!

И тогава се случва катастрофата! Маховиците на историята се завъртат и започват да мачкат хора. Най-често между воденичните камъни първи попадат мъжете. Революции, войни, репресии – първият удар е по тях. И ето че младата майка е останала вече сама. Нейна съдба стават постоянната тревога, непосилният труд (трябва и да работи, и детето да отглежда), няма никакви особени радости.

Принудена е да се държи в ръце и не може и да помисли да се отдаде на мъката си. Отвътре я раздира болка, а не може да я изрази. И се превръща в камък. Лицето й е като застинала маска, физически й е болно да отвърне на усмивката на детето си – свежда общуването си с него до минимум. Само че детето не знае цялата тайна на случващото се. Единственото обяснение, което по принцип може да му дойде на ум е: мама не ме обича, аз й преча, по-добре щеше да ме няма. Докато майката опъва жили, за да може детето елементарно да преживява, да не умре от глад или болести, то вече расте травмирано. Не е сигурно, че е обичано, че някой се нуждае от него …

Минават години, много трудни години и жената се научава да живее без мъж. Кон в пола. Жена с яйца. Както и да го кажете, едно и също е. Като човек, който дълго е носил непосилен товар и е свикнал. Адаптирал се е. И по друг начин просто не може …

Най-страшното при тази патологично променена жена не е, че е груба или властна. Най-страшна е нейната любов, която може да убие със своята загриженост.

В детството си имах приятелка. Майка й я беше родила след войната.  Разказваше как са я хранили –  затиснали я между коленете си и й наливат бульон в устата. Детето не иска и не може повече да яде, но майка й и баба й смятат, че трябва …

Но да оставим настрана крайните случаи. Една жена и майка. Една мъка. Едно дете, пораснало с подозрението, че не е нужно и обичано, макар да не е истина, и заради него само, майка му е останала жива и е изтърпяла всичко. И детето расте, стараейки се да заслужи любовта, щом не му се полага даром. Помага. Нищо не изисква…. Травмата продължава да се навива.

Ще дойде време и същото това дете ще създаде семейство, ще му се родят деца. Да приемем, че това е през 60-те години. Някой, който е бил смачкан като с валяк от желязната си майка, се оказва способен само да възпроизведе нейния стил на поведение …

Но да разгледаме по-благоприятен вариант. Детето е било травмирано от мъката на майка си, но душата му съвсем не се е вледенила. Като поеме за пръв път собственото си дете в ръцете си, младата майка изведнъж разбира: ето кой най-накрая ще я обикне истински, и на кого действително е нужна. От този момент животът й придобива нов смисъл. Тя живее заради децата си … И лошото е само, че то расте. Стремително расте. И после? Майката толкова силно се страхува от поредната самота, че разумът й отсича „Не мога да заспя, докато не се прибереш!” Мисля, че у нас тази фраза през 60-70 години по-често са я казвали майките на децата си, а не обратното. Какво се случва с детето? То не може да откликне на страстната нужда на майка му от любов. Но и то е живо същество, има своя живот, свободата си. И си тръгва с вината, а майка му остава с обидата. Последват скандали, заплахи, натиск. Но колкото и да е странно, това не е най-лошият вариант. Насилието поражда отпор и все пак му позволяват да се отдели, макар да понася загуби.

Но защо говорим само за жените, а къде са мъжете в тази ситуация? Къде са бащите? Момчетата също са отгледани от майки. Свикнали са да са послушни. Самият мъж няма никакъв ясен модел за отговорното бащинство. Пред очите им множество бащи просто са станали една сутрин и са си тръгнали – без да се върнат повече. Ето защо много мъже смятали за съвсем естествено, като си тръгнат от семейството, да нямат повече отношение към него,не са общували с децата си, не са помагали … Ох, тези разводи през 70-те и 80-те години – болезнени, жестоки. Мъчителното разочарование у две недолюбвани деца. Те страшно са се страхували от самотата, но са тръгвали към нея, защото освен самотата, никога нищо друго не са видели …. В резултат – обиди, душевни рани, още по-влошено здраве, жените все повече се залепват за децата си, мъжете все повече пият. Ето, примерно в такъв антураж растат дечицата, вече 3-то поколение …

Но се случва и нещо хубаво. В края на 60-те години майките получават възможност да отглеждат децата си до една година. Те повече не са смятани за тунеядки. Трябва да се издигне паметник на автора на това нововъведение. И още нещо хубаво: започват да се появяват отделни нови жилища. Прословутите комуналки. Макар, че през стените се чува всичко, макар и никаква, все пак е автономия. Граница. Защита. Бърлога. Шанс за възстановяване …

И така третото поколение. „Ние трябва да плащаме” – това горе-долу е дивизът на 3-то поколение. Поколението на децата, принудени да станат родители на собствените си родители … Символ на поколението се явява момчето „чичо Фьодор” от един смешен анимационен филм. Смешен, смешен, но не толкова. Момчето е най-зрелият в семейството. А той още не ходи на училище, значи няма семейство. Заминава на село, там живее сам, но се вълнува за родителите си. Те само припадат, пият капки за сърце и безпомощно разперват ръце … И така минава детството. А когато идва време да порасне и да напусне дома си се измъчва от невъзможността да го направи и изпитва вина, вина, наравно със със злобата и изборът е много весел: ако заживееш самостоятелно, това ще убие маминка, ако останеш – ще си умреш сам … Впрочем, ако останеш, през цялото време ще ти говорят, че трябва да подредиш живота си, че всичко правиш не както трябва, иначе вече отдавна щеше да имаш свое семейство. Всеки един появил се кандидат ще е ясно, че не става за нищо и против него би започнала тайна война до победен край … Третото поколение се превръща в поколение на тревогата, вината, хиперотговорността. Всичко това има и своите плюсове, именно тези хора сега са успешни в най-различни области, именно те умеят да се договарят и да отчитат различни гледни точки. Но на детето от поколението на „чичо Фьодор”, вътрешно не достига детинското, безгрижието. Често хората от това поколение се чувстват по-възрастни от околните, даже от старите хора … Още забележимо се отразяват последствията от „сливането” с родителите, на това „да живееш живота на детето си”. Много от тези хора си спомнят, че в детството родителите или бабите им, не обичали затворените врати: „Ти какво, криеш ли нещо?” В резултат на това, децата израснали в ситуации на постоянно нарушаване на границите, после съблюдават свръхревностно тези граници. Рядко ходят на гости и рядко канят гости. Напрегнати са, ако трябва да останат да нощуват, не познават съседите си и не искат да ги познават … А какво става със семейството? Повечето и сега още са в сложни отношения с родителите си (или с тяхната памет), много от тях не успяват да изградят здрав брак или поне не от първия път, а едва като се отделят (вътрешно) от родителите си … Разбира се, получените и усвоени в детството ориентири, че мъжете само чакат да се „позабавляват и да те захвърлят”, а жените единствено се стремят да те „смачкат” не помагат за щастлив личен живот. Но се е появила способността „да се изяснят отношенията”, да можеш да чуеш другия, да се договориш с него … Разгръща се още един вариант от сценария, когато вземе връх друга коварна насоченост за хиперотговорните: всичко трябва да бъде ПРАВИЛНО! По най-добрия начин! И това вече е друга песен. Ако поколението на децата от войната е било уверено, че те са прекрасните родители и няма други като тях, и че техните деца са имали щастливо детство, то поколението на хиперотговорните почти поголовно е поразено от „родителската невроза”…

Моят син е представител на следващото, безразлично поколение. Без да е най-ярък пример за това, тъй като е спасен от безкрайния мързел на родителите си. За съжаление, мързелът у много не е бил така сериозен. И те са родителствали със страшна сила и с пълна програма. Резултатът не е весел, сега валят съобщения от рода на „Той нищо не иска. Лежи на дивана, не работи и не учи. Седи, вперил поглед в компютъра. Не носи отговорност за нищо. Ръмжи на всички опити за разговор” … А какво да иска, като вече вместо него са искали? За кое да отговаря, ако до него са родителите, които дават мило и драго да отговарят за някого? Добре е, ако само лежи на дивана, а не взема наркотици. Ако не го нахраниш една седмица, тогава може и да стане. Ако вече взема наркотици – е още по-зле …

Но това поколение едва навлиза в живота, засега да не му лепим етикети. Животът ще покаже!

 

Автор: Петрановская Людмила

Из Живет себе семья.

Превод за Online Life Academy (OLA): Кичка Иванова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Как да помогнем на детето си спокойно да навлезе трите етапа на промяна в социализацията – ясла, детска градина и постъпване в първи клас

В живота си учим много предмети в училище, а в семейството и средата си усвояваме различни поведения, които ни правят в една или друга степен по-успешни и справящи се. Как влизаме в новите ситуации зависи от характера ни, както и от ранния ни преживелищен опит.

Постъпването на детето в ясла, детска градина или първи клас е свързано с тревоги и много емоции. Това са трите етапа на промяна в социализацията и развитието на детето ни и няма как да не се вълнуваме.

Една от първите ситуации, която изисква адаптация, е прекрачването на прага на яслата / детската градина /. За да бъде детето по-спокойно и уверено, до голяма степен зависи и как тези ситуации се представят от родителите. Ако те бъдат неглижирани или са представени като неща, които трябва да се случат – всички деца ходят на ясла/градина/ и т.н., без да се подготви емоционално и психически детето за новото, то това може събуди множества съпротиви и да останат травматични спомени за цял живот.Така с всяка следваща нова и неизвестна ситуация ще се събужда“коктейл” от горчиви емоции, които ще напомнят на човека – там ме болеше, беше неприятно и самотно, и много се страхувах. Затова е нужно детето да бъде подготвено за новата, непозната ситуация.

Детето, което до този момент е било в непрекъснат контакт с майката или близки от семейството, сега трябва да се научи да се справя само целия дълъг ден и да намери мястото си в група, съставена от други деца. Не рядко тази ситуация е по- трудна за родителите, да се доверят на самото дете и персонала в детското заведение. Важна част от адаптацията е и самата психологическа нагласа на родителите. Ако майката е разтревожена и стресирана, то и детето ще приеме предстоящото като нещо неприятно и страшно. В тази възраст децата са много интуитивни и възприемат ситуацията не толкова от нещата, които се казват, а как се казват. Ако родителите се тревожат, но  външно се опитват  да изглеждат спокойни и обясняват на детето колко хубаво е в яслата/градината/, то ще усети противоречието. Най-здравото поведение в тази ситуация е да обясните колко се вълнувате от предстоящото и как тази фаза е минала при вас, какво ви е впечатлило и как сте се справили с трудностите през този период.

От професионален и личен опит знам,че подкрепата и поощренията вършат чудеса. Кажете му колко голямо е станало вече, колко много неща може да върши само и колко сте горди с него. Запознайте го с организацията, разкажете как се събират в групата децата, как има различни играчки, с които се забавляват всички, как излизат на двора да тичат и да се пързалят на пързалките, а после сядат да се хранят заедно на малки маси и столчета. С разрешение на директора може да се посещава заведението в края на деня две три седмици по-рано, за да види как си играят навън децата в градината, да разгледа, да се запознае с учителките и да поговори с тях. Така те вече няма да са непознати и ще пристъпи по-спокойно прага на детското заведение.

При по-малките деца, на които предстои тръгване на ясла, може да се приложат ролеви игри с кукли или вкъщи да се разиграе как мама/татко отиват на работа, а детето остава в яслата и как ще играе  с другите деца. Когато работния ден на мама и татко приключи, те ще се върнат да го вземат и ще правят нещо приятно заедно.

Непременно подчертавайте всеки път, че никое дете не остава там постоянно и че винаги ще го взимате. Разкажете също, че там има госпожа, която се грижи за децата вместо мама, пее, чете им приказки и им помага, когато има нужда – да се облекат, да идат до тоалетната или да се хранят, а също и ако ги закача някое дете да се обърнат към нея преди да се саморзправят.

Своеобразна подготовка към раздялата за по-дълго може да изиграе оставянето на детето с някого (баба, дядо, татко, леля…) или в детски кът за кратко.

В етапа на тръгване на детето на градина важен аспект от подготовката е да създадете и затвърдите у детето относителна самостоятелност по отношение на нещата, които се очаква от него да върши само там. Трябва да се упражнява да се храни само, да се съблича, облича и обува самостоятелно, да ходи само до тоалетната. Така ще намалите до минимум стреса от новата среда и новите изисквания.

Повярвайте ми, знам колко търпение е нужно  да се облече или обуе едно дете, но това е необходимо за него самото. Така то изгражда не само самостоятелност, но и самочувствие. Не пропускайте да го похвалите и подкрепите за това колко добре се е справило. За детето тези малки победи на обличането на блузата, обувките с цип или връзки са необходимите стъпала към изграждането на самочувствието, че то може и справя. В стремежа нещата да се случат по-бързо или защото родителят закъснява може да лиши детето от тази опитност, но когато това стане ежедневие, след време то ще чака някой друг да го обслужи.

В помощ на адаптацията могат да бъдат и някои детски книжки – например “Ани отива на детска градина” на Лиане Шнайдер , “Какво учим в детската градина” на издателство „Колибри“,„Училище за кучета“ – Наталия Майер. Обсъждайки прочетеното, постъпките на героите и ситуациите в книжките, родителите предават на детето си знания за околната действителност и  съдействат за натрупване на социален опит. В ежедневното общуване на детето и родителите то неусетно се учи да изразява мислите, чувствата и желанията си и без притеснение да контактува словесно с околните.

Разбира се, как ще се адаптира детето зависи от това до колко е общително. Има деца, които бързо стопяват граници и намират среда, както и други , които са по-срамежливи, но не се притеснявайте! Оставете детето да върви със своето темпо и му дайте своята любов и подкрепа.

А замисляли ли сте се колко голяма промяна за детето е преминаването от средата в детската градина към тази в училище? За едно дете, което до вчера е играло безгрижно, днес се налага да се сблъска с куп задължения и отговорности , постъпвайки в първи класи да се раздели с някои основни навици : да промени ежедневния си режим като става рано и се учи да си приготвя раницата, да учи уроци, да пише домашни, да следи часа и да степенува своите задължения. За всяко дете отнема различно време да се адаптира към училищната среда за първи път и отнема няколко месеца.

Тук също е много важно отношението и нагласата на родителите към училището.Положителната нагласа и уважението на родителите като към място, където се усвояват полезни знания, се предава и на децата. Представата на детето, че му предстои нещо хубаво намалява тревожността. Тогава процесът става много по-лек, защото то вече има формирани очаквания. Важно е родителят да отдели време да разгледа класната стая на детето, да се запознае с класния ръководител, да види къде ще е тоалетната и столът за хранене.

Ако след старта на училището детето тръгва тревожно, повръща или плаче и не иска да го посещава, то със сигурност има някаква конкретна причина. Може да е свързано с някое от децата, учителят или материала. Тогава родителят трябва да поговори с детето, а ако сам не успее да разбере причината, може да потърси помощта на училищния психолог или друг специалист.

 

Надежда Дженева,

магистър психолог, психотерапевт,

практикуващ в гр. Стара Загора

https://nadejdadjeneva.alle.bg/

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Възпитание за родители

Нашето Общество се отличава от примитивните, т.е. здравите общества, с цял куп нормативи и правила, които обаче не предлагат нищо интелигентно по отношението на обучаването на здрави родители, способни да създават здрави и хармонични деца. Която и да е било маймуна би могла много по заслужено да се закичи с титлата „родител”, без никой да е предлагал на проверка уменията и да възпитава. В същото време в човешкия свят са изхабени тонове мастило за издаването на специални „дисциплинарни кодекси” за да отучват от природната емпатия, от принципите на хармоничната дуалност , която би трябвало да съществува между родител и дете. И така въз основа на винаги мъдрите съвети на някой възпитател или министър се стига до честата ситуация: двама напълно неподготвени възрастни прилагат на практика / понякога с особена настървеност/ диктуваните отвън алгоритми за програмиране на мозъка на собственото си дете.

В моя повече от двайсет годишен опит като аналитичен психотерапевт съм се сблъсквал с какви ли не поучителни истории, които неминуемо са се превърнали в неврози от един или друг вид. Затова имам намерение да ви направя някои предложения., които, макар и да звучат на някои от вас утопично, биха могли да формират няколко пътеводни линии за отучване на самите родители, дядовци, вуйчовци, лели, и т.н. от някои невротични форми на поведение, които несъмнено вредят на техните деца и внуци.

По време на психоаналитичните сеанси се оказа, че майките и татковците почти винаги са били “вещици” и „чудовища” и за да разбера дали тези „обвиняеми” са действали добронамерено или злоумишлено, изчетох много стари книги по темата „възпитание”.

И открих!

Мога да твърдя със сигурност, без нито капка колебание, че не е вярно общоприетото мнение, че възпитанието на децата е дело само на родителите. Те могат да бъдат в голяма степен онивинени. Защото, те, родителите, винаги са били само непоколебими следовници на волята на Държавата. Държавата, която, откакто съществува, прави всичко възможно, за да лиши човешкото същество от пориви към индивидуализъм и по този начин да му отнеме и правото да изисква индивидуализирано възпитание.

Освен това новороденото е нещо много ценно, нещо почти като „Ролс Ройс”. Кой би се осмелил да кара без притеснение една толкова ценна кола-бижу, без да бъде придружен от „дужурния” експерт? А кой по-добре от Държавата /си мислим ние наивниците/, от която зависят нашите благополучия и неблагополучия, би могъл да си присвои правото да знае как се възпитават деца?

Направо ми настръхва косата като чета „ДЪРЖАВНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ” ЗА ЗДРАВОСЛОВНО ВЪЗПИТАНИЕ НА ПОДРАСТВАЩИТЕ. В ТЕЗИ ИЗИСКВАНИЯ Държавата използва като критерии единствено собствената си угода и изобщо не и пука за психичната хармония на поданиците и.

В царска Русия например Държавата е изисквала новородените да бъдат повивани и оставяни закачени на стената в къщи, а родителите да не обръщат внимание на техния плач и крясъци. Така се ражда нарицателното „руски мужик”: добрякът селянин, за който дори и къшеят хляб е бил лукс, но който нее пестял усилия, за да „отиде поне веднъж в живота си да види фасадата на царския дворец в Санкт Петербург.”

Когато се намерил някой да им каже, че царят не е полу-бог, и че „всички хора са равни”, мужиците си отварят очите, оттървават се от програмираните в мозъциите им превръзки и най-после се вдигат на т.нар. Октомврийска революция, събитието поставило началото на световния хаос и разделили света на две.

После започват отново пътешествията: новата цел вече не е царският дворец, а мавзолеят на Ленин. Превъзките сега червени на цвят, се оказват безсмъртни /впрочем днес мазолеят не съществува. Политическа отживелица. Неговото място е заето от мафиотския бос…и мужиците отново пътуват, за да видят неговото „Ферари”./

От друга страна на Берингово море нещата не стоят по-добре. Докато мужиците програмирали децата си да стават подредени матрьошки, то в западните държави викторианското възпитание произвеждало „малки лордове”, а на юг френската „либералност” формирала бонвивани.

После, докото Русия се къпе от море от кръв, на другия край на света „хиляда и една секти” на презвитериански квакери изготвят с присъщия им преди, и сега спартански дух хигиенни норми за създаване на подчинено по-скоро на Църквата, отколкото на Държавата, поколение. Рецептата е простичка: Църква, хигиена, чистота и Америка. Това обаче не се оказва много по-изгодно за господата от Вашингтон и те решават да „централизират” проблема.

Чрез авторитетното списание „Infant Care”, разпространявано във всички петтдесет щата между педиатри и гинеколози, се осъжда прекалено толерантния подход към новородените и се препоръчва строгост и контрол.

Ако преди новородените са били хранени, когато са гладни, отбиването било към втората година, а приучаването към лична хигиена ставало след първата година, то в началото на XX век „техниците-сециалисти по детско щастие” се намесват и променят сроковете на отбиването, личната хигиена и храненето и се настървяват срещу всяка проява на детска сексуалност. Това е ерата на възпитанието в твърдост, в безчувственост. Възпитанието, което създава онова поколение янки, чиято основна черта е пристрастяването към дъвките и които на два пъти „освобождават” Европа.  На нашите географски ширини /нека си го признаем/ се пресичат влиянията на две култури /за сметка на децата ни/: тази на Юга, на „майките-квачки”, и на Севера – на „работещите майки”, а „продуктите” се конкретизират в неаполитанското момче за всичко и в духовните синове на стария Анели: единият объркан от типа „сам съм си виновен за всичко”, страхуващ се от наказание, а другият –който не може да казва „р”, зависим от одобрение и напълно осъзнаващ ролята, която му е отредена, т.е. свръхневротичен по природа.

След толкова много критики трябва най-после да предложа нещо алтернативно, защото иначе ще бъда обвинен в демагогия. Нека преди всичко видим, кои са фазите на развитие, през които преминава всеки индивид от раждането си до юношеството:

1.Нарцистична фаза – от 0 до 6 месеца

2.Сензорна фаза /фаза на сетивността/ – от 4 месеца до 1 година

3.Фаза на Аза – от 1 до 3 години

4.Фаза на съперничеството – след 4 –тата година

5.Сексуална фаза – след 5 –тата година.

На всяка фаза отговаря специфична потребност на детето:

1.Нарцистична фаза – потребност от физически контакт, от усещане за едно цяло с майката/или човека, който се грижи за детето/ потребност да бъде прието.

2.Сензорна фаза – потребност от сетивност, от сигурност, от това да има доверие в родителя.

3.Фаза на Аза – потребност от независимост, от задържане и обратно – отпускане, според начина, по който Азът обработващите идващите от външната среда стимули.

4.Фаза на съперничество – потребност да се утвърди в отношенията си с родителите и група от връстници, откритието на сексуалността.

5.Сексуална фаза – зряла гениталност – утвърждаване на собствената сексуална роля.

Ще започна с това, че раждането на едно дете трябва да бъде продукт на съзнателен избор, а не случайно явление. За да сме сигурни, че изборът е наистина е такъв, трябва да избягаме от случаите, при които:

Зачеването да бъде погрешка /не сте ли чували за контрацептивите?/.

Детето да бъде от самото си раждане спасителна сламка за „давещият се „ брак.

Да се ражда дете само за да придаде на жената ролята на майка и на мъжа ролята на баща /защото е „редно” да бъде така!/.

Още след първия вик на новороденото, заявяващ появата му в нашия невротичен свят, е хубаво да се спазват петте препоръки, които излагам тук:

1.Нарцистична фаза – детето се нуждае от тесен физически контакт с майката. От примитивните племена можем да научим кой е начинът, гарантиращ задоволяване на потребностите на този еволюционен стадий: т.нар. цедило или днешното „кенгуру”.

През нощта детето трябва да спи до родителите, които отговарят на всяка негова „молба” /обикновено изразявана с плач/, като се опитат да открият и отстранят причините за дискомфорта му.

АБСУРДНО Е ДА МИСЛИМ, ЧЕ ЕДНО ДЕТЕ НА ТАЗИ ВЪЗРАСТ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ПРОЯВИ ИНСТРУМЕНТАЛНО ПОВЕДЕНИЕ ДА СЕ ГЛЕЗИ ИЛИ МАНИПУЛИРА ЧРЕЗ ПЛАЧА СИ /тоест да капризничи!/.

Плачът е единственият начин, по който то може да общува с нас и да заяви своите нужди – глад, жажда, студ, липса на ласка, страх от самота, болка. В тази фаза то има ПРАВО да бъде център на вниманието. Тъй наречените детски ясли , в които се „паркират” същесва на по няколко месеца, би трябвало да ъдат изгорени. Ако самата майка няма възможност да се грижи за детето си, по-добре да се потърси леля или баба. Да си припомним добрите времена на голямото семейство. Това е добър пример от миналото.

2.Сензорна фаза – преминали са първите трудни месеци и детето би могло вече да заеме собственото си креватче. Операцията е простичка. То сега има една силна потребност да се -довери на мама. Следователно преминаването от леглото на мама и татко в люлката трябва да стане постепенно, а не изведнъж, за да не бъде изживяно като предателство, ако някоя нощ го изхвърлим от гнездото както сладко си спи, без никакво предупреждение. Трябва да го преместим в будно състояние. Това „отделяне” трябва да бъде придружено с успокоителни думи от страна на майката: при това не просто говорене на каквото и да било, а отправяне на точни послания, които трябва да гарантират, че майчиното афективно присъствие продължава, но се разширява в пространството, и едва тогава да се пристъпи към същинското физическо отделяне. Не трябва да се притесняваме, че детето не разбира точно какво му казваме с думите – доверие ще му вдъхнат тонът на гласа, невербалният език, нашата собствена енергия.

Как се превежда всичко това на езика на практиката? Да започнем отначало: детето в началото живее в симбиоза с майка си. То не познава границите на своето собствено Аз, а се изживява като продължение на майчиното тяло като част от своето.  Всеки сигнал за тревожност или по-лошо – за отхвърляне, се възприема от детето като заплаха за съществуването му. Затова е много важно промените в настроението на майката да са придружени с „обяснение”, отново без да се притесняваме, че детето не разбира. Но да се върнем на преместването – важно е да се подчертае, че е по-скоро в полза на усамотението на двойкато, отколкото на детската психохигиена.

Веднъж попаднало вече в своето ново „гнездо”, детето ще се страхува да не е оставено само и ще претендира за утвърждаване по свой детски си начин – с викове и плач. Затова при всеки негов сигнал трябва да откликваме с любов. След като сме го успокоили, можем отново да го оставим само до следващият му зов. Така то скоро ще се научи, че да бъде само, не е страшно, защото дори, когато е в съседната стая, мама все пак е близо при нужда.

3.Фаза на Аза – моментът на „ДА” и „НЕ”. Детето ни се превръща в индивид и има право на своя личност. Въоръжете се с търпение, скъпи родители. Преминаването през една нова, различна, понякога драматична фаза, в която детето ви се превъща в малък господинчо или госпожица, подготвящи се да навлязат във фазата на съперничеството. От това как ще протече фазата на Аза, зависи и вашето и неговото бъдеще. Да се научи да казва „ДА” и „ НЕ” е негово основно право. Здравото дете трябва да може да ги използва. А вие, родители/сега в психичния живот на детето се появява и бащата!/ също имате това право: детето трябва да се научи да приема вашите „да” и „не”! Във фазата на Аза се поставя началото на протодиалектическите междуличностови взаимоотношение. Ако детето плюе храната /..защото не е хубава”/, то е окей! Ако детето отказва да ходи по голяма нужда в определените от родителското тяло/включително и бабите/ часове, то е окей! Ако детето не иска да заспива по разписание, то е окей! Ако детето има апетит и му се яде в 15.30 часа, то е окей! Ако иска да го гушкат, то е окей! Ако ви се мръщи и ядосва, то е окей!

И сега идва най-хубавото. Ако вие изисквате от детето определено поведение и неговият отговор е „не”, то имате право, дори сте длъжни да отговорите чистосърдечно с „не” на неговата следваща молба, не за да го изнудвате, а защото така подсказва здравата логика. Аргументирайте се така : „ Ти имаш правото да правиш това, което искаш, и аз имам правото да правя, каквото искам!”. По този начин в детското съзнание се формира идеята за принципа „дай, за да получиш” и взаимността в междуличностните отношения.

Ако някой ме апострофира, че за създаването на подобен тип осъзнаване е необходима по-висока степен на развитие, ще отговоря, че на този възрастов етап мозъкът е достатъчно развит, за да проумее правилата на примитивния бихейвиоризъм или логиката на връзката причина-следствие/кутретата на кучетата го разбират дори много по-рано/.

4.Фаза на съперничеството – нашият Юнак се е оттървал от памперса и се изживява като центърът на Вселената – той/тя е „голям/а”, поради което има „всички „ права. Това е периодът , в който той/тя се опитва да се откъсне от протекцията на своите родители и се посвещава на завземането на свое собствено място под слънцето в групата от връстници. Това е периодът на сексуалната типизация –„аз съм момче/момиче” – и ако не е отклонено от правия път от различни феминистки или маскулистки теореми, ще се държи по съответния за дадения пол начин.

Любимо занимание е „изследването” на голямата разлика между момиченцата и момченцата, играта на „чичо доктор”, преобличането на принцове и принцеси и като в перфектна психодрама –тотално индентифициране с персонажа. Намесата на възрастни в този фантастичен свят се изживява като страх.

При примитивните племена в периода на фазата на съперничество, детето преминава от семейното „гнездо” в клана на децата. В тези племена процесът “игра-опит-работа” винаги се наблюдава доброволно от членове на клана на възрастните. В този процес почти всичко е позволено.

Какво правим обаче ние, днешните хора? Точно обратното. Майките и бащите са тези, които диктуват натрупването на детския опит. /играй с това, не играй с онова”, „избягвай това или онова”, или по-лошо – „мама се нуждае от теб, бъди послушен, бъди голям, бъди интелигентен, бъди добър, бъди…!”/. А директният опит на детето с Доброто и Злото бива забранен.

Така в съзнанието му биват интроектирани ценностите на нацията. Малчуганът се социализира без да се държи сметка, че СВЕЩЕНО ПРАВО НА ВСЯКО ДЕТЕ Е ДА ИЗЖИВЕЕ ВСЕКИ ТИП ОПИТ, ДА РЕШАВА ЧРЕЗ СОБСТВЕНОТО СИ ТЯЛО, ЕМОЦИ, ЧУВСТВА, КОЕ Е ДОБРО И КОЕ – ЛОШО. А дълг на всеки родител е да споделя, а не да осъжда.

Впрочем, когато детето е влязло във фазата на съперничество, може да програмирате ако искате и второ дете. При идването на бял свят на братчето или сестричката първото дете вече ще е добре интегрирано в групата на равни и не би изживяло като травма изместването на вниманието към новороденото.

Не изисквайте обаче то да се грижи за по-малкото. То сега е по-заето да играе на „чичо доктор”, където се учи да бъде лекар” или „пациент”.

По този повод искам да подчертая, че всеки предсексуален опит е позитивен и че здравата сексуалност се развива само, ако в семейството не съществуват сексуални табута.!

5.Сексуална фаза – детето ви вече не е малко розово бебче, а е готово да влезе в света на „големите”. То има ясно съзнание за позицията си в света на семейството и групата от връстници. Развило е качество, което аз бих определил като здрав егоизъм или онази логика, която му позволява да задоволява собствените си потребности при пълно уважаване индивидуалността на другите. Оттук нататък гениталите също ще диктуват някои от законите в живота му.  Сега вече имаме сексуално определени кавалери и дами. Започва периодът на търсене на модели за подражание –герои и героини за имитиране. Той, особено той, ще прекарва часове в игра със своето пишле, а тя, дори и да няма пишле, няма да остане по-назад в търсенето на начини за доставяне на сексуално удоволствие.

Изхождайки от това, че автоеротизмът във всичките си форми е нещо здраво, то поведението на мама и татко пред децата също трябва да бъде здраво.

Следващо препятствие по пътя към психичното здраве представляват училището и институциите изобщо. Разбира се, училището е един задължителен житейски опит, но аз лично съм убеден, че колкото по-късно детето седне зад неизбежния чин, толкова по-добре е за неговото душевно здраве.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Родители, съединявайте се: ако сте съгласни с написаното дотук, започнете да създавате здрави деца, които сами да изживяват опита си, далеч от държавата и църквата. „Пробуждането” ще настъпи скоро, но поне децата ви ще го посрещнат добре въоръжени срещу злополучните влияние на морала на нацията.

Не се чувствате готови за такава „жертва”? Тогава по-добре си купете куче, скъп автомобил или тамагочи. И без това сме много вече на този свят!

Валдо Бернаскони, Основател на Неорайхианския психотелесен модел на психотерапия

Из „Неврозата на властта”

Материалът е подготвен от Теодора Панайотова

Тефлоновите деца. Или децата, които имат нужда първо от уважение

Терминът „тефлоново дете” е употребен за първи път от Даниел Кемп през 1988 г. Той смятал да използва терминът, за да обозначи човек с необичаен темперамент. Препоръчвам ви да прочетете книгите му по тази тема.

„Тефлон” е името на компания за производство на химическо покритие, благодарение на което нищо не залепва по кухненските съдове. Терминът е пекрасен за обозначаване на хора с оригинален характер, понеже нищо не полепва по тях. Не можем да ги виним, като използваме обичайните възгеди. Т е винаги се основават на собствените си ценности, когато решат дали са виновни или не. Това са хора, които не живеят в миналото.

Кемп използва и противоположния термин „Велкро”, за да обозначи хората, по които полепва всичко. Можем да ги манипулираме колкото си искаме, като ги караме да се чувстват виновни. Тези хора са с традиционен характер.

Макар бум на подобни деца да се наблюдава в края на 80-те години на 20-ти век, сред родените в края на 60-те и през 70-те има немалък брой хора с подобни характеристики.

В обществото винаги е имало хора с нетрадиционен характер. Единствената разлика е, че с всяко поколение процентът винаги нараства.

Понеже хората с нов характер живеят много повече в настоящето, а човек може да твори само в него, можем да заключим, че те всички са изобретатели, новатори и предприемачи. В днешното общество всяко семейство е смесица от хора с нова и традиционна нагласа. Двата типа имат различни нужди и, следователно общуват по различен начин. Според Кемп нуждите на хората с традиционни черти се подреждат по важност в следния ред:

1.Сигурност

2.Привързаност

3.Общуване

4.Уважение

При хората от нов тип нуждите са същите, но са в обратен ред:

1.Уважение

2.Общуване

3.Привързаност

4.Сигурност

Детето с нови черти изживява трудности, когато най-голямат му потребност –тази от уважение, не е удовлетворена. Двете ви деца не са непременно проблемни деца. Напротив, когато се научите да ги уважавате като човешки същества, да вземате под влияние, това което мислят, преживяват, в което вярват и което искат, ще видите, че поведението им ще се промени.

Освен това не се притесявайте да изразите и вашите потребности. Може да седнете заедно и взаимно да ги споделите. След това да се договорите, защото нуждите на един могат да пречат на нуждите на другия. Децата от нов тим имат потребност от уважавани родители, за да ги обичат и да се чувстват добре с тях.

Децата ви ще правят всичко, за да ви манипулират и да видят докъде могат да стигнат. Това е само тест за твърдостта ви. Колкото по-непреклонни сте, толкова повече ще ви уважават. Проверките няма да продължат безкрайно. Изисквайте от тях интелект и логика. Именно вие трябва да им обясните, защо това трябва да стане по такъв начин. Почти винаги е възможно да дадете на децата разумен довод, който мотивира това, което им налагате. Ако не го смятат за разумно, изслушайте търпеливо тяхната гледна точка и проявете разбиране, за да решите след това кой е най-добрият начин.

Смятам, че в днешно време най-голямата трудност между родителя и детето  или учителя и ученика, е лошото общуване. Все едно единият говори на френски, а другият на китайски. Като се научим да общуваме и се разбираме взаимно, можем да постигнем голямо подобрение на равнище отношения. Човекът от нов тип трябва да се научи да разбира този с традиционен характер и обратното.

В днешно време липсата на общуване е най-главната причина за напускане на училище, употреба на наркотици и алкохол и самоубийствата сред младежите. Детето от нов тип, което става проблемно дете, просто се опитва да си отмъсти на обществото или да избяга от него. То трудно разбира смисъла на живота си, защото възрастните около него са прекалено заети с опитите си да му втълпят разбиранията и ценнностите си, вместо да се отнасят към него като към човек от нов тип, който има да каже нещо различно и да допринесе за напредъка на обществото.

Лиз Бурбо

Из „Отношенията родители-деца”

Материалът е подготвен от Теодора Панайотова