Публикации

Как губим своето женско моджо?

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

Анатомия и физиология на манипулацията

Детски плач след първи глътки въздух. Родило се е ново малко човече. И като всяко живо същество посреща света с първично доверие. Съвсем скоро, обаче, детето се сблъсква с първата манипулация в живота си – биберона. И като при всяка манипулация се случват две неща–някой ти дава празно обещание, че ще задоволи  твоя нужда, но тайничко прокарва   и задоволява своите нужди. В случая е нуждата на мама или на друг възрастен от тишина и спокойствие. Така всяко дете расте и се сблъсква с множество условности, които бавно пречупват волята му. Така манипулацията ден след ден хваща за врата свободния му избор и го лишава от естествени възможности. Расте и се мъчи да се напасне към шаблоните на обществото, за да срещне одобрението, което захранва самооценката, за да получи любов, доверие, утвърждение.

Едва ли има човек, който да не е живял в манипулация, и едва ли някой не я е правил. Всъщност, да манипулираме се научаваме към петата година от живота си, и от жертви се научаваме да бъдем и палачи. А манипулации се сипят от всички страни-от важните ни хора, образователната система, религията , рекламите, политическите партии и т.н. И така до последната глътка въздух-манипулираме и ни манипулират. Формулата на манипулацията е простичка: манипулаторът иска нещо от друг, но никога не го заявява ясно, защото и той самият може  да не осъзнава това, нито пък желае да предложи нещо в замяна, въпреки, че дава празни надежди. И винаги постигането на целта е през психологическата уязвимост на манипулирания- а входовете са три. Наричат се Срам, Страх и Вина.  Вина, че сме разочаровали някой. Страх,, че ще ни лишат от принадлежност и любов. Срам, че ще ни осъдят, а ако не ни осъдят, ние ще се самоосъдим.

Понякога, след отрезвяващ опит се събуждаме. И, о колко сме гневни! На себе си. Че сме допуснали манипулация. На другия. Че ни е подмамил.

Познати са ни ред манипулативни изречения, които ни пробутват от най-ранно детство, и после ние ги пробутваме на другите.”Какво ще си помислят хората?”; „Какво ще правя без теб?”; „Как може да си такъв егоист-егоистка?”; „Няма да те обичам, ако…”; „Искаш да ме съсипеш ли?”; „Прави каквото искаш, но…” и т.н.   В тези ситуации и в двете позиции има печалба: манипулаторът се възползва от  контрола на авторитарната си позиция, а манипулираният черпи дивиденти от  подчинената си позиция, но несъзнателно жадува да тиранства.. Понякога манипулацията на „добрия” в тази игра е по-опасна от авторитарната манипулация на тиранина..Защото често „добрият” е привидно потърпевш, но е в пред  стартова готовност за безжалостно нападение при усетена чужда слабост.

А какво да кажем, за ежедневните обществени манипулации, на тема колко слаби, колко високи да бъдем, кога се превръщаме в стари моми и ергени, кога и с колко деца и заслуги сме се отсрамили или отчели пред обществото. И така до безкрай. Порочният кръг се върти.

Една от многото добили популярност напоследък манипулации на общественото мнение е тази с думата „криза”. Да, криза има, но ако разгледаме живота, то той е низ от кризи и спокойни периоди. Кризите винаги настъпват, когато има пренасищане в една или друга сфера и когато обичайният начин на поведение не води до обичайния успех. Потребностите са или задоволени, или изискванията са пораснали. И това е валидно както за кризите в личен, така и за кризите в обществен или икономически план. А манипулации от сорта на: „Ако всички се потрудим известно време, нещата ще се оправят.”; „ Да затегнем коланите”; „ За известно време да забравим личните желания” поддържат статуквото такова каквото е, карат хората да живеят на пълни обороти, вдъхват надежда да се живее по стария начин, само ,че ограничавайки потребностите си, да блъскаме до изтощение за компенсация, да изпадаме в самосъжаление, да се страхуваме, че ако не сме перфектни ще останем без работа и т.н. Докато един ден не се осъзнаем, че тези манипулативни изречения просто промиват психиката на манипулираните и помагат да се запазва властта на манипулаторите. Те внушават, че по време на криза всичко върви зле, натягат тревожността и страховете. А страхуващият се човек е лесен за управление. Достатъчно е повече разбиране на логиката на кризата. Това време е трудно, но не означава , че всичко е зле. Струва си да видим кои са нещата в живота ни, дори и малки, които вървят. Това се нарича сменяне на перспективата. Всеки ден да осъзнаваме как кризата изкарва на повърхността нови потребности, не само материални, но и духовни, засилва  нуждата от топлина и обвързаност. Доказано, е, че хората, които осъзнават,че голямото предимство на кризите е това, че те преминават, достигат качествено ново ниво на развитие. Те запазват мотивацията си за живот и развитие, вместо да  следват масовата психоза на самосъжаление. Всъщност,  такива хора доказват на практика , че думата „криза”  е еднозначна на „време за предефиниране на понятия, ценности, норми в зависимост от новия етап на развитие.

Та, манипулацията е страх да се живее с истината. За себе си и за другите.
Манипулацията е лъжа. Лъжа, която казваме на другите, мамейки и себе си. Не са нужни факти. Просто проверете усещането на телата си. След манипулацията вкусът в устата е блудкав, душата се чувства гнусно, а тялото сякаш изнасилено. Цената е висока и за двете страни. Сега е евтино, после излиза солено.
А истината е естествено и просто нещо. 
И тя не е съобщаване на факти, а заявяване на истинските чувства, преживявания и нужди по един или друг повод. Тогава и не позволяваме да ни манипулират. Цената може да е загубени няколко приятелства. А доколко са били приятелства, щом обръщат гръб на истинското ни “АЗ”? 
Човек си струва да помисли.

А решението може да бъде просто – истина срещу лъжа и манипулация.

И смелост да живееш със заявената истина. 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!