Маските, които носим – възможно ли е да станем кукловодите на собствената си съдба

/0 Коментари/в /от

Имам интервю за работа и педантично оглеждам маските, с които да се дегезирам. Коя да избера? В тази криза костюмът на нахакан и самоуверен професионалист изглежда малко прашасал и може би ще се спра на редови, но изпълнителен и прилежен служител.

Поглеждам се в огледалото. Да, това съм аз.
Едно от моите безбройни „аз”.

Често свързваме играта на социални роли и подмяната на маските с лицемерието. Любителите на мистиката и дзен будизма пък си задават въпроса – а кой съм всъщност аз?

Докато се подготвям да впечатля бъдещия си работодател, не отделям енергия да медитирам над объркващи коани. Задавам си по-скоро практичния въпрос – удобни ли са ни маските, които носим ежедневно? И дали са убедителни?

Отговорът ми се натрапва само няколко часа по-късно, на родителската среща в гимназията на голяма ми дъщеря. Както винаги съм подранила и запълвам времето си, като разглеждам новодошлите. Удивена съм, че повечето хора сякаш носят със себе си етикетче с професията и социалното си положение.

Този мъж с изправения гръб и леко вдървената походка несъмнено е военен, нищо, че в момента не носи униформа. Жената, която поглежда изпитателно над очилата си? Лекарка, предполагам… Сякаш мога да видя стетоскопа, окачен на гърдите ѝ.

Чудя се дали и моето препитание е оставило подобен отпечатък върху поведението и външния ми вид. По какво се отличава един журналист, питам се.
И как става така, че човек, който се ражда свободен, постепенно ограничава безкрайното разнообразие на възможностите си, надявайки

маска, която неусетно започва да го ръководи
като кукла на конци

„Аз съм военен. Значи съм строг, силен и дисциплиниран” – сякаш рецитираше бащата с горда осанка.
„Аз съм творец – чувах по-нежния глас на друг татко, седнал на задния чин. – Значи не е престъпление, че съм с различни чорапи. Ние, хората на изкуството, сме разсеяни.”
„Аз съм преуспяла” – заля ме омайният парфюм на елегантна майка със строг бизнес костюм.

А моята маска? С годините толкова съм се идентифицирала с нея, че дори не мога да я назова.
Кукловодът, който ръководи действията ми, не иска да излезе под светлината на прожекторите, за да не издаде, че е просто мираж.

„Аз не съм добра домакиня” бе една от моите хиляди роли, които играех безупречно. Приех я още на крехка възраст, когато като всяка тийнейджърка ме облада страха, че ще заприличам на майка си. Години наред трябваше да се примирявам с факта, че ми трябват часове да намеря какво да облека в гардероба си, царство на хаоса. Един ден ми омръзна.

„Това е просто роля като всяка друга

– казах си. – От днес вече съм подредена и изрядна.”

Разбира се, маската не се дава без бой. Кукловодът не обича да изпуска контрола. Но истината е, че единственото нещо, което ограничава и ръководи действията ни, е нашата убеденост, че „това съм аз”.

Нахаканият финансов журналист, който обича да броди из дебрите на макроикономиката, съм аз, както съм и забавната майка, която купува книжки с картинки и организира куклен театър. Аз съм също домакинята, на която ѝ омръзна хаоса в къщи, и съпругата, която се старае да разреши всеки конфликт в семейството.

Някои позабравени маски събират прах, но те също са аз, предполагам – могат да влязат в действие, ако се наложи. Изкусителката не е използвана от години, а купонджийката, която обожава Куба Либре, отегчено се прозява на рафта.

Но тези маски също съм аз

И изглежда между някои от тях да няма нищо общо. Какво може да свързва грижовната спокойна майка с редактора, изпаднал в бойна треска, защото наближава срока за печат?

Това, което свързва всички тези роли е фактът, че все пак всички те наистина съм аз. Когато избираме маската, която ще носим, дори и несъзнателно се ръководим от вече натрупани навици, предпочитания, възгледи. Не избираме костюм, който не ни е по мярка – той не само ще ни убива, но и няма да е убедителен.

„Аз никога не нося маска – каза един от моите бивши ухажори, гледайки ме с големите си открити кафяви очи. – Това, което виждаш, е това, което съм.”
И след това ме заля с цяла тирада по въпроса колко успешен мениджър е – изпълнение, което целеше дълбоко да ме впечатли. Аз обаче останах единствено с убеждението, че до такава степен се е слял с маската, която носи на работа, че съвсем е забравил всички други „аз”, които би могъл да бъде.

Хората, които твърдят, че не носят маска,

обикновено си вярват, защото до такава степен са се вживели в ролята си, че започват изцяло да се идентифицират с нея. Това е опасно, защото ограничава свободата на избора ни. Открих го, когато излязох в отпуск по майчинство. Да живея без хаоса и адреналина на печатно издание се оказа изпитание – коя съм аз, ако не съм редактор?

Малко по-късно стана ясно, че не е чак толкова трудно да си майка, но трябваше да пренапиша доста от нещата, които вярвах за себе си.
Оказа се, че мога освен експедитивна, да съм търпелива, вместо творчески хаос да се обградя с хигиенен ред.

И все пак, това също е маска. Да живееш без маска означава повече от това да си социално неадекватен – всъщност, именно маските са това, което ни прави хора.

Терминът Charaktermaske

е въведен, изненадващо, от Карл Маркс, който отбелязва, че в човешкото общество се налага да играем роли, за да изпълним определени функции. По-късно Карл Юнг нарича лицето, което избираме да покажем на околните, „персона”.
„Човек без персона е сляп за реалностите на света” – казва Карл Юнг и нарича това състояние нарушен психичен баланс.

Макар че не съм философ, аз се съмнявам, че въобще е възможно да се живее без маска, тъй като маската е именно нашето мнение за самите нас. В зависимост от ситуацията, се концентрираме над едни или други свои способности и умения, избирайки ролята, която най-ефективно би ни позволила да се справим с текущите си задължения.

Маските не само ни помагат да се справяме с обществените си задачи. Тъй като околните лесно ги разпознават, те сами допълват и изглаждат несъвършенствата, които може и да сме допуснали в изграждането на ролята. Забелязах например, че когато изляза навън с малката си дъщеря, моментално влизам в позицията на „майка”. Тази роля е толкова силно наложена, че понякога се чувствам скрита като зад щит –

никой не забелязва мен, а само маската.
Това ми дава изненадваща свобода

– мога например да нося къси поли, които в противен случай ме карат да се чувствам неудобно с погледите, които привличам.

Някои маски са дори още по-могъщи. Не случайно те са незаменим атрибут на шамани и магьосници. Маските не само ни помагат да изиграем определена роля – те ефективно забулват личните характеристики на актьора, скрит зад тях.

Помислете например какви точно бяха чертите на лицето на полицая, който ви спря за превишена скорост. Дали изглеждаше уморен, или щастлив, влюбен или отчаян? Обикновено не си правим труда да търсим човека зад униформата. Страшното е, че понякога и самият той забравя, че съществува.

Идентифицирането с нашите маски ни ограбва

Колко души сте срещали, които до такава степен са свикнали да поставят знак на равенство между себе си и своето социално положение, че в крайна сметка остават ограбени души?

Въпреки че в разговорите си обикновено ги асоциираме с лицемерие, маските са полезен уред, с който си служим ежедневно, и без който нямаше да можем да се интегрираме в обществото. Да ги отхвърлим би било пагубно. Да решим обаче, че те напълно ни определят, е опасно. Какво да правим тогава? И как да определим кое е това истинско „аз”, което се крие зад всичките ни роли?

Отговорът на втория въпрос не е толкова труден, колкото звучи. За да намерим своето истинско „аз” не е необходимо да се лишим от театралния си реквизит, или да отричаме, че имаме нужда от него. „Аз” – това се всички наши маски, които носим. Плюс свободата да ги променяме по необходимост.

Трикът в откриването на собственото „аз”

не е да отречеш, че играеш роля, а да признаеш, че го правиш, и да поемеш контрола над куклата – самия себе си.

Маската „редактор” ми пречи у дома – сменям я с „майка”, „съпруга” или просто „лентяй”. Ако използвам маската „купонджия” в офиса, вероятно ще ме уволнят, а ако се държа като финансов журналист с приятелите си, ще ги отегча до смърт.

Отново оглеждам маските на рафта в гардероба. Коя ли да избера днес?
И ето там, от ъгъла, някой се кикоти.
Това е моето истинско „аз”, което ми нашепва – а защо за разнообразие днес не наденеш мен? Че какво пък…

09.09.2011 г.

Автор: Анна Уолф

Източник: http://club50plus.bg

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

Когато някой крещи Вярата, Мъдростта или Любовта си в социалните мрежи

/0 Коментари/в /от

Знаете ли какво е фуре? Да, вид бонбон – твърд отвън, течен отвътре. Но е и антична фалшива монета – бронз отвътре, сребро отвън. Държавите прибягвали до сечене на фурета в периоди на криза, за да се разплащат с войниците, които  дълго са воювали по далечни земи, за да снижат напрежението и да предотвратят революции. Фуретo, всъщност, е една лъжа – временно решава проблем – мами получателите, че е нещо ценно, но и държавата самомами себе си, че всичко е наред. Бонбонът фуре също е една заЛЪГАЛка за деца – ще ти дам залъгалката да не се присетиш, че ти се иска или ти трябва нещо друго.

Та, защо го пиша, всъщност, причината е една – заради баланса на гледните точки.  В така наречените социални мрежи, уж са отворени за всякакви гледни точки, но рядко в действителност се толерират такива, оспорващи статуквото. Налагат се социално приемливи роли, пробутват се неща, поднесени като истина, или представени като единствено „нормалното”, повтаряни до втръсване, че хора, избрали друг начин на живот и други поведения  могат да се сметнат за ненормални. Да „не- нормални”, но ненормален означава извън нормата, но пита ли се някой дали нормата винаги отразява здраво, истинно и честно. Удобно, да, а дали е изпълнено със съдържание?  Тук може да се пише много….

Та, фуретата в социалните мрежи са много. Разбира се ,всеки може да сече фурета в собствените си държави, в случая профили. Но готови ли сме да плащаме сега или след време цените на самоизмамите и измамите. И навън в реалния живот през последните 10-тина години ми се струва все повече се пробутват фурета.  Фуретата да ИЗГЛЕЖДАШ, а не БЪДЕШ. Както казва Ерих Фром.

Три неща в реалната реалност и във виртуалната такава ми будят недоверие. Но то си е мое мнение. Може пък да съм с грешка. Но ще споделя кои са фурeтата, с които най-обичаме да се заиграваме. Любов, Вяра, Мъдрост. Онези, за които всички имаме сетива, когато са пренатегнати, инсценирани и демонстрирани. Когато другите го правят, да! А когато ние пресоляваме манджата, рядко си признаваме. Та, колкото повече някой крещи Вярата, Мъдростта или Любовта си, толкова повече ми навкусва на манипулация и самоманипулация.  Защо крещенето на тези три неща ми се струват фурета? Защото ако проследим обичаите, ритуалите и практиките в ежедневния живот  от древни времена до днес, ще видим че стотици години наред хората са ги считали за нещо свято, скъпо и интимно, демек не за пред хорските очи. И трите са дълбинно и интимно общуване. Преживяване. Начин на живот, а не изглеждане.

При любовта с някой, към който тече любовта ми, няма нужда да размахвам като знаме връзката си, защото Любовта е енергия и пусне ли се навън да събира потвърждение за себе си, привлече ли  други очи между двама души, значи любовна интимна енергия между двамата няма. Може да има страх, компенсация, нужда да съм по реда си, да бъда одобрен и оценен, да правя нещата, защото така е редно, защото е нещо, което обслужва практически цели, но… любов,  разбирана като онова интимното и святото, няма. Вярата и Мъдростта са дълбинно и интимно общуване с Първоизточника и затова общуването с него не се е извършвало на селския мегдан, ами на места святи и места за посветени  – храмове и училища.

Интимните неща, ако ги има, нямат нужда от потвърждение отвън с лайкове, ръкоплясканици, убеждаване на другите видите ли какво си имам: Имам любов, но обичащ ли съм? Имам вяра, но вярващ ли съм? Имам мъдрост, но мъдър ли съм? Да имаш или да бъдеш? Ерих Фром твърди, че колкото повече съвременният човек се стреми към Имане, толкова повече не е в Бъдене, или истинско преживяване. С Фром не ща да споря. Въпросът е, ако имам нужда да привличам одобрение отвън, за да ме мислят за някакъв – дали обичан, дали мъдър или вярващ, дали пък не обслужвам нуждата си да поизчеткам Егото си, което дълбоко в себе  си се съмнява в чистата ми стойност и иска да ми добави такава. Ако тези три неща са истинни, а не роля, нямат нужда от ръкопляскане , потвърждение или последователи. Те са прибрани вътре дълбоко, за лична употреба. А ако са фурета, които сечем в чест на социалния си имидж в мрежата или извън нея,, питаме ли се като се изтърка сребърното покритие какво се случва? Кризата отвътре лъсва, и с нея ще трябва да се справя само сечащият фурета!

Понякога чувственият, умственият или духовният ексхибиционизъм в мрежата напомня на онзи ексхибиционист, за който майките предупреждават децата си, за онзи, стоящият в храстите, изпитващ удоволствие да шокира като показва „срамотиите си”.  Надявам се, ще се съгласите, че всички имаме усещане, кога нещо се поднася твърде сериозно и демонстративно, без грам самосъмнение и самоирония, единствено с цел да предизвиква емоционална реакция като на онзи от храстите.

За генезиса на ексхибиционизма ще нахвърлям няколко изречения накратко. Нуждата да шокираш, показвайки интимността, стои в онази детска възраст между 3-7 години, когато преживяване във фазата на сексуалната типизация или във фазата на сексуалността срещу моралността , макар и забравено от нас, дълбоко е травмирало индивида. Когато доверието в тялото, чувствата и любовта е било дълбоко пречупено , блокирано и кастрирано, и оттам нататък пускано под формата на показност, или точно обратното, под формата на моралност, желание да правим нещата като „трябва” – да имаме връзка, защото трябва, да раждаме деца, защото трябва, да се държим като добри деца, защото трябва… И така животът превинава между „трябва” и „искам”. Затова все ще ни трябва публика да ни признава, че сме по реда си.

Любовта, Вярата, Мъдростта превърнати в роля, са патерици обслужващи един слаб кастриран Аз. Аз, който се страхува да ходи сам и отговорен на собствените си крака.

И ако, ти, четящият тези редове, си успял да ми се ядосаш вече, ще те разбера. Така ядосана бях и аз преди много време, докато сечах фурета в една от споменатите области, всеки път, когато някой ми издърпваше патерицата и се опитваше да прати на рехабилитация вътрешните ми опори. Ядосвай се, но първо на себе си, ядосай се качествено. Защото само така може да промениш нещо в собствения си живот. Защото балонът не може да се надува до безкрай и все някога се пука.

И за да подкрепя това, което написах, ще споделя нещо от Достоевски. Не за да звучи умно, а а за да напомня че, нещата винаги са били едни и същи и много хора преди нас са прозрели истини, които само ние през собствения опит преформулираме. Защото умен бил не онзи, който се учел от грешките си, а онзи, който се учел от грешките на другите.

„Преди всичко, не лъжи себе си. Човек, който лъже себе си, слуша собствените си лъжи и стига до момент, в който не може да различи истината в себе си и около себе си. И така губи уважение към себе си и към другите. А когато нямаш уважение, си неспособен да обичаш.” Достоевски

Кремена Станилова, www.kremenastanilova.com

Снимка: http://piniata.biz/

Текст: www.kremenastanilova.blogspot.com, публикация от 2015 г.

Как губим своето женско моджо?

/0 Коментари/в , /от

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

Истината или Истините?

/0 Коментари/в , /от

Притчата и есеистичното продължение бяха писани през месец юни 2009 г.,

провокирани от дебатите за „Нашата” и „Вашата” Истина по време на предизброрната кампания за нов парламент . Независимо от повода там и тогава, все още стои въпросът: Дали животът в крайности не ни прави по-незавършени, по-небалансирани, по-нетърпими към другите, по-озлобени и вероятно по-малко щастливи? Както в личните, така и в обществените ни проявления.

ПРИКАЗКА ЗА ИСТИНАТА

Някога, някога, в едно малко градче живеела приказно хубава девойка. Наричали я Истина.

Тя била единствена. Най-красивата. Най-желаната. Най-обожаваната. Мъжете в градчето се състезавали да я спечелят. Всеки един от тях искал тя да бъде неговата единствена Истина. На Истината й харесвало да бъде единствена. Кипрела се. Кичела се с цветята, които й подарявали. Гиздила се с най-хубавите дрехи. И никога не се показвала от къщи, докато не се нагласи пред огледалото. Така де! Толкова очи се впервали в нея, с очакване. Не можела да си позволи да бъде като обикновените девойки.

Една неделя, на хорото, младите мъже отново се занадпреварвали кой да се хване до нея. Всеки, който успявал, започвал да се чувства по-специален. Но след това толкова се опиянявал от триумфа си, че започвал да гледа другите мъже с насмешка. Сякаш да им покаже на останалите, че щом не са успели да се хванат до неговата девойка, не са единствени и неповторими. Но…! Нямало човек в този град, който да не искал да има единствената Истина. И да бъде единствен и неповторим. Скарали се младите мъже. Задърпали те Истината, докато не накъсали дрехите й. Под скъсаните гиздила се показало тялото й. То било също прекрасно. Било красиво голото тяло на Истината, но в него имало не повече красота от красотата на тялото на коя да е млада девойка. Стъписали се мъжете. А Истината се засрамила. Уплашена да не би отново да се разярят, и да я разкъсат, тя побягнала. Бягала, бягала… докато стигнала до друго градче. В началото, на градските порти, имало табела: ”Град на истините”.

 „Истините ли? Че има ли други Истини освен мен?!!!” – изревнувала Истината.

 Влязла в града задъхано, но какво било учудването й, колко спокойни и приветливи били хората там. На пътя изскокнало едно дете, тя се втурнала да го попита: „Какъв е този град?”. „Това е градът на Истините, отговорило детето. Тук всеки има своята  Истина. Ето, виж, там на хорото, всеки се е хванал до своята единствена Истина. Тук всеки знае, че неговата Истина не е нито по-лоша, нито по-добра от Истината на другия.”

 Замислила се Истината колко тежък бил кръстът, който била поела да носи в нейния град и колко усилия й струвало да бъде най-… . И колко спокойствие носи само едно „И”.  Да бъдеш единствена ИстинА или да бъдеш една от многото ИстинИ.

……………………………………………………………………………………………………………………………………

В този месец, на предизборни агитации, всяка партия представя своята истина, опитвайки се да отрече истината на другата партия. Чуваме абстрактни понятия като свобода – несвобода, ред – безредие, законност – незаконност, можене – неможене, успех- неуспех, отговорност – безотговорност. И точно тези абстрактни понятия провокират дълбоко-емоционални реакции у човек, поради провокиране на мислене в рамките на доброто и злото, черното и бялото. Всеки човек, обаче, влага в тях различно съдържание, сиреч, своя истина, на база минал опит и развитие. Дълбоко в себе си всеки от нас знае, че истината е относителна, опитвайки се да обори истината на опонента си. Но не така стоят нещата със собствената истина, която често е представяна като абсолютна. А ходът на човешкото развитие е доказал, че истината днес, може да не се окаже истината утре.

Да се живее с идеята за с абсолютната истина е задължаващо, но далеч по-лек е животът с хипотези. Една от хипотезите за черно-бялото ни мислене е културата и религията, които определят и ценностната ни система. Чисто философски и исторически, трите западни религии: юдейство, християнство, ислям, произхождат от едни и същи корени: и трите се основават на съществуването на една Истина, която е достъпна за вярващите, и трите имат свещена Книга. Докато нито източните религии: хиндуизъм, будизъм, шинтоизъм и даоизъм, нито конфуцианството, което е нерелигиозна етика, се основават на абсолютната истина. За Запада е важно в какво вярваш, за Изтока – какво правиш.

За западната логика съществува аксиомата, че всяко твърдение изключва своята противоположност: ако А е вярно, Б, което е противоположно по значение на А, трябва да е погрешно. За източната логика, ако А е вярно, то противоположното му може също да е вярно и заедно те водят до мъдрост по-висша от А, и от Б. Това се нарича взаимодопълване на противоположностите – на мъжко – женско, на черно – бяло, на добро – зло.

В началото на Индустриалната революция, преди 200 години, това придържане към абсолютната истина е довело до много научни открития в името на човешкия прогрес. Точно на Запад са били открити много научни закони, докато нито една източна цивилизация не е открила такъв – те просто не са търсели закони. Западното мислене е аналитично, източното – синтетично. И ако до средата на миналия век аналитичното мислене откриваше нови научни технологии, и с това западните цивилизации просперираха, постепенно това мислене започна да става пасив, защото много научни истини започнаха да бъдат оборвани от нови синтетични твърдения. Както Х. Хофстеде казва: „Науката може да има полза от аналитичното мислене, но управлението се нуждае от изкуството на синтеза.” След като западните, аналитично открити технологии са налице, източните култури могат да започнат да ги използват на практика, използвайки умението си за синтез. Кое е вярно и кой е прав не е по-важно от това кое работи и как усилията на  индивиди с различни мисловни модели да се координират за постигане на обща цел.

А сега дали не е време да се замислим защо западните култури и икономики влизат от криза в  криза, а през последните десетилетия се заговори за петте азиатски тигъра, Китай, Хонг Конг, Япония, Тайван, Ю.Корея, които отбелязват от 60-те години на миналия век постоянен растеж. Според футурологът Хърман Кан това се обяснява с нагласата за приемане и синтез на противоположностите, т. е. конфуцианската етика и в личните отношения, и в икономиката, и в политиката на Изтока. И западното аналитично мислене, както и източното синтетично не са взаимноотричащи се, а взаимнодопълващи се.

И ако излезем от чисто икономически и политически разсъждения, да се замислим за Истините на другия. Да приемем, че във всеки от нас има всичко.

Така всеки е и добър, и лош, и груб, и нежен, и прав, и неправ, и бял, и черен, и  мързелив, и  работлив. Както няма ляво без дясно, ден без нощ, дишане без издишане, живот без смърт.

И колко спокойствие има в една кратка  думичка „И”

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

Статията е публикувана във в-к “Марица”, юни, 2009 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

/0 Коментари/в /от

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

На сърцето С любов

/0 Коментари/в /от

Днес ще се разменят стотици картички, мечета, бонбонки и зайчета. И сърчица.

С уважение към всички пияни от любов на днешния ден. Но в това писание аз ще пиша за една друга любов. Тази, която дори не ни минава през ум да дарим и обърнем към себе си.
Много преди християнския празник на влюбените древните гърци през февруари са празнували брака между небето и земята, между Зевс и Хера. А сърцето на човек се е считало за онзи мост, свързващ това мъжко и женско. И то е било, и Е, хранилището на тази божествена любов. Т. е. нея я има във всеки човек. И преди да я дадем на друг, си струва да питаме “Как обичаме собственото си сърце?” То е онова, което работи ден и нощ, неуморно, без оплакване. Хранилище на всичката ни радост и сълзи. То е нашата връзка с живота. Туп-туп-туп!
Мислим ли за него, обичаме ли го, чуваме ли го? Питаме ли се дали е пълно, отворено, чисто и силно? Важно е да проверяваме състоянието на сърцето си всяка минута. То ни говори, предупреждава, обича. А обичаме ли го ние?
Пълното сърце има усещане, че е там, където му е добре и иска да бъде. Ако правим нещо с половин сърце, значи правим нещо, което не искаме, а трябва. Давам с половин сърце, правя с половин сърце, не съм на 100 % някъде. А това е сигнал, че трябва да се махна от там – от отношения с човек или ситуация, в която съм забила.
Отвореното сърце е гостоприемно. То не е защитаващо се, отбраняващо се, издигащо стени. Пред страха да не бъде наранено. Затвореното сърце е свито и уплашено. И боли. И това е просто напомняне да опитам да го отворя наново, да експериментирам с новите хора и ситуации, без да пренасям спомена за минали наранявания, с някой, някога. И ако и този нов човек кара сърцето ми да издига стени. Просто да си тръгна. И да отпусна сърцето си. И да дишам с пълни гърди. Радваща се само на неговата компания. Аз и моето сърце.
Чистото сърце знае с яснота кога, къде и как да се отвори. То не е мислещо, то е интуитивно. И ако е съмняващо се и объркано. И не знае дали – или. То просто ми праща сигнал да изчакам. Да не се впускам в действие. Докато дойде яснотата. И тогава да направя крачка.
Силното сърце е сърцето, имащо куража да отстоява истините в себе си.То ме кара да казвам без страх онова, което в дълбочина чувствам- радост, гняв, любов, омраза. Силното сърце е куражлия. Слабото сърце лъже, говори неистини, самозаблуждава ме. Страхува се да не бъде изоставено. А лъжейки, вече се е самоизоствило. Силното сърце има смелостта да ме показва мен, цялата, с всичките ми сили и слабости, с всичките ми дефекти. Защото знае, че заслужава да бъде обичано в същината си. А не с ролята, в която страхът ми го набутва.
Интересно е да се знае, че френската дума “courage” произхожда от думата “coeur” – сърце, а на английски “core” – сърцевина, същност. И тя, от своя страна, е свързана с името на богинята Персефона, Кора. И така, “кураж” етимологично означава “да отстоявам сърцето си, сърцевината си, онова, което е дълбоко и вярно за мен”.
И когато сърцето ми е пълно, отворено, чисто и силно, то е чист проводник на онази божествена любов мужду Зевс и Хера, между небето и земята. От тази любов мога да живея и да се радвам на живота. Част от тази любов аз мога да дам и на друг, други, света около мен.
Затова не приемам онова разбиране за любовта, събрано във фразата “Давам ти сърцето си!” Кой, ако не аз, може да бъде по-добър пазител на собственото ми сърце, на най-важното, свързващо ме с живота? Мога да дам част от водата от този извор. Но извора го пазя, поддържам, обичам Аз. Ако се грижа всеки момент сърцето ми да бъде пълно, отворено, чисто и силно, ще дам любовта, която извира от него, само на сърце, което моето е разпознало като пълно, отворено, чисто и силно.
Обичайте сърцата си!

Кремена Станилова,

психотерапевт
14.02.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Дванадесет стъпки към създаването на собствена религия

/0 Коментари/в /от

Из „Ако ви се плаче, излезте навън, и други неща, които не  сте научили от майка си” 

Ако искате да си създадете своя собствена религия, трябва да възприемете идеята, че не съществува вяра, обединяваща всички хора, да се освободите от ограниченията на религиозната си принадлежност и да станете част от една нова реалност, в която е допустимо всеки да има своя собствена представа за Господ, и всеки има правото да познава Божественото, да го приема и да се прекланя пред него, без това да води до конфликти, войни или всякакви други сблъсъци.

Макар да ви се струва, че създаването на собствена религия изисква големи усилия, сега е моментът да го направите. Като вестител на любовта, който ще спомогне за преобразяването на земята, на човешките същества и на собствената ви същност, вие сте част от една истина.

Следвайки изброените по-долу напътствия, вие ще докажете, че тази истина съществува.

  1. Разкрийте, открийте или преоткрийте своята истинска същност.
  2. Приемете факта, че сте програмирани от обществото, семейството, религията, Холивуд и други фактори. Осъзнайте напълно това програмиране, за да може дасе противопоставите на изискванията на обществото към вас.
  3. Изградете здрав съюз със себе си. Повечето хора не са тясно свързани със загрижения глас на прозорливостта, който е част от нас. Божественото живее във вас. Вие сте божествени.
  4. Запознайте се с колкото е възможно повече духовни текстове, включетелно и от философи – от Платон до Толе, Шри Ауробиндо, Амма и Кастанеда.
  5. Посещавайте различни църкви, храмове и синагоги и се отнасяйте с уважение към хората, изповядващи суфизма, исляма, католицизма и юдаизма.
  6. Възползвайте се от нещата, които ви харесват във всяка отделна религиозна традиция – с други думи от онова, което отговаря на вашата същност.
  7. Обединете в едно своите истини и оформете картината на реалните си убеждения.
  8. Запитайте се защо е необходимо Господ да бъде затворен в сграда, за да бъде посещаван от хората тогава, когато им е удобно. Обещайте си никога да не правите това със своята религия. Направете съзнателния контакт със своя Бог част от всекидневието си.
  9. Усвоявайте нови знания.
  10. Казвайте истината, каквато и да е тя.
  11. Преследвайте истината ревностно и обективно.
  12. Грижете се за здравето, силата, красотата и комфорта на тялото си. Чувствайте се удобно в него.

 

Кели Кътроун е основател на „Революция на народа“ – фирма за връзки с обществеността, брандиране и маркетинг в модната индустрия.

Shop till you drop – да имаш или да бъдеш

/0 Коментари/в /от

Живеем във време, в което имането е на почит. Копнеем, бленуваме, тъгуваме… и… купуваме. Купуваме. Купуваме. Купуваме …

Коледа е . Купуваме. Купуваме. Купуваме …

Shop till you drop – в превод от английски език: “пазарувай до припадък” – е жизнената максима на Хомо Невротикус Нормалис ( Хомо Сапиенс Сапиенс е наричан Невротикус, тъй като невротичността е норма. Норма за какво? За обезчовечаването ни, за механизирането ни, за обезчувстването ни, за обезтелесяването ни. И… имането ни). Купуваме – храна, дрехи, престижни вещи. Вземаме кредити. Живеем свръх възможностите си, за да повярваме, че сме по-важни и по-помазани от поколението на родителите ни, които ядяха бонбони „Теменужки” и пиеха лимонада „Ехо”. Задаваме ли си въпроса, че да имаш, не значи да бъдеш? Купуваме, усещайки онзи прилив на щастие, който може би много от нас са изпитвали в детството, когато мама и татко правеха неща само за нас. Ние. В центъра на Вселената на важните ни хора. 

Лудото пазаруване не е ли онзи начин за нас, възрастните, да си сътворим живот – приказка? Да имаме вещи, означава ли непременно, че сме щастливи? Дали се запитваме, че опразвайки рафтовете на магазините, се опитваме да запълним емоционални дупки? И ако купувайки, изпитваме еуфория, а после смътно в стомаха ни бодва чувството за вина и съмнение дали ни трябва нещото, което сме купили, какво ако не форма на зависимост е купуването? Зависимости като тези от дрога, храна, секс, работа, известни на психолозите като хиперконсумативни проблеми. Всяка зависимост, обаче, е мета удоволствие, т. е. заместител на истинското удоволствие. А всеки човек е зависим от други живи хора – от това да бъде разбран, погален, нагушкан. И ако това липсва, насреща са неживите удоволствия – вещи, за които плащаме, които са на една ръка разстояние, които можем да ползваме или не без много угризения. Удоволствията, дарени ни от живи хора, са тези, които запълват емоционална празнота. Но… за тях трябва да се потрудим, да привличаме, и в крайна сметка да поемаме риска да бъдем приети или отхвърлени.

Разбира се, тук не иде реч за купуването на подарък за важен за нас човек, с който да му кажем: „Важен си ми.”, тук говоря за купуването на бързи обороти, просто за да повярваме, че имайки много неща, ние сме други.

В тази статия ми се иска да споделя някои от психологическите трикове, за които пише списание Insight,  които стимулират маниакалното пазаруване в големите молове и хипермаркети, а отскоро това се забелязва и по-малките магазини.

Тези трикове са разработвани в големите градове на САЩ през 80-те и 90-те години на миналия век. Бащата на съвременните търговски центрове Виктор Груен открива, че дезориентацията на купувача го задържа все по-дълго в магазина. Асиметричната форма на помещенията, затруднява избора накъде да се завие,  всеки завой открива нови и нови щандове и магазини. Течаща вода, специфично осветление, постоянна температура, специална музика – все неща, които поддържат усещане за друго време и пространство. Търговците ни вкарват в един приказен свят, в който влизаме, решили само да разгледаме или купим нещо малко, но се омагьосваме и ставаме импулсивни и безкритични. Всъщност магазините използват „порталите в човешката психика”, през които се отправят безмълвни послания за свръхкупуване. Лишените от чувство за време и пространство, хората, попаднали в големите търговски центрове, са по-лесни за пазарно манипулиране – влизайки вътре първото нещо, което ни засмуква е лъскавата подова настилка, която стимулира любопитството да продължим. Музиката все по-често въздейства за решението да  купим – в хранителните магазини се пуска бавна и меланхолична музика, готови храни се продават бързо с ритмична музика, дрехи и бижута – с музика със силни и еднообразни тактове. Все повече магазини използват аромати, които подсилват приказната атмосфера. Да се почувстваме в страната на чудесата. Но дали е чудо животът вътре в нас? И този, който водим в общуването на четири очи? Ядем, пием и притежаваме, за да се напълним. С какво? С храна, алкохол или вещи. И изглеждане. Вместо да се запитаме какво гладува в нас? И когато си отговорим, да го нахраним това нещо.

Е, разбира се, личен избор е на всеки, дали ще вземе голяма кошница, която да препълни със салами, бири, всякакви бели и черни хлебчета, или ще влезе и ще купи толкова неща, колкото двете му ръце могат да задържат. И после ще седне на приятен разговор на маса с някой, с когото отдавна не е говорил. 

А може и да не купим нищо, само добре опечен хляб, за да си направим циганска баница. И да я изядем, вървейки по пътя, както в детството. Поздравявайки всеки, който мине покрай нас.

Просто така.

По случай живота.

Публикувано във в-к “Марица”, 2009 г.

Кремена Станилова, психотерапевт

За лични консултации или онлайн сесии: 0897 06 33  00

Снимка: http://www.centives.net

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Мотивационни теории за модата

/0 Коментари/в /от

Кое ни кара да се обличаме по един или друг начин? Какво ни подтиква да похарчим половината си месечна заплата за продукт на „Шанел”, дори ако трябва да се лишим от други, елементарни неща в името на луксозния порив?

Психологическите теории, които се занимават с феномена “мода”, отделят голямо внимание именно на мотивационните фактори при следването на модните тенденции. Модата създава илюзии. Тя поддържа усещането на човек за статус и отношение, което околните имат към него, благодарение на илюзията, която създава за мерките, теглото, успеха, възрастта. Следвайки модните тенденции, за да четка самолюбието си, човек често се самозаблуждава.

Пол Нистром е един от първите изследователи, които търсят отговор на въпроса какво кара хората да се съобразяват с модните тенденции. Той твърди, че специфични мотиви и/или фактори, формиращи интереса на хората към модата и модните тенденции, допълват чисто физическите причини за избор на облекло, които се проявяват при смяната на сезоните. Появява се скука или отегчение от настоящата модна тенденция, желание да се отличиш от другите, да бъдеш оригинален.

Тази гледна точка би била актуална, ако всички хора, без значение на възраст и пол, през целия си живот неизменно се стремят към моден начин на обличане. Това обаче не е точно така. Условията, в които се проявяват модните тенденции, са уникални за всеки. Те зависят от националност, възраст, професия и разбира се, от финансови възможности. Докато вие се обличате от някой бутик на „Витошка”, съседката ви може да носи дрехи втора употреба и пак да изглежда по-стилно от вас. В същото време, докато властва някоя модна тенденция, може да предпочетете да се обличате „ретро”, защото така ви допада или защото по финансови причини ви се налага да износвате дрехите си отпреди двайсетина години.

Следователно личните мотиви оказват влияние върху движението на модата в рамките на специфичните условия, в които се намира всеки отделен индивид. От една страна, модата произхожда от същността на човека, но от друга, самата човешка същност се явява обект на модата.

Няколко са възгледите за начина на обличане, които се отнасят не толкова към външните влияния, а към вътрешния свят на човек.

 

АХ, ТОЗИ СЕКС …

Влиянието на сексуалността и на свързаните с нея усещания за стеснителност и/или провока- тивност върху модните течения заемат ключово място в разработките на проф. Дж. Флюгел. Неговото основно гледище е, че еротичните представи се проявяват в дрехата.

Според професора облеклото приема фалически форми и това е резултат както на съзнателни дизайнерски решения, така и на подсъзнателни психични функции. Той вижда заявяването на сексуалните потребности на индивидите в начина, по който те носят дрехите си. В контекста на неговите схващания се създава впечатление, че различието между половете е това, което определя дизайнерското развитие на дрехата и може да изиграе ключова роля при формирането на нечий имидж.

Тези изследвания са ценни с това, че проследяват начините, по които съзнателните и безсъзнателните процеси в психичния живот на човек намират символно отражение в дрехите му. Флюгел обаче не обръща внимание на факторите, които променят тези символи през времето. Безспорно сексуалният импулс е особено важен за всеки етап от историята на облеклото. Психолозите го определят като „постоянен афект” при избора на дреха. Самият избор обаче е непостоянен и зависи от много моментни подбуди. Например от историческите реалности, които до голяма степен обясняват защо мъжката мода е относително стабилна, докато женската търпи интензивни промени – просто в исторически план панталонът е по-удобната дреха както на война, така и за земеделска работа.

 

МОДА И ПОДСЪЗНАНИЕ

Много изследователи твърдят, че модата се създава под определящото влияние на различни еротични потребности. Изучавайки подсъзнателните импулси при формирането на модата, те често дават примера с обувките на високи токове, който е любим на психолозите, Флюгел открива в появата на високия ток стремежа осанката да изглежда по-царствена, да се подчертава стъпката, фигурата да изглежда no-младежка. Този тип обувки акцентират върху сексапила, създават илюзия за по-малък размер на стъпалото и придават на петата форма на фалически символ. Да обърнем внимание на историческия контекст. Има много обяснения за импулса на жените през двайсети век да носят обувки на високи токчета, но в исторически план е имало епохи, когато високи токове са обували представители и на двата пола. Дали днес мотивите да се качиш на токчета са били същите, както отпреди няколко века? Какво се е криело зад намеренията на Людвик XIV например, който също е бил известен с обувките си на висок ток? Тезата на Флюгел е, че както осъзнати, така и несъзнавани потребности могат да бъдат заситени чрез купуването на някоя дреха или аксесоар.

 

МЕЖДУ ПОРТФЕЙЛА И ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Елгари Богардус – друго знаменателно име в психологията на модата, разглежда тенденциите в облеклото като резултат от социалната активност на човек.

Той посочва на първо място икономическите фактори както при производителите, така и при потребителите. Предполага се, че моделите, ориентирани към дадена социална група ще бъдат съобразени с финансовите им възможности. Ето защо в тези дрехи се влага такъв труд и материали, за да има възвръщаемост. Ясно е, че производителите на конфекция, предназначена за хора с работна заплата под средната, няма да вложат в дрехите си ръчен шев или кожи от норка.

Богардус твърди, че модата създава известна зависимост у хората, предимно у жените. Превръщайки ги в свои последователки, всяка година те изразходват голям ресурс – финансов и емоционален, за да следят актуалните тенденции и (доколкото могат) да бъдат в крак с тях.

Учените в крайна сметка показват, че измененията в модата са зависими както от личните, така и от обществените реалности. Характерът на отделния човек, както и икономическият живот на страната намират в еднаква степен отражение в дрехата.

 

Източник: сп. „ИНСАЙТ”, 9/2005 г.

Снимка: resurrectionwg.com

Равновесието – умение да се движим свободно между противоположностите – Кремена Станилова

/0 Коментари/в /от

Да мислим, че единствено  външната действителност трябва да се промени, за да ни стане удобна, е егоцентрично-нахално. Да мислим, чe външната действителност автоматично  ще се промени с нашата промяна, е егоцентрично-наивно.

Начините,  по които едно живо същество да общува с външния свят са два – адаптация и асимилация. И хората не правим изключение.

Адаптация и асимилация. Що ще рече това?

Ако не можем да променим нещо, се адаптираме, т.е. се приспособяваме, на всички нива към него и приемаме водещата  му роля. И следваме. Ако не приемаме нещо, то асимилацията е следващата стъпка. Разрушаваме старото, за да градим отговорно новото. Разрушението – разбирано като промяна на старото. Не само на думи, но и на дело.  Като приемаме, че може и да не успеем. И отговаряме за последиците и нямаме претенции към света да ни оправя кашата, която може да сме сътворили, докато не си я изсърбаме.

Напоследък придобилата популярност философия на смирението или приспособлението е колкото добра, толкова и болна.

Добра е на лично ниво, за да сме в мир със себе си. Но вредна, ако нямаме съзнанието, че не сме мушкато в саксия. Ако осъзнаването ни спира само до нашата саксия, то постоянното адаптиране може да подсилва нещо, което е общочовешки болно и вредящо. Да не забравяме, че философията на смирението е популяна в страни като Индия с милиaрдно население. И ако тези милиaрди хора, възприемат философията на асимилацията или на промяната, то биха разрушили съществуващото обществено-политическо статукво.  Представете си какво би се случило.

Друг е въпросът, че много избирателно вземаме опита на Изтока като виждаме само позитивно-приемащото. Но да си вярно информиран, означава да си трудно манипулиран. През вековете Индия е създала над 10 000 храма, посветени на над 10 000 смирени и позитивни божества, но знаем ли, че Индия е създала над 10 000 тайни общества, учения и кървави секти, сред които са последователите на богинята Кали туги-удушвачи, които  са върлували из субконтинета години наред, докато британските колонизатори не са се справили с тях по същия кървав и несмирителен начин.

За християнската форма на криворазбрано смирение „Търпи и ще си спасиш душата” тук няма да говоря. Ясно е, че никой спасен не се е върнал от там, за да разкаже. Важно е какво е тук, докато сме живи. Какви избори правим и какви цени плащаме за тях.

Запитайте се защо философията на смирението набира  популярност в крайно бедни страни от бившия соц лагер, където ръководната сила на Партията отстъпи пред ръководната сила на Гурото – духовен или политически.

И ако, ние българите, изповядваме единствено философията на смирението, което , обаче, се разбира не като мир със себе си, а като примирение, т.е. „принуждавам се да съм в мир.” А на обикновен български се съдържа в постояннно повтаряната мантра от много българи, „Ама какво да направя!?”,  инак казано, „ Нищо не мога да направя.” А тя ражда блатото, което ни засмуква: духовно, социално, политическо, дълбинно-личностово.

Психологията и философията на асимилацията или на промяната на външното,  без да е предхождана от  личностова промяна, води до анархия и раждане на още по-уродливи , спрямо разрушената, форми. Да се смириш с онова, което не е във властта ти , е мъдро. Но да тръгнеш да променяш онова, което е във властта ти – съзнанието си, навиците си, градинката пред блока, пререждането на опашките, социалните и политически неуредици….. на дело е кураж. Да почерпим от опита на Запада – след Френското Просвещение идва време на Френската Буржоазна революция,  и отам излизането на т.нар. Тъмни векове на съзнанието и обществото. А от Изтока – да приемем ситуацията преди да решим дали да я променяме или да останем в нея.

Та, след вътрешната осъзнатост, следва да се променя и света навън. Инак защо сме живели! И какво като сме осъзнали! Ако себепознанието е само да се похвалим, че сме по- и най- от друг, какво от това? И за какво е това?

И ако не променяме, а чакаме нещо да се промени отвън, да слезе  „Богът от машината”, да разреши нелепите развития в личния и обществения ни живот, то няма да живеем в нещо, по-различно от древногръцка трагедия.

Справка от Уикипедия

Deus ex machina на латински език означава „бог от машината“ и е калка от гръцкото „από μηχανής θεός“, (произнасяно „апо механес теос“). Произлиза от древногръцкия и римския театър, когато някой бог или повече богове били спускани с помощта на кран (механе) на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. И така, „бог идва от машината“. Чрез deus ex machina античните автори остават верни на митовете, които лежат в основата на техните произведения, и в които боговете играят ключова роля. Този похват отразява вярата в предопределението на съдбата, което може да бъде изпълнено по най-необикновен начин.

Значението на фразата deus ex machina впоследствие е разширено и може да се отнася до всяка развръзка на история, която не се получава вследствие на вътрешната логика на самата история и е толкова невероятна, че затруднява подтискането на съмнението и вероятно помага на автора да завърши историята така, както желае.

Правилното произношение на фразата е дéус екс мáхина.

Гръцкият трагик Еврипид е бил известен с използването на този сюжетен инструмент.

  • „Електра”от Еврипид
  • „Медея” от Еврипид. След убийствата, извършени от Медея в стремежа ѝ да нарани мъжа си Язон, за да избяга от него, тя отлита с колесница при Зевс, взимайки и труповете на убитите от самата нея деца.
  • „Тартюф“ от Молиер. Ролята на бога се играе от краля. Решението му да арестува Тартюф, а не обвинения несправедливо Оргон не следва логично от действието на пиесата.
  • „Аз, роботът“ от Айзък Азимов. Използва се при описанието на взаимоотношенията между хората и роботите.
  • „Кладенецът и махалото“ от Едгар Алън По. Когато неназованият разказвач е бутнат в бездънния кладенец, той се протяга и хваща ръката на генерала, който ръководи френската армия, за да плени крепостта, където е затворен разказвачът.

И ако се хванете да казвате,”Хайде, дано сега стане по-добре”, или „Може да се случи нещо по-така.” Със сигурност чакате някой Бог от машина да разреши проблема, какъвто и да е той.

А в умението да избираме кога да се приспособяваме, т.е. да се адаптираме, или да разрушаваме старото, т.е. да асимилираме, стои така жадувания еквилибриум, баланс или равновесие, както искате го наречете.

Та балансът в този живот не е нещо непроменяемо, а способност да избираме.

И свободно да се движим във взаимоизключващи се противоположности, каквито са адаптацията и асимилацията.

Ако искаме, животът ни може да протече като в гръцка трагедия – Богът от машина идва и разрешава неразрешимото, но 90% от персонажите вече са мъртви или опустошени.

В останалите случаи, всичко е свободна воля.

И отговорност.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

https://onlinelifeacademy.com/osnovatel

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!