Маските, които носим – възможно ли е да станем кукловодите на собствената си съдба

/0 Коментари/в /от

Имам интервю за работа и педантично оглеждам маските, с които да се дегезирам. Коя да избера? В тази криза костюмът на нахакан и самоуверен професионалист изглежда малко прашасал и може би ще се спра на редови, но изпълнителен и прилежен служител.

Поглеждам се в огледалото. Да, това съм аз.
Едно от моите безбройни „аз”.

Често свързваме играта на социални роли и подмяната на маските с лицемерието. Любителите на мистиката и дзен будизма пък си задават въпроса – а кой съм всъщност аз?

Докато се подготвям да впечатля бъдещия си работодател, не отделям енергия да медитирам над объркващи коани. Задавам си по-скоро практичния въпрос – удобни ли са ни маските, които носим ежедневно? И дали са убедителни?

Отговорът ми се натрапва само няколко часа по-късно, на родителската среща в гимназията на голяма ми дъщеря. Както винаги съм подранила и запълвам времето си, като разглеждам новодошлите. Удивена съм, че повечето хора сякаш носят със себе си етикетче с професията и социалното си положение.

Този мъж с изправения гръб и леко вдървената походка несъмнено е военен, нищо, че в момента не носи униформа. Жената, която поглежда изпитателно над очилата си? Лекарка, предполагам… Сякаш мога да видя стетоскопа, окачен на гърдите ѝ.

Чудя се дали и моето препитание е оставило подобен отпечатък върху поведението и външния ми вид. По какво се отличава един журналист, питам се.
И как става така, че човек, който се ражда свободен, постепенно ограничава безкрайното разнообразие на възможностите си, надявайки

маска, която неусетно започва да го ръководи
като кукла на конци

„Аз съм военен. Значи съм строг, силен и дисциплиниран” – сякаш рецитираше бащата с горда осанка.
„Аз съм творец – чувах по-нежния глас на друг татко, седнал на задния чин. – Значи не е престъпление, че съм с различни чорапи. Ние, хората на изкуството, сме разсеяни.”
„Аз съм преуспяла” – заля ме омайният парфюм на елегантна майка със строг бизнес костюм.

А моята маска? С годините толкова съм се идентифицирала с нея, че дори не мога да я назова.
Кукловодът, който ръководи действията ми, не иска да излезе под светлината на прожекторите, за да не издаде, че е просто мираж.

„Аз не съм добра домакиня” бе една от моите хиляди роли, които играех безупречно. Приех я още на крехка възраст, когато като всяка тийнейджърка ме облада страха, че ще заприличам на майка си. Години наред трябваше да се примирявам с факта, че ми трябват часове да намеря какво да облека в гардероба си, царство на хаоса. Един ден ми омръзна.

„Това е просто роля като всяка друга

– казах си. – От днес вече съм подредена и изрядна.”

Разбира се, маската не се дава без бой. Кукловодът не обича да изпуска контрола. Но истината е, че единственото нещо, което ограничава и ръководи действията ни, е нашата убеденост, че „това съм аз”.

Нахаканият финансов журналист, който обича да броди из дебрите на макроикономиката, съм аз, както съм и забавната майка, която купува книжки с картинки и организира куклен театър. Аз съм също домакинята, на която ѝ омръзна хаоса в къщи, и съпругата, която се старае да разреши всеки конфликт в семейството.

Някои позабравени маски събират прах, но те също са аз, предполагам – могат да влязат в действие, ако се наложи. Изкусителката не е използвана от години, а купонджийката, която обожава Куба Либре, отегчено се прозява на рафта.

Но тези маски също съм аз

И изглежда между някои от тях да няма нищо общо. Какво може да свързва грижовната спокойна майка с редактора, изпаднал в бойна треска, защото наближава срока за печат?

Това, което свързва всички тези роли е фактът, че все пак всички те наистина съм аз. Когато избираме маската, която ще носим, дори и несъзнателно се ръководим от вече натрупани навици, предпочитания, възгледи. Не избираме костюм, който не ни е по мярка – той не само ще ни убива, но и няма да е убедителен.

„Аз никога не нося маска – каза един от моите бивши ухажори, гледайки ме с големите си открити кафяви очи. – Това, което виждаш, е това, което съм.”
И след това ме заля с цяла тирада по въпроса колко успешен мениджър е – изпълнение, което целеше дълбоко да ме впечатли. Аз обаче останах единствено с убеждението, че до такава степен се е слял с маската, която носи на работа, че съвсем е забравил всички други „аз”, които би могъл да бъде.

Хората, които твърдят, че не носят маска,

обикновено си вярват, защото до такава степен са се вживели в ролята си, че започват изцяло да се идентифицират с нея. Това е опасно, защото ограничава свободата на избора ни. Открих го, когато излязох в отпуск по майчинство. Да живея без хаоса и адреналина на печатно издание се оказа изпитание – коя съм аз, ако не съм редактор?

Малко по-късно стана ясно, че не е чак толкова трудно да си майка, но трябваше да пренапиша доста от нещата, които вярвах за себе си.
Оказа се, че мога освен експедитивна, да съм търпелива, вместо творчески хаос да се обградя с хигиенен ред.

И все пак, това също е маска. Да живееш без маска означава повече от това да си социално неадекватен – всъщност, именно маските са това, което ни прави хора.

Терминът Charaktermaske

е въведен, изненадващо, от Карл Маркс, който отбелязва, че в човешкото общество се налага да играем роли, за да изпълним определени функции. По-късно Карл Юнг нарича лицето, което избираме да покажем на околните, „персона”.
„Човек без персона е сляп за реалностите на света” – казва Карл Юнг и нарича това състояние нарушен психичен баланс.

Макар че не съм философ, аз се съмнявам, че въобще е възможно да се живее без маска, тъй като маската е именно нашето мнение за самите нас. В зависимост от ситуацията, се концентрираме над едни или други свои способности и умения, избирайки ролята, която най-ефективно би ни позволила да се справим с текущите си задължения.

Маските не само ни помагат да се справяме с обществените си задачи. Тъй като околните лесно ги разпознават, те сами допълват и изглаждат несъвършенствата, които може и да сме допуснали в изграждането на ролята. Забелязах например, че когато изляза навън с малката си дъщеря, моментално влизам в позицията на „майка”. Тази роля е толкова силно наложена, че понякога се чувствам скрита като зад щит –

никой не забелязва мен, а само маската.
Това ми дава изненадваща свобода

– мога например да нося къси поли, които в противен случай ме карат да се чувствам неудобно с погледите, които привличам.

Някои маски са дори още по-могъщи. Не случайно те са незаменим атрибут на шамани и магьосници. Маските не само ни помагат да изиграем определена роля – те ефективно забулват личните характеристики на актьора, скрит зад тях.

Помислете например какви точно бяха чертите на лицето на полицая, който ви спря за превишена скорост. Дали изглеждаше уморен, или щастлив, влюбен или отчаян? Обикновено не си правим труда да търсим човека зад униформата. Страшното е, че понякога и самият той забравя, че съществува.

Идентифицирането с нашите маски ни ограбва

Колко души сте срещали, които до такава степен са свикнали да поставят знак на равенство между себе си и своето социално положение, че в крайна сметка остават ограбени души?

Въпреки че в разговорите си обикновено ги асоциираме с лицемерие, маските са полезен уред, с който си служим ежедневно, и без който нямаше да можем да се интегрираме в обществото. Да ги отхвърлим би било пагубно. Да решим обаче, че те напълно ни определят, е опасно. Какво да правим тогава? И как да определим кое е това истинско „аз”, което се крие зад всичките ни роли?

Отговорът на втория въпрос не е толкова труден, колкото звучи. За да намерим своето истинско „аз” не е необходимо да се лишим от театралния си реквизит, или да отричаме, че имаме нужда от него. „Аз” – това се всички наши маски, които носим. Плюс свободата да ги променяме по необходимост.

Трикът в откриването на собственото „аз”

не е да отречеш, че играеш роля, а да признаеш, че го правиш, и да поемеш контрола над куклата – самия себе си.

Маската „редактор” ми пречи у дома – сменям я с „майка”, „съпруга” или просто „лентяй”. Ако използвам маската „купонджия” в офиса, вероятно ще ме уволнят, а ако се държа като финансов журналист с приятелите си, ще ги отегча до смърт.

Отново оглеждам маските на рафта в гардероба. Коя ли да избера днес?
И ето там, от ъгъла, някой се кикоти.
Това е моето истинско „аз”, което ми нашепва – а защо за разнообразие днес не наденеш мен? Че какво пък…

09.09.2011 г.

Автор: Анна Уолф

Източник: http://club50plus.bg

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

Как губим своето женско моджо?

/0 Коментари/в , /от

Какво е моджо? 

Моджото е онази магична сила, с която присъстваме в света, кара ни да се чувстваме щастливи и удовлетворени от себе си, да приемаме непроменяемото и да променяме онова, което е възможно да променим, да привличаме онова, което желаем, да излъчваме към света позитивност и облагородяваща любов.

Накратко, то е женската магична сила, която е резултат на синтеза от добре балансирана мъжка, женска и неутрална енергия в една жена. То е целенасочената енергия и синхрон на нашите мисли, чувства и действия.

Нашето моджо е усещането ни за свързаност със земното и с небесното, с горе и с долу, с човешкото и с животинското, с практичното и с духовното, с успокоението на водата и със силата на огъня, с очистващата сила на дъжда и с творческата енергия на калта, с нашия ум и с нашите чувства, с нашата душа и с нашето тяло.

То е онзи възторг, който изпитваме, когато родим нова идея, творба, дете; или онова удовлетворение, след като сме били честни и приети с това; онова спокойствие, което усещаме, когато гледаме заспало дете или домашно животинче; или онова любопитво, с което разглеждаме малките калдаръмени улички с магазинчета в някой старинен град…

Нашето женско моджо е причината в много религиозни практики жените да нямат нужда колкото мъжете да се молят в храм, защото самите те са храм, където енергиите за даване и получаване са вградени. Нашето женско моджо е онази светлина, която излъчваме към света, и онзи магнетизъм, с който привличаме нужното. Неслучайно при  много древни народи, жените са онези, на които е било поверено да запалват свещите в дома, когато слънцето залезе. Според древни вярвания жената се ражда с огромна духовна сила, а мъжът  трябва да заслужи своята чрез много изпитания и инициации.

Ние, съвременните жените, е нужно да се питаме как да пазим своето моджо, как да го съхраняваме или да го възвърнем, ако сме го загубили.

И най-важното да бъдем будни за моментите и начините, по които го губим:

1.Ако изпитваме нужда да „поправяме” проблеми, ние разхищаваме своето моджо.

Когато даваме съвети – искани или неискани – ние, водени от нуждата за незабавна хармония, пилеем нашето моджо. И може би несъзнаваме, че така „пречим” на другия – мъж, жена, дете, приятел – да удари дъното многократно, преди да набере сила да се оттласне в този или в друг живот. Поправяйки проблемите на другите, ние се изнасяме от този настоящ момент някъде в желания резултат, гонейки хармония, която е невъзможна, и като следствие се „размагнетизираме” – не сме добри нито за себе си, нито за другите.

2.Ако „обслужваме” или „угаждаме”, нечувайки нежеланието си, разпъвайки себе си между „искам” и „трябва” – всяко от които черпи нашето моджо, в опит да се примири нужда и задължение.

Угаждайки на другите, ние, жените, сме научени да се чувстваме ценни само, ако сме полезни с правенето си на нещо за другите. „Ако не съм полезна, значи мен ме няма” – това е онзи мисловен капан, в който живеем, стремейки се да бъдем полезни на всички, само не и на собственото си същество.

3.Ако се стремим да бъдем харесвани и избирани непрекъснато и това да определя смисъла на нашето съществуване, е един от начините да „изчерпваме” нашето моджо, насочвайки го да спечелим нечие одобрение.

Правим планини от храброст да надскочим собствените си лимити или блата от мазохистично свиване в себе си, за да сме удобни на онези, в чиито очи очакваме да се огледаме. Неполучавайки харесване, потъваме в обвинения или самообвинение.

4. Ако играем нон-стоп играта „усмихната и успешна”, впрягаме енергията на цялото си моджо да поддържа измисления ни имидж запред света.

Вместо да осъзнаем, че онова, което зарежда и ни самозарежда е нашата многолика природа.

Жената със силно моджо може да бъде и спокоен ручей, и клокочещ бързей, и бучаща река на водопад, бурно море, и  ширнал се смарагдов океан.

Кремена Станилова, психотерапевт

РЕЧНИК: Думата моджо се използва в народната вяра като магьоснически амулет – торбичка – със свръхестествени способности.

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

/0 Коментари/в /от

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Дванадесет стъпки към създаването на собствена религия

/0 Коментари/в /от

Из „Ако ви се плаче, излезте навън, и други неща, които не  сте научили от майка си” 

Ако искате да си създадете своя собствена религия, трябва да възприемете идеята, че не съществува вяра, обединяваща всички хора, да се освободите от ограниченията на религиозната си принадлежност и да станете част от една нова реалност, в която е допустимо всеки да има своя собствена представа за Господ, и всеки има правото да познава Божественото, да го приема и да се прекланя пред него, без това да води до конфликти, войни или всякакви други сблъсъци.

Макар да ви се струва, че създаването на собствена религия изисква големи усилия, сега е моментът да го направите. Като вестител на любовта, който ще спомогне за преобразяването на земята, на човешките същества и на собствената ви същност, вие сте част от една истина.

Следвайки изброените по-долу напътствия, вие ще докажете, че тази истина съществува.

  1. Разкрийте, открийте или преоткрийте своята истинска същност.
  2. Приемете факта, че сте програмирани от обществото, семейството, религията, Холивуд и други фактори. Осъзнайте напълно това програмиране, за да може дасе противопоставите на изискванията на обществото към вас.
  3. Изградете здрав съюз със себе си. Повечето хора не са тясно свързани със загрижения глас на прозорливостта, който е част от нас. Божественото живее във вас. Вие сте божествени.
  4. Запознайте се с колкото е възможно повече духовни текстове, включетелно и от философи – от Платон до Толе, Шри Ауробиндо, Амма и Кастанеда.
  5. Посещавайте различни църкви, храмове и синагоги и се отнасяйте с уважение към хората, изповядващи суфизма, исляма, католицизма и юдаизма.
  6. Възползвайте се от нещата, които ви харесват във всяка отделна религиозна традиция – с други думи от онова, което отговаря на вашата същност.
  7. Обединете в едно своите истини и оформете картината на реалните си убеждения.
  8. Запитайте се защо е необходимо Господ да бъде затворен в сграда, за да бъде посещаван от хората тогава, когато им е удобно. Обещайте си никога да не правите това със своята религия. Направете съзнателния контакт със своя Бог част от всекидневието си.
  9. Усвоявайте нови знания.
  10. Казвайте истината, каквато и да е тя.
  11. Преследвайте истината ревностно и обективно.
  12. Грижете се за здравето, силата, красотата и комфорта на тялото си. Чувствайте се удобно в него.

 

Кели Кътроун е основател на „Революция на народа“ – фирма за връзки с обществеността, брандиране и маркетинг в модната индустрия.

Мотивационни теории за модата

/0 Коментари/в /от

Кое ни кара да се обличаме по един или друг начин? Какво ни подтиква да похарчим половината си месечна заплата за продукт на „Шанел”, дори ако трябва да се лишим от други, елементарни неща в името на луксозния порив?

Психологическите теории, които се занимават с феномена “мода”, отделят голямо внимание именно на мотивационните фактори при следването на модните тенденции. Модата създава илюзии. Тя поддържа усещането на човек за статус и отношение, което околните имат към него, благодарение на илюзията, която създава за мерките, теглото, успеха, възрастта. Следвайки модните тенденции, за да четка самолюбието си, човек често се самозаблуждава.

Пол Нистром е един от първите изследователи, които търсят отговор на въпроса какво кара хората да се съобразяват с модните тенденции. Той твърди, че специфични мотиви и/или фактори, формиращи интереса на хората към модата и модните тенденции, допълват чисто физическите причини за избор на облекло, които се проявяват при смяната на сезоните. Появява се скука или отегчение от настоящата модна тенденция, желание да се отличиш от другите, да бъдеш оригинален.

Тази гледна точка би била актуална, ако всички хора, без значение на възраст и пол, през целия си живот неизменно се стремят към моден начин на обличане. Това обаче не е точно така. Условията, в които се проявяват модните тенденции, са уникални за всеки. Те зависят от националност, възраст, професия и разбира се, от финансови възможности. Докато вие се обличате от някой бутик на „Витошка”, съседката ви може да носи дрехи втора употреба и пак да изглежда по-стилно от вас. В същото време, докато властва някоя модна тенденция, може да предпочетете да се обличате „ретро”, защото така ви допада или защото по финансови причини ви се налага да износвате дрехите си отпреди двайсетина години.

Следователно личните мотиви оказват влияние върху движението на модата в рамките на специфичните условия, в които се намира всеки отделен индивид. От една страна, модата произхожда от същността на човека, но от друга, самата човешка същност се явява обект на модата.

Няколко са възгледите за начина на обличане, които се отнасят не толкова към външните влияния, а към вътрешния свят на човек.

 

АХ, ТОЗИ СЕКС …

Влиянието на сексуалността и на свързаните с нея усещания за стеснителност и/или провока- тивност върху модните течения заемат ключово място в разработките на проф. Дж. Флюгел. Неговото основно гледище е, че еротичните представи се проявяват в дрехата.

Според професора облеклото приема фалически форми и това е резултат както на съзнателни дизайнерски решения, така и на подсъзнателни психични функции. Той вижда заявяването на сексуалните потребности на индивидите в начина, по който те носят дрехите си. В контекста на неговите схващания се създава впечатление, че различието между половете е това, което определя дизайнерското развитие на дрехата и може да изиграе ключова роля при формирането на нечий имидж.

Тези изследвания са ценни с това, че проследяват начините, по които съзнателните и безсъзнателните процеси в психичния живот на човек намират символно отражение в дрехите му. Флюгел обаче не обръща внимание на факторите, които променят тези символи през времето. Безспорно сексуалният импулс е особено важен за всеки етап от историята на облеклото. Психолозите го определят като „постоянен афект” при избора на дреха. Самият избор обаче е непостоянен и зависи от много моментни подбуди. Например от историческите реалности, които до голяма степен обясняват защо мъжката мода е относително стабилна, докато женската търпи интензивни промени – просто в исторически план панталонът е по-удобната дреха както на война, така и за земеделска работа.

 

МОДА И ПОДСЪЗНАНИЕ

Много изследователи твърдят, че модата се създава под определящото влияние на различни еротични потребности. Изучавайки подсъзнателните импулси при формирането на модата, те често дават примера с обувките на високи токове, който е любим на психолозите, Флюгел открива в появата на високия ток стремежа осанката да изглежда по-царствена, да се подчертава стъпката, фигурата да изглежда no-младежка. Този тип обувки акцентират върху сексапила, създават илюзия за по-малък размер на стъпалото и придават на петата форма на фалически символ. Да обърнем внимание на историческия контекст. Има много обяснения за импулса на жените през двайсети век да носят обувки на високи токчета, но в исторически план е имало епохи, когато високи токове са обували представители и на двата пола. Дали днес мотивите да се качиш на токчета са били същите, както отпреди няколко века? Какво се е криело зад намеренията на Людвик XIV например, който също е бил известен с обувките си на висок ток? Тезата на Флюгел е, че както осъзнати, така и несъзнавани потребности могат да бъдат заситени чрез купуването на някоя дреха или аксесоар.

 

МЕЖДУ ПОРТФЕЙЛА И ОБЩЕСТВЕНОТО МНЕНИЕ

Елгари Богардус – друго знаменателно име в психологията на модата, разглежда тенденциите в облеклото като резултат от социалната активност на човек.

Той посочва на първо място икономическите фактори както при производителите, така и при потребителите. Предполага се, че моделите, ориентирани към дадена социална група ще бъдат съобразени с финансовите им възможности. Ето защо в тези дрехи се влага такъв труд и материали, за да има възвръщаемост. Ясно е, че производителите на конфекция, предназначена за хора с работна заплата под средната, няма да вложат в дрехите си ръчен шев или кожи от норка.

Богардус твърди, че модата създава известна зависимост у хората, предимно у жените. Превръщайки ги в свои последователки, всяка година те изразходват голям ресурс – финансов и емоционален, за да следят актуалните тенденции и (доколкото могат) да бъдат в крак с тях.

Учените в крайна сметка показват, че измененията в модата са зависими както от личните, така и от обществените реалности. Характерът на отделния човек, както и икономическият живот на страната намират в еднаква степен отражение в дрехата.

 

Източник: сп. „ИНСАЙТ”, 9/2005 г.

Снимка: resurrectionwg.com

Интернет зависимостта

/0 Коментари/в /от

Интернет зависимостта се описва като разстройство в контрола на импулсите, което не включва употреба на интоксикиращи вещества, бивайки много сходно с хазартната зависимост. Макар интернет да е едно от най-великите постижения на съвременността, свързвайки ни с хората само с един клик на екрана или давайки ни възможност да плуваме в океана от информация, която можем да ползваме по всяко време и на всяко място, той е един капан, който привлича с леснотата и усещането за емоционална безопасност, седейки пред компютърния екран. Така ли е в действителност? Потърсихме професионално мнение по въпроса.

internet-addiction

Едно интервю на Свобода Даскалова с психотерапевта Кремена Станилова.

С.Д. Кое кара хората да се пристрастяват към интернет пространството, какво търсят и какво намират, потапяйки се в магията му?

К.С.Всяка зависимост има една и съща динамика. Обикновено, задоволяването на всяка потребност минава през едно живо ТИ, нямайки инструментите за осъществяване на контакта с жив човек, по-лесно е задоволяването чрез неживи заместители – дрога, интернет, храна, работа.

 

С.Д.  Комплекс ли е у хората зависимостта?

К.С. Не точно комплекс, а характерова травма, която се получава в детството между 3- тия и 12- тия месец. Период, когато детето по-често е  оставяно само. Тогава то е най-зависимо и има нужда от постоянна близост. То се страхува, гладно е, студено му е, жадно е и т. н. Ако този, който отглежда детето, не откликне веднага и адекватно с любов на нуждите му, в него се появява един дълбок страх от изоставяне. То си мисли, че не е важно, че никой не го обича. Този страх блокира умението да се осланяш на някой друг, за да ти задоволи потребностите. И често именно този емоционален спомен, който има детето в резултат на тази травма, отключва всяка една зависимост. Няма човек, който да не е минал през такава травма, въпросът е в големината й и индивидуалния начин, по който всеки я е преживял.

С.Д. Какво изпитват зависимите хора, когато за часове или дни им спре интернетът? Трябва ли да потърсят съвет от специалист?

К.С. Изпитват страха и нуждата от незадоволената си потребност от живия контакт с другите хора. Живият човек обикновено ни гушка, храни ни с приятни преживявания. И когато нямаме инструменти и поведенчески модели да привлечем живия човек, по-лесно ни е да си задоволим потребността през компютъра. Специалистът е необходим в работата по осъзнаване на травмата, неспособността да се задвижим към жив човек, неспособността да сме социално адаптивни. Пристрастяването на хората е, заради страха от отхвърляне, от изоставяне. Компютърът ни осигурява контакт с жив човек, ала през мрежата. Няма го в действителност живият човек, който може да си тръгне, да не ни хареса, да ни накара да се почувстваме изоставени. А чрез нет-а, ако нещо не ни кефи в отсрещния, можем спокойно да прекратим връзката, като го изключим. За да прекратим жив контакт с някого се изискват повече умения. много хора нямат такива умения в поведението за адаптивност, затова предпочитат да  контактуват през интернет.

С.Д. Да считаме ли, че интернет маниаците са ограничени хора? Че мрежата е тяхното бягство от нормалните форми на поведение, за които нямат умения и не са подготвени?

К.С. Лично аз не смятам, че са ограничени. По-скоро те търсят метаудоволствия. Мета, означава покрай, заместител на удоволствието. Те установяват контрол над контактите си с когото и да е. Могат да си пишат или говорят, а могат и да блокират някого. Който не може да си прави добър контрол в живота, предпочита да го прави през техниката. Междучовешките отношения трудно се изработват.

 С.Д. Каква липса запълва интернет у хората?

К.С. Всички потребности. Потребността за принадлежност. Да бъде включен в някаква група. Ако някой не може да си намери наживо група, намира си виртуална. Когато изпадне в тревожност, че не може без тази група, това означава, че е страшно зависим. Потребността от утвърждаване. Да бъда утвърден такъв, какъвто съм. В интернет мога да бъда всякакъв. Слагам си всякакви маски: жена, мъж, успяващ, агресивен, съблазнителен и пр. Потребността от храна. Там ще бъда нахранен с приятни преживявания-обмен на информация, общи теми, виртуален секс. Проблемът е, че не можем да задоволим другата потребност – сетивността. Колкото повече човек влиза във взаимоотношения с живи хора, толкова по-рядко ще се осланя на такива изкуствени заместители. Терапията е да се научи човек на здрави модели на поведение и да се опитва да ги прилага с живи хора. Само живият човек може да задоволи пълноценно потребностите. И когато имаме гладни потребности, нормално е да ги задоволяваме със заместители, ако не можем реално.

С.Д. Различните полове по различен начин ли проявяват нуждата си от задоволяване на потребности?

К.С. Жените, често вземат шоколад, за да заместят нещо, което гладува у тях. Шоколадът ги кара да им е сладко на душата. Но, не винаги е типично само за женския пол. Както и обратното. Мъжете заместват задоволяването на необходимостта си с алкохол или наркотици. Възможно е и с хазарт, все по-често и с интернет. Бутилката или веществото е това, което не може да ги изостави, както жената. Живият човек е по-трудно контролируем. Нужно е хората да се научат да приемат отхвърлянията. За да ходят на собствените си крака. И да осъзнаят едно – светът не е длъжен нон стоп да задоволява потребностите ни.

С.Д. Кога да търсим помощ?

 К.С. Ако установим два или повече от следните признаци, добре е да потърсим специализирана психотерапевтична помощ.

– Обсебеност на мислите от интернет – натрапливи мисли за предишна онлайн дейност или тревожно очакване на следващата онлайн сесия.

– Постепенно увеличаване на времето, прекарано в интернет, с цел да се получи удовлетворение или снижаване на тревожността.

– Непрекъснати и неуспешни опити да се намали или спре времето, прекарвано в интернет.

– Чувство на безпокойство, раздразнителност или депресивни мисли, при опити да се спре използването на нета или при липса на достъп по една или друга причина

– Рискуване на реалните социални контакти– семейство, приятелски връзки, ходене на училище или работа- в полза на нет употребата.

– Лъжи спрямо семейството или терапевта в опити да се скрие степента на употреба и зависимост от интернет.

Добре е да помним, че ние рискуваме времето от собствения си живот, което никога не се връща, отлагайки решаването на един или друг проблем. Противно на всеобщото разбиране. Сила е да потърсим помощ, а слабост, да не признаваме нуждата си.

 

Интервю във в-к „Марица”, 2010 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!