Ана Май – жената, която през 1921 г. предложи 8 март да бъде световен ден на борбата на жените за равноправие

Рубрика: Многоликата българка

Ана Кръстева Маймункова (псевд. Ана Май) е български политик, активист на Българската комунистическа партия (т.с.) в началото на 20 век. Бори се срещу мизерията и незачитането на образователния ценз, против беззаконията и уволненията, срещу експлоатацията на деца и жени в тютюневите складове. Прогонена от родния си град, тя отива в село Воден да учителства. И тук не престава да работи за доброто на хората. Наричат я ОРЛИЦАТА.

Ана Маймункова е родена в Хасково през 1878 година. През 1906 е сред учредителите на Учителската социалдемократическа организация, а по време на Първата световна война организира антивоенни демонстрации в родния си град. Участва в издаването на вестниците „Учителска искра“, „Работнически вестник“, „Равенство“ и „Работничка“.

Ана Маймункова предвожда делегацията на българските жени на Втората международна конференция на жените комунистки в Москва през юни 1921 г. Там българките правят предложение да се установи един общ ден, в който да се чества денят за борбата на жените за равноправие, и това да е 8 март.

През лятото на 1923 е арестувана от новата деветоюнска власт. По време на априлските събития през 1925 отново е арестувана и е убита в Софийския затвор.

Източник: Уикипедия

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

За многоликата жена

За многоликата жена
В един текст, открит през ІІІ век. в Наг Хамади и наречен „Химн на Изида“.

ВСИЧКО това е жената:

„И защото съм първата и последната,
аз съм уважаваната и презираната,
аз съм проститутката и светицата,
аз съм съпругата и девицата,
аз съм майката и дъщерята,
аз съм майчините ръце,
аз съм безплодната, а децата ми са много,
аз съм щастливо задомената и неомъжената,
аз съм тази, която дава живот
и която никога не е раждала,
аз съм облекчението на родилните болки,
аз съм съпругата и съпругът,
любовникът ми ме създаде,
аз съм майка на баща си,
аз съм сестра на мъжа си,
а той е отхвърленият ми син,
уважавайте ме вечно,
защото аз съм скандалната и великолепната.“

Химн на Изида, III или IV век, открит в Наг Хамади

 

Текстът подготви Кремена Станилова, психотерапевт

Гледайте няколко интервюта с мен относно мъжкото и женското начало като кликнете на връзките по-долу:

За женската енергия и ролите на жената гледайте като кликнете ТУК

За феминизма и мачизма в контекста на мъжествеността и женствеността гледайте като кликнете ТУК

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Царицата на южните морета – историята на първата българска околосветска пътешественичка, Анна Ламбрева

Рубрика: Многоликата българка

Анна (Анка) Василева Ламбрева (22 февруари 1895 – 18 февруари 1976) е българска пътешественичка, медицинска сестра, писателка, лекторка, родолюбка.

Тя е първата българка, прелетяла със самолет (като пътничка) над Ламанша, както и първата българска околосветска пътешественичка.

 

Родена е през 1895 година в големия, но беден Пиперков род в Карлово. Тогава, в годините на немотия, баба й Тота рекла: „С вирната глава все напред да вървиш. Назад да не се обръщаш и никога да не се връщаш”…
Така започва предговорът на „Царицата на южните морета” от Анна Ламбрева. Изданието е на Историческия музей в Карлово. 

Историята на една изключителна българка, която преди повече от 100 години прави околосветско пътешествие, и то съвсем сама.

Филм за необикновенната съдба на Анка Ламбрева може да видите тук:

Ако пък ви се чете, можете да прегледате следващия текст.

Анка е първата българска околосветска пътешественичка, живяла е и няколко месеца сред човекоядците. Преди нея само Тодорка Казакова от Шумен предприема подобно пътешествие. Общото между тях е, че и двете работят известно време като учителки. Тодорка се отправя в дългия път заедно със съпруга си Стефан. Тяхното приключение, наречено “околосветска обиколка”, започва през 1906 г. Двамата преминават през Европа до френското пристанище Хавър. Обикалят Щатите и Канада, движат се на запад и през Аляска стигат до остров Сахалин. През днешен Китай се озовават в Южна Русия, оттам митарстват из арабския свят и Африка. С кораб достигат Южна Америка, връщат се в Европа и през Румъния околосветската им обиколка завършва в родния Шумен.

Пътят на Анка Ламбрева е друг – тя е първата българка, която сама е затворила кръга на околосветското пътешествие.

Някога, в годините на немотия на 10-членното семейство, баба й Тота рекла: “С вирната глава все напред да вървиш. Назад да не се обръщаш и никога да не се връщаш.” Анка запомнила тези думи.

Родена е в Карлово през 1895 г. в големия, но беден Пиперков род. В семейството били пет деца и живеели в голяма оскъдица.

А когато си беден, нямаш друг вариант, за да успееш освен трудолюбие и инат. Като завършила трети прогимназиален клас, Анка решила да продължи образованието си в Пловдив. Баща й не могъл да й даде пари. Тогава дъщеря му рекла: “На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша.” В Пловдив живяла в пансион и работила като слугиня, за да изкара някой лев и вместо под фенера, както предрекла, си вадела очите над книгите на газена лампа. Една нощ в пансиона избухнал пожар – старовремският полилей с фитил и газ паднал, течността се разпиляла и огънят превзел стаята. Другите момичета се разпищели и хукнали да дирят помощ. Анка останала сама сред пламъците. Когато пристигнала мъжка помощ, огънят бил угасен, а тя спокойно четяла
Тъй с недоимъка и куража завършила гимназия. Като нямала друг избор, станала наемна учителка из Карловско. Макар и благородна, тази работа скоро и омръзнала и заминала за София да учи медицина. За да се препитава, работила като чиновничка в застрахователно дружество. Скоро вятърът на пътешествията я отвел в Цариград да учи за медицинска сестра в Американския колеж. Възпитаничките му обаче не само залягали над книгите, но и работели в болница. През 1922 г. там някакъв англичанин, живеещ в Нова Зеландия, бил на смъртен одър. Какво е правила Анка, как му е спасила живота, историята не казва. Англичанинът обаче се изправил на крака и заминал за родината си. Минали пет години, но той не забравил своята спасителка. Пратил покана и билет да отиде при него в Нова Зеландия и в град Дюнедин да се грижи за душевноболната му дъщеря. Без да се колебае, през 1927 г. карловката се озовала в Нова Зеландия. Освен грижите си за къщата и семейството на англичанина Анка Ламбрева подхванала едно благородно дело, породено от стискащата я за гърлото носталгия. При всяка възможност тя изнасяла лекции за напълно неизвестната на новозеландците България

Ето какво пише професор по философия в Уелингтън: “В тоя град можах да чуя многобройните сказки на една българка. България – с нейната слава на велико минало, златната епоха на цар Симеона, тъмното робство, борба за освобождението, възхода и пр., тя е всичко, в което диша благородството на българина!”

Анка Ламбрева изнася сказки и запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна. Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии на тази тема с нейния подпис. В едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование, открива безплатен курс по българска бродерия. Тъй и в Нова Зеландия се появяват българските шевици.

За широката й обществена дейност твърде интересно се изказва сър Ж. М. Томпсън: “Лично за себе си, като учител и литератор с дългогодишна опитност, по-късно като министър на народното просвещение, и днес като член на Парламента и президент на Върховния коронен съд, в моята 83-годишна възраст и живот, прекаран повечето в тая страна, едва миналата година срещнах за пръв път български поданик. За мен беше удоволствие да се запозная с госпожица Анка Ламбрева от Карлово, девойка с образование, възпитание и високи идеали, факт, който ме накара да мислим тъй и за целия български народ. Ако една страна можа да роди една дъщеря с достойнство, характер и високи идеали, трябва да е страна с хора също с високи идеали и фини възглядове.”

Любопитството обаче не напуска Анка Ламбрева и тя прекарва няколко месеца сред маорите от племето тюканрънги и живее в неговите семейни задруги. Сприятелява се с вожда Мита Таупопоки, който по това време бил 85-годишен и единствен пример за маор от старото време – ­английската цивилизация е разрушила вече бита на племето. Приятелки й стават Тиароа и Сузана, двете най-красиви жени в областта Ротоматана. Карловката твърде интересно описва начина им на живот, танците и древната култура, сред които важно място заемат дървените скулптури на различните маорски божества. Тя твърди, че маорите изобразявали всичко, каквото им дойде наум върху себе си – ­ лицето, тялото и нозете си, а когато били влюбени гравирали очите, устните и пръстите на изгората си и творяли тъй, както творят днешните скулптури. Анка Ламбрева не пропуска да отбележи, че древните жители на Нова Зеландия били людоеди. Когато пристигнали английските колониалисти, между различните племена възникнала търговия на татуирани глави, всяка една от които струвала по 20 английски лири. Сред постоянно враждуващите съседни племена главите на неприятелите се нанизвали на кол и се разнасяли сред задругата като трофеи, което още повече увеличавало стойността им. Все пак практичността на българката надделява в Анка и тя се впечатлява, че пред вратите на домовете на маорите земята сякаш била нарочно продупчена. Оттам като от самовар излизала гореща пара. Околността, в която живеело племето, била осеяна с гейзери, а над парата яденето увирало твърде скоро. Във врящите малки извори с помощта на мрежички маорите пускали картофи, яйца и плодове, за да се сварят по-бързо. Там, където горещите извори били най-гъсто, те си правели жилищата, за да топлели зимно време голия под, на който спели.

В лекциите си, които изнася, когато се завръща в България, Анка Ламбрева разкрива един свят на легенди, екзотика и непознат на българите начин на живот на коренните жители на Нова Зеландия.

През зимата на 1930 г. самотната околосветска пътешественичка се завръща в родината си. Обратният път я довежда в България през островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анжелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после е на източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Европа. Нейните “светливи картини”, които снима по време на своята обиколка, са праотците на днешните диапозитиви.

Неспокойният й дух обаче не намира покой в родината и тя отново тръгва да пътува по света. В средата на 30-те години е в Иран. Със славата на самотна околосветска пътешественичка се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани. Знаела е седем езика, яздила е кон и карала мотоциклет – нещо необичайно за жена, чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време Анка Ламбрева е вече четиридесетгодишна. Макар да не е блестяла с неземна красота, ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им и се омъжва в Иран за англичанина Абести. В началото на Втората световна война я кандърдисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предложил това, като й обещал, че след това ще има почести и слава в неговата съвсем не бедна родина. По това време Иран е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: “Господа, аз съм българка и не мога да съдя родината си!”

След този отказ е заточена в концлагера “Мио-Мие” в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, и поемата на френски “Зад бодливата тел.”

След като е освободена, остава в Азия, но страстта към пътешествията все така не я напуска. Продължава да пътува и посещава Виена, САЩ, Англия. След смъртта на съпруга си се завръща в България през 1970 г., вече 75-годишна. Почива на 18 февруари 1976 г. при свои близки в Карлово, защото колкото и да е странно, у нас тя няма свой дом.

Днес Карловският музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Приживе в България Анка Ламбрева издава през 1939 г. само книгата си “Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета.” Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография “Ана” все още не е видял бял свят.

Източник: онлайн всекидневник “Сега”

www.sunshine.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Жената, на която Вазов посвети ума и сърцето си

Рубрика: Многоликата българка

Евгения Марс (псевдоним на Евгения Павлова Бончева), българска писателка и общественичка, е родена на 25.08.1877 г. в Самоков като първородна дъщеря на търговеца и общественика Павел Бончев и съпругата му Екатерина Бончева, дъщеря на духовник и на първата учителка в Орхание (Ботевград). Отраства в София, където семейството й се премества скоро след нейното раждане. Завършва там основно образование и Първа софийска държавна девическа гимназия. Омъжва се за д-р Михаил Елмазов, първия български дипломиран зъболекар, общественик и публицист, имат двама сина – Владимир и Павел Елмазов, оперен певец. Публикува разкази във в. „Софийски ведомости”, в. „Народно единство”, сп. “Българска сбирка”, “Художник”, “Духовна пробуда’, “Слънце”, “Сила”, “Полет” и др. Близка приятелка на народния поет Иван Вазов. Автор на книгите с разкази „Из живота” (1906), „Лунна нощ. Разходка из Цариград” (1909), „Белите нарциси” (1924), „Човекът в дрипи” (1935); повестта “Буря” (1910); драмите „Божана” (1912) и „Магда” (1918), представени на сцената на Народния театър, както и на драмата “Грешница” (1928). Съставя, редактира и издава енциклопедичния алманах „Полувековна България. 1878-1928″ (1929). Ръководи Клуба на българските писателки (1932-1938). Подпредседателка на дружество “Българска драма” и на Клуба на българките за култура и просвета. Превеждана на редица езици. Умира в дома си в София от миокардит на 26.09.1945 г. За писателката: Живка Симова. „Обичана и отричана”- първо изследване на живота и творчеството на Евгения Марс; “Евгения Марс. Извън сянката на Вазов”. Изд. ‘Труд”, 2015 г. редактор – съставител: Елиана Митова.

ИЗ „МОИТЕ СПОМЕНИ…”

Евгения Марс

Запознах се с г-н Вазов на неговия двадесет и пет годишен юбилей на 1895 г. Представена му бях от мъжа си, с когото бяха познати още от румелийско време. Тогава за пръв път имах щастието да разменя някол¬ко думи с великия поет.
Втори път говорих с него при посрещането на граф Игнатиев в салона на Славянското дружество, на което Вазов бе председател.
Минаха десет години. И през това време нашето познанство се състоеше в размяна на поздрави.
На 1905 г. през един хубав есенен ден слънцето радостно светеше високо над цялото софийско поле. Мъжът ми, аз и г-н Х., редактор на един столичен вестник, слязохме от княжевския трамвай при спирката за Горна Баня и се качихме в кабриолета, който прекарваше пътниците за селото. С нас заедно се качи и г. Вазов, когото не бяхме забелязали по-рано. След няколко минути колата бавно потегли нагоре. Другарите ми водеха оживен разговор по политиката, а аз слушах с увлечение поета и сякаш виждах зад неговия благ поглед оная богата душа с високи полети, която познавах по неговите творения.
Преди да стигнем до селото, аз извадих из своя редикюл шоколад и предложих на другарите си. И спомних си за един друг голям поет – Виктор Юго, който през обсадата на Париж, във време на Френско-пруската война, често се е задоволявал през целия ден само с парче шоколад.
На слизане от кабриолета ние се сбогувахме с г. Вазова. Той отиваше на гости у братовото си семейство и изказа съжаление, че не може да дойде с нас. Но след минута се извърна и каза: “Господа, ако ми позволите, след половин час ще дойда при вас. Де ще ви намеря?”
Ние му обадихме.
Останали сами, г. Х, в чиито вестник работех от няколко месеца, каза: “Ако г. Вазов дойде при нас, аз ще заговоря за моя вестник – ние му го изпращаме – и ще му кажа коя е Евгения Марс.”
– Не смеете! – отговорих му. Аз съм още тъй млада на това поле и не бих желала да се знае кой се крие под тоя псевдоним. При нашите още ориенталски нрави пътят за новоначинающия е много трънлив.
– Добре – отвърна той, – при все че аз съм на друго мнение. Рано или късно все ще трябва да се знае коя е Евгения Марс. Вие сте българка и това вярвам ще интересува поета, па така ще можем да узнаем и неговото мнение за произведенията ви.
– За нищо в света! – отсякох аз. След десет минути г. Вазов дойде.
– Не намерих снаха си – каза той, – но не по-малко ще ми бъде приятно вашето общество.
И той седна при нас.
След един оживен разговор по политика, заговорихме за литература. Г. Вазов се обърна към г. Х. с думите:
– Аз редовно получавам вашия вестник. Той ми харесва – добре се списва – но кажете ми, моля, кой пише подлистниците? Някоя чужденка – англичанка – американка?
– А как ги намирате, г. Вазов? – попита Х.
– Те ми обърнаха внимание, твърде увлекателни (са) и аз ги чета редовно, ето защо ви питам.
– Българка – отговори журналистът.
– Темите са из нашия живот, но името чуждо и това ме малко озадачи.
Аз цяла бях изтръпнала при тоя разговор. Г. Х. ме изгледа дяволито. Аз го побутнах с ръка да мълчи и да не ме издаде.
– Г. Вазов – каза той, – авторката на подлистниците е госпожата, която седи до вас.
И бързо добави:
– Нека госпожата ми прости тая волност, аз я издадох, въпреки желанието й.
– Вие сте лош! – извиках му.
Но г. Вазов се обърна към мене със засмяно лице, цяло озарено от благост и доброта и, протягайки ми ръка, каза:
– Госпожо, колко съм честит, че мога във вас да поздравя своя колега. Много приятно съм изненадан.
Колега! Боже мой! Как иронично прозвуча това в ушите ми! Нима аз, младата, новоначинающата, можех да бъда поздравена от представителя на българската литература с тоя епитет!
И силна руменина заля бузите ми.
– Г. Вазов – казах аз, – днес съм жертва на г. Х. Той е виновникът да се червя.
Но поетът прие сериозен вид н добави:
– Госпожо, струва ми се, че вие не трябва да се червите, а гордеете. Наистина, аз не мога ви каза с положителност каква стойност имат творбите ви, но обстоятелството, че са ми обърнали внимание и съм запомнил както някои разкази, така и автора им, показва, че не са без цена. Обещавам ви, за да бъда справедлив, да ги прочета отново и тогава ще ви кажа мнението си съвсем откровено. Г-н редакторе – обърна се той към съседа ми, изпратете ми, моля, всичките номера на вестника си с разказите на госпожата, защото не съм ги запазил.
След две недели аз бях с мъжа си в стария “Червен рак”. Г-н Вазов влезе в бирарията и като ни съгледа, дойде при нас.
– Госпожо, каза ми той, добре че ви видях. Мислех да ви пиша впечатленията си, добити от прочита на разказите ви. Ще бъда откровен. Те ми харесаха и изобличават в автора си един истински талант. Насоката, по която сте тръгнали, е най-добрата, пазете се от декадентщината и модернизма. Не ще съмнение, че ще трябва да работите върху себе си, и аз съм уверен, че с труд ще отидете много далеч.
Стиснах ръката на поета и смутена казах:
– Много съм поласкана от думите ви, но може би това ми казвате от любезност и желание да ме насърчите…
– О не, госпожо, прекъсна ме той, съвсем искрен съм. Престъпник бих бил, ако насърчавах бездарността.
Няколко дена след тая среща аз заминах за Виена, дето прекарах зимата. През това време получих няколко писма от г. Х., в чиито вестник продължавах да работя. В тия писма той ми съобщавате за няколко срещи с г. Вазова и техния разговор за мене. Той отново ми предаде впечатленията на поета от моята работа и радостта му, че на литератур¬ния хоризонт у нас се появява и една жена, която много обещава. Сам г. Вазов ме поздрави няколко пъти.
Върнах се в края на март 1906 г. Имахме чудни мартенски дни – рядкост в София. По съвета на един виенски професор, понеже бях малко анемична, трябваше да се разхождам всяко утро по час-два на чист въздух. И аз почнах своите утринни разходки из Борисовата градина.
Една заран, седнала на скамейка в един тих кът на градината, бях се вдълбочила в четене.
Някой ме доближи и поздрави. Пред мен стоеше г. Вазов. Истинска радост! Той ме здрависа с “Добре дошла” и аз го поканих да седне. Разменихме маса мисли върху нашата литература и оня каменист път, по който у нас трябва да върви един талант. Говорихме и върху куп други теми – социални и литературни. Узнах, че и той всяко утро си прави разходката. Времето, което прекарахме заедно, мина толкоз увлекателно и неусетно, та решихме докато правя своите разходки да се срещаме сегиз-тогиз и използуваме чистия въздух с приятни беседи.
По-сетне често засмените алеи, изпъстрени с ароматни цветя, вечно зелените ели и весели птички поздравяваха двама самотници, които любеха и обожаваха природата. Ние се лутахме из безлюдните алеи, любувахме се на всичко онова, което ни окръжаваше, спирахме при цветята, милвани от тихия зефир, и се стараехме да отгатнем техния разговор. Колко поезия, колко очарование имаше в тия разходки!
Пръв г. Вазов ми направи визита на 12 април и ми поднесе своя портрет, който ми бе обещал, с много любезен надпис. В замяна – да¬дох му моя. Тоя дар остана един от най-ценните ми спомени. Втори път дойде на 24 същия месец. Приех го в своя работен кабинет. Той пожела да му прочета нещо от своите нови разкази. През това време редакцията, в която работех, бе турила под печат първата моя сбирка “Из живота”. Аз му прочетох един от тия разкази “Тъги на морския бряг”.
Г-н Вазов слушаше с внимание. Когато свърших, той стоеше с наведена глава мълчалив. Изтръпнах при мисълта, че не му хареса. Но поетът вдигна очи, спре ги на мене и каза: “Възхитен съм, Евгения Марс. Колко чувство, колко нежност и топлота! Не би казал човек, че това е излязло изпод перото на млад писател. А стил! Сякаш сте работили двайсет години. Сърадвам ви и желая все така бързо да цъвти вашият талант.”
След месец излезе от печат “Из живота”. В сп. “Българска сбирка” к. VIII 1906 г. появи се един възхитителен отзив за нея от г. Вазов. Това ме насърчи, окуражи и накара да се отдам с по-голяма преданост и любов на литературата. Аз исках да заслужа възхищението на титана на българската лирика. Г. Вазов със своите насърчения има голяма заслуга в скромната моя литературна деятелност. В него аз имах един мощен лост, на който се опирах. Без подкрепата му, кой знае дали бих могла да противостоя на неприятностите, на които е изложен у нас всеки служител в храма на изкуството. Аз пишех, за да се хареса на Вазова, и когато чуех неговото мнение, бях сигурна за издържаността на работата си, защото той винаги се отнасяше строго критически към всичките ми творби. Подкрепата на големия поет извика завистта и злобата на някои наши писатели. Това ме огорчи, но не ме обезсърчи. Аз им простих, но не можах да разбера как в душата на един писател, която трябва да бъде извор на доброта, красота и истина, може да се крие и блато на злоба и гнусота.
Но колкото и да се стараеха някои от тия писатели да ме смажат и унищожат, толкова намирах насърчения и подкрепа у нашата интели¬гентна публика. Аз получавах възторжени писма от непознати, поздравления и сърадвания от приятели. А това ме окриляваше и даваше сила за нова работа.
Дружбата на Вазова беше най-ценната в живота ми. В нашите души имаше много допирни точки. В него аз намерих един другар-приятел, който напълно ме разбираше. Пред Вазова разкривах душата си, разправях му радости, болки, делях мисли, впечатления и знаех, че всичко е искрено споделено.
Той често ми казваше: “Аз обикновено не дружа с никоя жена, но във вас виждам не жената – обикновената жена, а писателката – душа сродна с моята.”
А аз обичах поета за неговото благородство, за неговата идеално честна натура, за неговата любвеобилна душа и за всичко добро и ценно, с което бе надарен любимецът на българската муза.

Източник: https://literaturensviat.com/?p=104927

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

„Подаръкът на Дядо Господ“ Коледна история от Бертолт Брехт

Бертолт Брехт (на немски: Bertolt Brecht) е немски поет, драматург, режисьор, и теоретик на изкуството.

Създател на „епическия театър“.

„За него е крайно погрешна представата, че наблюдателят трябва да се идентифицира, т.е. да се „слее“ с основните персонажи, и по този начин да изпадне в пълна самозаблуда. Това би довело единствено до чувство на ужас и съжаление, което в крайна сметка предизвиква емоционален катарзис.

Брехт не иска неговата публика да изпитва подобни емоции, затова в своя „епически театър“ налага една проста и ясна максима: тази за рационално наблюдаващия зрител (или гореспоменатия „ефект на отчуждението“). Зрителят, който не се отъждествява емоционално с героите, а гледа критически върху действието на сцената и рационално разсъждава и анализира случващото се. Драматургът е решен да унищожи театралната илюзия, формираща становището, че постановката трябва да предизвиква транс състояние у зрителите. Той иска осъзната, трезво мислеща публика, която да разпознае експлоатацията и социалната несправедливост вътре в театъра, но само за да може да я открие и поправи навън. Защото едничката му цел почива на желанието да напомни на зрителя, че пиесата е представяне на реалността, а не самата реалност.“ http://sevgenieva.blogspot.com/

 

Подаръкът на Дядо Господ

Коледна история

Вземете си столовете и чашите с чай и елате по-близо до печката, като не забравяте и рома. Приятно е да си на топло, когато разказваш за студа.

Някои хора, преди всичко определена категория мъже, които мразят сантименталностите, изпитват силна неприязън към Коледа. Но за една Коледа от моя живот аз си спомням много добре. Това беше Бъдни вечер на 1908 година в Чикаго.

Бях пристигнал в Чикаго през началото на ноември и веднага ме осведомиха, че се очаква сурова зима в този и без това неприятен град. Когато попитах дали има работа за котлари, отговориха ми, че не търсят такива. А когато открих възможно най-евтината квартира, тя се оказа твърде скъпа за мен. През тази зима на 1908 година много хора в Чикаго с различни професии трябваше да преживеят същото.

А през целия декември вятърът духаше ужасно откъм езерото Мичиган. В края на месеца още няколко предприятия за опаковане на месо затвориха вратите си и изхвърлиха на студените улици тълпи от безработни.

През всичките тези дни ние обикаляхме кварталите на града и отчаяно търсехме някаква работа. Бяхме щастливи, ако вечер можехме да се приютим в едно претъпкано с изтощени хора заведение в квартала на кланиците. Там поне беше топло и можехме да седнем спокойно. И седяхме колкото се може по-дълго на една-едничка чаша уиски, спестена с цената на лишения през целия ден. Тази чаша бе за нас топлинка, веселие и приятели, изобщо всичко, на което можехме да се надяваме.

Там седяхме и на Бъдни вечер през онази година. Заведението бе по-препълнено от обикновено, уискито бе по-разредено, а посетителите — още по-отчаяни. Ясно е, че нито посетителите, нито кръчмарят могат да бъдат в празнично настроение, когато главният проблем на посетителите е да изкарат цялата нощ на една чаша, а главният проблем на кръчмаря е да изхвърли онези, чиито чаши са вече празни.

Но към десет часа вечерта в кръчмата влязоха двама-трима младежи, които, дявол знае откъде, имаха по няколко долара в джобовете си. И те почерпиха всички посетители с по някоя друга чашка, защото бе Коледа и сантименталността витаеше из въздуха. След пет минути заведението беше коренно променено.

Всички бързаха да си вземат допълнителното уиски, като този път гледаха да им се налива съвсем точно. Събраха масите и помолиха едно премръзнало момиче да им потанцува кейкуок[1], а всички празнуващи пляскаха в такт. Но какво да кажа, навярно дяволът бе прострял черната си ръка над нас. Защото въпреки всичко настроение нямаше.

От самото начало се очертаваше веселието да се изроди в пиянска оргия. Струва ми се, всички бяха възбудени, защото се чувствуваха някак принудени да приемат подарък. На благотворителите в това коледно празненство не гледаха с добро око. И още след първите чаши с почерпеното уиски бе решено да се подготвят истински коледни дарове, да се направи, така да се каже, тържество в голям стил.

Тъй като нямаше подаръци в изобилие, трябваше да се подберат такива, които не бяха много скъпи, но подхождаха за получателите и може би дори имаха по-дълбок смисъл.

Така на кръчмаря подарихме ведро с мръсна снежна вода отвън, където имаше предостатъчно, за да му стигне за уискито през цялата година. На келнера подарихме стара, отворена консервена кутия, за да има поне един свестен съд за сервиране. А на едно момиче от заведението поднесохме нащърбено джобно ножче, за да си свали с него поне миналогодишната пудра.

Всички тези подаръци бяха съпроводени с шумните аплодисменти на присъствуващите, може би само с изключение на получателите. И накрая дойде най-голямата изненада.

Сред нас се намираше един човек, който имаше определено слабо място. Той бе редовен посетител на заведението и хората, които разбираха от тия неща, смятаха със сигурност, че колкото и да се прави на равнодушен, той изпитва някакъв непреодолим страх от всичко, свързано с полицията. А и всеки можеше да забележи, че той не се чувствуваше добре в кожата си.

За този човек бяхме измислили нещо по-специално. С позволение на кръчмаря откъснахме от една стара адресна книга три страници, на които бяха отбелязани само полицейски участъци. Увихме ги старателно в един вестник и поднесохме пакета на нашия човек.

Когато сторихме това, настъпи пълна тишина. Човекът прие пакета колебливо и ни изгледа с малко замръзнала усмивка. Забелязах как опипваше с пръсти пакета, та още преди да го е отворил, да установи какво съдържа. След това обаче бързо го разопакова.

И тогава се случи нещо много странно. Човекът още развързваше връвта, с която беше омотан „подаръкът“, когато погледът му явно разсеяно се спря на вестника, обвиващ интересните страници от адресната книга. И ето че погледът му вече не беше разсеян. Цялото му слабовато тяло (а той бе много висок) сякаш се огъна около вестника, той сведе ниско лицето си и зачете. Никога — нито преди, нито след това — не съм виждал човек да чете така. Той жадно попиваше всяка буква. После вдигна очи. И пак никога не съм виждал някой да гледа толкова щастливо.

— Току-що прочетох във вестника — рече той с дрезгав, мъчително овладян глас, който смешно контрастираше със сияещото му лице, — че цялата история просто отдавна е изяснена. Всеки в Охайо знае, че нямам нищо общо с цялата работа.

И той се разсмя.

Всички ние, които стояхме учудени в очакване на съвсем друга развръзка, започнахме да разбираме, че върху този човек е тежало някакво обвинение и че междувременно, както тъкмо е узнал от този вестник, е бил реабилитиран. Изведнъж всички започнахме да се смеем от сърце и с пълно гърло. Така нашето начинание доби голям размах, бързо забравихме своята озлобеност и стана чудесна Коледа, която продължихме да празнуваме до сутринта и всички останаха доволни.

А при тази всеобща радост естествено вече нямаше никакво значение, че не ние, а сам Господ беше избрал този лист от вестник.

Снимка: https://themovierat.com

Материалът подготви Кремена Станилова, психотерапевт

За лични или онлайн консултации 0897 06 33 00

„Животът е космическа симфония. А аз – един клавиш.” Мадлен Алгафари отговаря на въпросника на Марсел Пруст.

Рубрика: Многоликата българка

Въпросникът на френския писател Марсел Пруст, който датира от края на 19 век, е претърпял редица редакции и преводи. Има две истории за произхода на този въпросник:  според едната история младият френски писател Марсел Пруст седнал и измислил въпросите за забавление, и не само за това, а тъй като вярвал, че хората първо трябва да познават и разбират себе си и чак тогава ще могат да опознаят и разберат другите. Според друга, въпросникът е тръгнал от  Англия, а самият Марсел е отговарял на въпросника през 1886 по молба на приятелката си Антоанет Фор.
Този въпросник е бил попълван от едни от най-известните личности на нашето време.

В рубриката Личности публикуваме отговорите на хора, които правят България и света едно уютно място.

Съпреживейте човешките отговори на Мадлен Алгафари, психотерапевт, писател, член на Управителния съвет и преподавател в Български институт по неорайхианска аналитична психотерапия.

 1. Как си представяш щастието?

  • В момента са морковите, които извадих от градината. Снощи беше камината и Нидал на дивана и опразнената тава със сготвено зеле от децата. През деня вчера беше в пеенето ми с цяло гърло, докато си карах колата на връщане от Троян. Изобщо – във всеки миг е различно. Тук и сега е. Не е нещо, което предстои. А ако е свързано с предстоящо, то е в тръпката, че правя стъпки в момента към него.

2. Кой е най-големият ти страх?.

  • Предполагам, като на всички майки – да не се случи лошо с децата ми и близките.

3. Кое твое качество най-малко харесваш в себе си?

  • Припряността понякога.

4. Кое е нещото, което най-много не харесваш в другите?

  • Безхаберието.

5. Коя е личността, на която най-много се възхищаваш?

  • Всяка личност, която се стреми към добротворство.

6. Кое считаш за най-голяма проява на екстравагантност?

  • Чифтето пищови на голия тумбак.

7. Как се чувстваш в момента?

  • Влюбена в живота.

8. В какви случаи си позволяваш да лъжеш?

  • Когато съм преценила, че не трябва да покажа някоя емоция. Гледам да ми се случва рядко.

9. Какво най-много не харесваш във външността си?

  • Приемам я. Харесвам я.

10.Коя от личностите в наши дни не харесваш

  • Всяка, проявяваща самовлюбена арогантност.

11. Кое е качеството, което цениш най-много в мъжете?

  • Сила и работливост.

12. Кое е качеството, което цениш най-много в жените?

  • Дълбочина и интуиция.

13. Кои са думите или фразата, които използваш прекалено често?

  • Мисли бяло и ще те стига бяло, мисли черно и ще те стига черно.

14. Какво или кой е най-голямата ти любов?

  • Самата любов е най-голямата ми любов.

15. Кога и къде си се чувствала най-щастлива?

  • Предложението от Нидал, раждането на децата, на книгите ми. Благодарните очи на пациенти. Щастливо патетични са за мен и изключително много дребни детайли от живота.

16. Кой е талантът, който си мечтаеш да имаш?

  • Търпение към себе си, когато съм решила да скачам поредната летва.

17. Ако можеше да промениш една своя черта, коя черта би избрала?

  • Още малко снизходителен непукизъм ми е нужен, но не и в степен на равнодушие.

18. Кое считаш за най-голямото си постижение?

  • Че оставам в полето на доброто и любовта, въпреки предизвикателствата.

19. Ако предположим, че е възможно човек да се прероди, като какво би предпочела да се преродиш? Като човек или нещо друго?

  • Човек!

20. Къде най-много би искала да живееш?

  • В България!

21. Коя е най-ценната вещ, която притежаваш?

  • „На баба избелялата забрадка, на дедо гордия каскет”.

22. Кое би определила като най-тежка форма на страдание?

  • Това, което идва от неосъзнатост. То е като мързела – не мори, а мъчи. И става хронично. Но страдащият не търси осъзнаване и затова остава в страданието.

23. Кое е любимото ти хоби?

  • Писането. Градината.

 24. Коя е най-голямата ти победа над себе си?

  • Всички преживявания в личната ми терапия, посрещането на страховете, ниската самооценка.

 25. Какво за теб е психотерапията?

  • Доброволно порастване, което позволява да се живее живота с научени уроци, т.е. здраво и щастливо.

26. Довърши изречението: „Животът е...“

  • „…космическа симфония. А аз – един клавиш.”

27. Определи себе си с три думи:

  • Усмивка. Корени. Любов.

28. Твоето пожелание към читателите на Online Life Academy.

  • Да си задават въпроси и да са готови във всеки миг да се поставят под съмнение, за да се развиват.

За книгите на Мадлен Алгафари кликнете ТУК: http://madlenalgafari.com/books/

Снимка: Личен архив, Кремена Станилова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Чък Спезано „Ако боли, не е любов“

В тази публикация избрах да ви представя автора на книгата „Ако боли, не е любов”.  

Книгата за мен е една енциклопедия на връзките и взаимоотношенията със себе си и другите. 

Какво по-добро представяне на един човек от неговата творба – книга, картина, филм, сграда, мост, дори и дреха, която е ушил, или ястие,което е сътворил.

Кой е Чък Спезано?

Чък Спезано е терапевт, социолог и клиничен психолог. В работата си обединява класическата и духовната психология.  В „Психология на визията“, той помага на хората да разрешават вътрешните си конфликти, да осъществяват мечтите си, да постигат целите и да изразяват вътрешния си потенциал.
„Ако боли не е любов“ е книга-спътник, която ще бъде до вас всеки ден, за да насочва и поддържа вниманието ви върху ключовите принципи, които имат силата да променят ума, сърцето и света ви.

В основата на философията на Спезано стои разбирането, че нищо в живота не е случайно и това с още по-голяма сила важи за връзките. Партньорите ни – в работата или у дома – са огледалото, което разкрива нашите слабости. Ако приемем това, можем да разплетем възлите, които затягаме във всяко взаимоотношение по житейския си път.

Не по-малко важно в неговата биография е, че има близо 30-годишен брак с Ленси Спезано, с която създават „психология на визията“ и работят в тази посока повече от 35 години заедно.

Ето някои от 365-те принципа за постигане на хармония и трансформация във връзките:

Отдаденост и свобода са едно и също нещо.

Колкото повече контролирам партньора си, толкова повече ще се отегча от него. Контролирането на партньора с цел да го запазим за себе си, го прави по-скучен. Ние сами си създаваме скуката.

Мога да се почувствам отхвърлен само тогава, когато тайно се опитвам да взема нещо под маската на даване.

Ако се опитвам да контролирам някого чрез чувство за вина, разбивам собственото си сърце.

Когато са в конфликт двете страни действат противоположно, но се чувстват еднакво.

Повтарям същите модели, които съм отхвърлял в родителите си.

Очакванията са ограничения. Очакванията са изисквания. Когато очакваме, дори да го получим, оставаме с усещането за празнота.

Всичко, което потисна в себе си,  ще се прояви в поведението на децата ми.

Изкушението се появява, когато съм на прага на ново ниво. Ако му се отдадам, съзнанието ми ще се разцепи на две, ще се движа в две посоки едновременно, и от това ще последват проблеми и болка.

Всеки гняв се корени в стари рани.

Правилата прикриват вина. Ако не създаваме правила, ще сме достатъчно гавкави в тази сфера.

Ако връзката е безжизнена, значи зад кулисите тече тайна война.

Влизането в ролята на жертва е форма на атака.

Ако водя борба за надмощие и партньорът ми загуби, аз съм този, който плаща сметката.

Ако не усещам енергията в себе си, създавам болка и драми, за да се почувствам жив.

Когато чувствам, че не съм отговорил на очакванията на родителите си, всъщност мисля, че те не са отговорили на моите очаквания.

Всички обвинения са самообвинения.

Не мога да загубя нещо, което ценя.

Ако не приемам мястото, на което се намирам, не мога да очаквам да се придвижа напред.

Признателността ме изважда от сравненията и завистта.

Ако дам, когато се чувствам съкрушен, ще се родя наново.

Щастието не взема заложници.

Материалът е подготвен от Кремена Станилова