Рубрика: Многоликата българка

Евгения Марс (псевдоним на Евгения Павлова Бончева), българска писателка и общественичка, е родена на 25.08.1877 г. в Самоков като първородна дъщеря на търговеца и общественика Павел Бончев и съпругата му Екатерина Бончева, дъщеря на духовник и на първата учителка в Орхание (Ботевград). Отраства в София, където семейството й се премества скоро след нейното раждане. Завършва там основно образование и Първа софийска държавна девическа гимназия. Омъжва се за д-р Михаил Елмазов, първия български дипломиран зъболекар, общественик и публицист, имат двама сина – Владимир и Павел Елмазов, оперен певец. Публикува разкази във в. „Софийски ведомости”, в. „Народно единство”, сп. “Българска сбирка”, “Художник”, “Духовна пробуда’, “Слънце”, “Сила”, “Полет” и др. Близка приятелка на народния поет Иван Вазов. Автор на книгите с разкази „Из живота” (1906), „Лунна нощ. Разходка из Цариград” (1909), „Белите нарциси” (1924), „Човекът в дрипи” (1935); повестта “Буря” (1910); драмите „Божана” (1912) и „Магда” (1918), представени на сцената на Народния театър, както и на драмата “Грешница” (1928). Съставя, редактира и издава енциклопедичния алманах „Полувековна България. 1878-1928″ (1929). Ръководи Клуба на българските писателки (1932-1938). Подпредседателка на дружество “Българска драма” и на Клуба на българките за култура и просвета. Превеждана на редица езици. Умира в дома си в София от миокардит на 26.09.1945 г. За писателката: Живка Симова. „Обичана и отричана”- първо изследване на живота и творчеството на Евгения Марс; “Евгения Марс. Извън сянката на Вазов”. Изд. ‘Труд”, 2015 г. редактор – съставител: Елиана Митова.

ИЗ „МОИТЕ СПОМЕНИ…”

Евгения Марс

Запознах се с г-н Вазов на неговия двадесет и пет годишен юбилей на 1895 г. Представена му бях от мъжа си, с когото бяха познати още от румелийско време. Тогава за пръв път имах щастието да разменя някол¬ко думи с великия поет.
Втори път говорих с него при посрещането на граф Игнатиев в салона на Славянското дружество, на което Вазов бе председател.
Минаха десет години. И през това време нашето познанство се състоеше в размяна на поздрави.
На 1905 г. през един хубав есенен ден слънцето радостно светеше високо над цялото софийско поле. Мъжът ми, аз и г-н Х., редактор на един столичен вестник, слязохме от княжевския трамвай при спирката за Горна Баня и се качихме в кабриолета, който прекарваше пътниците за селото. С нас заедно се качи и г. Вазов, когото не бяхме забелязали по-рано. След няколко минути колата бавно потегли нагоре. Другарите ми водеха оживен разговор по политиката, а аз слушах с увлечение поета и сякаш виждах зад неговия благ поглед оная богата душа с високи полети, която познавах по неговите творения.
Преди да стигнем до селото, аз извадих из своя редикюл шоколад и предложих на другарите си. И спомних си за един друг голям поет – Виктор Юго, който през обсадата на Париж, във време на Френско-пруската война, често се е задоволявал през целия ден само с парче шоколад.
На слизане от кабриолета ние се сбогувахме с г. Вазова. Той отиваше на гости у братовото си семейство и изказа съжаление, че не може да дойде с нас. Но след минута се извърна и каза: “Господа, ако ми позволите, след половин час ще дойда при вас. Де ще ви намеря?”
Ние му обадихме.
Останали сами, г. Х, в чиито вестник работех от няколко месеца, каза: “Ако г. Вазов дойде при нас, аз ще заговоря за моя вестник – ние му го изпращаме – и ще му кажа коя е Евгения Марс.”
– Не смеете! – отговорих му. Аз съм още тъй млада на това поле и не бих желала да се знае кой се крие под тоя псевдоним. При нашите още ориенталски нрави пътят за новоначинающия е много трънлив.
– Добре – отвърна той, – при все че аз съм на друго мнение. Рано или късно все ще трябва да се знае коя е Евгения Марс. Вие сте българка и това вярвам ще интересува поета, па така ще можем да узнаем и неговото мнение за произведенията ви.
– За нищо в света! – отсякох аз. След десет минути г. Вазов дойде.
– Не намерих снаха си – каза той, – но не по-малко ще ми бъде приятно вашето общество.
И той седна при нас.
След един оживен разговор по политика, заговорихме за литература. Г. Вазов се обърна към г. Х. с думите:
– Аз редовно получавам вашия вестник. Той ми харесва – добре се списва – но кажете ми, моля, кой пише подлистниците? Някоя чужденка – англичанка – американка?
– А как ги намирате, г. Вазов? – попита Х.
– Те ми обърнаха внимание, твърде увлекателни (са) и аз ги чета редовно, ето защо ви питам.
– Българка – отговори журналистът.
– Темите са из нашия живот, но името чуждо и това ме малко озадачи.
Аз цяла бях изтръпнала при тоя разговор. Г. Х. ме изгледа дяволито. Аз го побутнах с ръка да мълчи и да не ме издаде.
– Г. Вазов – каза той, – авторката на подлистниците е госпожата, която седи до вас.
И бързо добави:
– Нека госпожата ми прости тая волност, аз я издадох, въпреки желанието й.
– Вие сте лош! – извиках му.
Но г. Вазов се обърна към мене със засмяно лице, цяло озарено от благост и доброта и, протягайки ми ръка, каза:
– Госпожо, колко съм честит, че мога във вас да поздравя своя колега. Много приятно съм изненадан.
Колега! Боже мой! Как иронично прозвуча това в ушите ми! Нима аз, младата, новоначинающата, можех да бъда поздравена от представителя на българската литература с тоя епитет!
И силна руменина заля бузите ми.
– Г. Вазов – казах аз, – днес съм жертва на г. Х. Той е виновникът да се червя.
Но поетът прие сериозен вид н добави:
– Госпожо, струва ми се, че вие не трябва да се червите, а гордеете. Наистина, аз не мога ви каза с положителност каква стойност имат творбите ви, но обстоятелството, че са ми обърнали внимание и съм запомнил както някои разкази, така и автора им, показва, че не са без цена. Обещавам ви, за да бъда справедлив, да ги прочета отново и тогава ще ви кажа мнението си съвсем откровено. Г-н редакторе – обърна се той към съседа ми, изпратете ми, моля, всичките номера на вестника си с разказите на госпожата, защото не съм ги запазил.
След две недели аз бях с мъжа си в стария “Червен рак”. Г-н Вазов влезе в бирарията и като ни съгледа, дойде при нас.
– Госпожо, каза ми той, добре че ви видях. Мислех да ви пиша впечатленията си, добити от прочита на разказите ви. Ще бъда откровен. Те ми харесаха и изобличават в автора си един истински талант. Насоката, по която сте тръгнали, е най-добрата, пазете се от декадентщината и модернизма. Не ще съмнение, че ще трябва да работите върху себе си, и аз съм уверен, че с труд ще отидете много далеч.
Стиснах ръката на поета и смутена казах:
– Много съм поласкана от думите ви, но може би това ми казвате от любезност и желание да ме насърчите…
– О не, госпожо, прекъсна ме той, съвсем искрен съм. Престъпник бих бил, ако насърчавах бездарността.
Няколко дена след тая среща аз заминах за Виена, дето прекарах зимата. През това време получих няколко писма от г. Х., в чиито вестник продължавах да работя. В тия писма той ми съобщавате за няколко срещи с г. Вазова и техния разговор за мене. Той отново ми предаде впечатленията на поета от моята работа и радостта му, че на литератур¬ния хоризонт у нас се появява и една жена, която много обещава. Сам г. Вазов ме поздрави няколко пъти.
Върнах се в края на март 1906 г. Имахме чудни мартенски дни – рядкост в София. По съвета на един виенски професор, понеже бях малко анемична, трябваше да се разхождам всяко утро по час-два на чист въздух. И аз почнах своите утринни разходки из Борисовата градина.
Една заран, седнала на скамейка в един тих кът на градината, бях се вдълбочила в четене.
Някой ме доближи и поздрави. Пред мен стоеше г. Вазов. Истинска радост! Той ме здрависа с “Добре дошла” и аз го поканих да седне. Разменихме маса мисли върху нашата литература и оня каменист път, по който у нас трябва да върви един талант. Говорихме и върху куп други теми – социални и литературни. Узнах, че и той всяко утро си прави разходката. Времето, което прекарахме заедно, мина толкоз увлекателно и неусетно, та решихме докато правя своите разходки да се срещаме сегиз-тогиз и използуваме чистия въздух с приятни беседи.
По-сетне често засмените алеи, изпъстрени с ароматни цветя, вечно зелените ели и весели птички поздравяваха двама самотници, които любеха и обожаваха природата. Ние се лутахме из безлюдните алеи, любувахме се на всичко онова, което ни окръжаваше, спирахме при цветята, милвани от тихия зефир, и се стараехме да отгатнем техния разговор. Колко поезия, колко очарование имаше в тия разходки!
Пръв г. Вазов ми направи визита на 12 април и ми поднесе своя портрет, който ми бе обещал, с много любезен надпис. В замяна – да¬дох му моя. Тоя дар остана един от най-ценните ми спомени. Втори път дойде на 24 същия месец. Приех го в своя работен кабинет. Той пожела да му прочета нещо от своите нови разкази. През това време редакцията, в която работех, бе турила под печат първата моя сбирка “Из живота”. Аз му прочетох един от тия разкази “Тъги на морския бряг”.
Г-н Вазов слушаше с внимание. Когато свърших, той стоеше с наведена глава мълчалив. Изтръпнах при мисълта, че не му хареса. Но поетът вдигна очи, спре ги на мене и каза: “Възхитен съм, Евгения Марс. Колко чувство, колко нежност и топлота! Не би казал човек, че това е излязло изпод перото на млад писател. А стил! Сякаш сте работили двайсет години. Сърадвам ви и желая все така бързо да цъвти вашият талант.”
След месец излезе от печат “Из живота”. В сп. “Българска сбирка” к. VIII 1906 г. появи се един възхитителен отзив за нея от г. Вазов. Това ме насърчи, окуражи и накара да се отдам с по-голяма преданост и любов на литературата. Аз исках да заслужа възхищението на титана на българската лирика. Г. Вазов със своите насърчения има голяма заслуга в скромната моя литературна деятелност. В него аз имах един мощен лост, на който се опирах. Без подкрепата му, кой знае дали бих могла да противостоя на неприятностите, на които е изложен у нас всеки служител в храма на изкуството. Аз пишех, за да се хареса на Вазова, и когато чуех неговото мнение, бях сигурна за издържаността на работата си, защото той винаги се отнасяше строго критически към всичките ми творби. Подкрепата на големия поет извика завистта и злобата на някои наши писатели. Това ме огорчи, но не ме обезсърчи. Аз им простих, но не можах да разбера как в душата на един писател, която трябва да бъде извор на доброта, красота и истина, може да се крие и блато на злоба и гнусота.
Но колкото и да се стараеха някои от тия писатели да ме смажат и унищожат, толкова намирах насърчения и подкрепа у нашата интели¬гентна публика. Аз получавах възторжени писма от непознати, поздравления и сърадвания от приятели. А това ме окриляваше и даваше сила за нова работа.
Дружбата на Вазова беше най-ценната в живота ми. В нашите души имаше много допирни точки. В него аз намерих един другар-приятел, който напълно ме разбираше. Пред Вазова разкривах душата си, разправях му радости, болки, делях мисли, впечатления и знаех, че всичко е искрено споделено.
Той често ми казваше: “Аз обикновено не дружа с никоя жена, но във вас виждам не жената – обикновената жена, а писателката – душа сродна с моята.”
А аз обичах поета за неговото благородство, за неговата идеално честна натура, за неговата любвеобилна душа и за всичко добро и ценно, с което бе надарен любимецът на българската муза.

Източник: https://literaturensviat.com/?p=104927

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!