Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Когато търсим начини  да избягаме от отговорност за нашите думи, поведение, отговори към света, ние го прехвърляме върху друг индивид или организация чрез проектирането.

А отговорността е нашият отговор, а не нашите реакции към света. Ре-Aкциите ни карат на база минал опит да преиграваме отново и отново познати, макар и удобно-неудобни сценарии. Отговорността ни придвижва напред отвъд познатия опит. Кара ни да се движим не само физически в нови пространства, а и психологически в нови опитности. Преминаваме отвъд нашите ограничения, за един по-добър живот с нас, в нас и извън нас.

Един от начините да прехвърляме отговорност, т.е. да се задържаме на място, което ни е удобно-неудобно, са проекциите. Проекциите, като един защитен механизъм, който хваща нашата енергия в капан, могат да бъдат положителни или отрицателни. В статията „Другите като мои огледала” разгледах какво огледало могат да бъдат другите за нас.

Една индианска поговорка казва: „Да се погледна в огледалото, или да бъда огледало е начинът да намеря себе си.” Чрез проекциите наши неосъзнати, отчуждени в развитието ни части, но нужни ни за да живеем по-щастливо на тази земя, търсят начини да бъдат осъзнати, приети вкъщи, обгрижени и така полезни ни да сме по-адаптивни тук и сега.  Ние взаимодействаме със света чрез сетивата си, и така персонализираме света. Никой не преживява света както нас, но и ние не можем да преживеем света като другите. Защото версиите ни за света се базират на уникалните ни възприятия и предишни преживявания. Така проектираме и се явяваме обект на проекция за другите.

Мари фон Франц е направила едно от най-дълбоките изследвания на проекцията. Нейните трудове служат като база за по-нататъшни психологически заключения за фазите на проектирането.  Осъзнавайки какво и върху кого проектираме, както и в каква фаза на проекцията се намираме, ни помага да се освободим от проекциите.

А това е пътят на свободата и лекотата.

Фаза 1. Попадаме на някой, който е удобен за проектиране

Например, ако ни липсват лидерски качества, ще идеализираме лидерите, или ще ги мразим. Ако не осъзнаваме собствената си красота , ще идеализираме и ще се възхищаваме на някой красив, или ще го мразим. Ако имаме проблеми с гнева и не можем да го изразяваме, ще имаме трудности с някой, който изразява гнева си. Ако сме безотговорни към себе си или свръх отговорни, ще имаме трудности с някой, който е безотговорен.  На този етап ние никога не виждаме хората такива, каквито са. Ние ги виждаме такива, каквито искаме да бъдат.

Фаза 2. Проекцията започва да се изплъзва

С времето започваме да виждаме, че този, върху който сме проектирали нещо е някой друг.Но…, за да избегнем разочарованието, ние почваме да рационализираме, да намираме извинения на неща, които ни създават очевиден дискомфорт. Ако някой, когото идеализираме, започне да се държи по болезнен за нас начин, ние намираме извинения: или е имал лош ден, или утре може да е по-различно; или нещо не е толкова важно. По този начин ние избягваме да видим, че проектираната част, красива или не толкова красива, си е наша. Но ние не желаем да си я върнем. Защото опитът ни е закодирал друга представа за нас самите. Опитът ни пази, но по този начин и ограничава. А всяко ограничение е болезнено, поради напреженията, които съдържа.

Фаза 3. Проекцията се разпада

Рационализирането и извиненията не вършат обичайната работа. Обстоятелствата ни принуждават да видим човека отвъд нашите проекции. Тук вече сме разочаровани, ядосани, осъдителни, обвиняващи. И по този начин бягащи. Често ние циклим в тези три етапа, намирайки различни хора, върху които да направим една и съща проекция на собствено качество, което търси път към нас самите. Ще имаме проблем с гневните, ако не видим нашия собствен гняв и не си го позволим. Ще имаме проблем с безотговорните, докато не интегрираме нашето си безотговорие. Ще имаме проблем с хората със самочувствие, наричайки ги надути, докато не видим нашето самопринизяване и собствената си ценност, и т.н. Древните култури наричат този етап опушено огледало. Виж статията „Другите като мои огледала”.

Фаза 4. Признаване

Осъзнаваме проекцията и виждаме реалността. Това е етапът на скърбенето. За да излезем от проекцията, трябва да осъзнаем и приемем, че скърбим за тази част от нас, която дълго сме държали извън дома. И приемаме неосъзнатото  или полуосъзнатото зло, което може би сме си творили към нас и хората в етап 3.

Фаза 5. Състрадание. Интегриране на проекцията. Освобождаване

На този етап сме способни да сме състрадателни към собствената си минала неосъзнатост и „грешки”. Способни сме да приемаме без да се закачаме към хората, които са на други етапи. Способни сме да състрадаваме. Но не извиняваме. Защото извинението е присъщо на етап 2. Започваме да използваме качеството, което сме проектирали, вече  за добро, което е наистина добро. А добро е онова, което ни създава комфорт не само в момента на правене, а и погледнато утре, както ако е спомнено след една година.  Вече сме се придвижили в етап на обективност на преценките. Отговорни за собствените си действия и бездействия. И по-щастливи. Защото сме освободили  и ползваме енергията, която е била хваната в проекцията ни.

За добро.

И завинаги.

Кремена Станилова,         

психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!