Думите, които усилват тревожността ни – Кремена Станилова

Дългата ми работа с хора с висока тревожност, и в частност с паник атаки, ме наведе на следното обобщение. Речникът на тези хората си прилича по честата употреба на следните думи:

  • Правя: Когато имам паника атака, гледам да правя нещо, за да си отвличам вниманието. Не мога да стоя без работа, все нещо правя. Когато не правя нищо, съм тревожен, уплашен. Трябва да действам, за да съм добре.
  • Трябва: Разбирано като задължен съм, длъжен съм, правилно е  да правя това или онова. Трябва да съм това или онова. Трябва да правя или не трябва да правя неща, за да…
  • Защо? Не мога да разбера защо ми се случва това. Защо само на мен ми се случва? Защо другите се справят по-добре?
  • Имам: Имам една тревожност или имам паник атаки. Имам проблем (няма значение какъв).

Каквo не е наред в тези думи? Думите са най-обикновени, но изговорени на глас или само мислено, в даден контекст отключват и без това високата тревожност при някои хора. Известно е, че начинът, по който говорим, отразява начина ни на мислене. Ако променим начина си на мислене, може да променим и начина си на говорене. И обратното, ако сме осъзнати и започнем да употребяваме други думи, автоматически ще  променим  мисленето си,  и оттам и емоционалното си преживяване и телесните симптоми на проблема, който ни мъчи.

И така:

Правенето ни вкарва в  порочния кръг на едни и същи действия – дали ще чистим, дали ще гледаме телевизия или ще обърнем колата насред пътя, когато имаме паник атака, и ще се приберем, без да сме стигнали до крайната цел. Дали ще правим едни и същи неща, по отношение на един или друг повтарящ се проблем, само защото са били резултатни някога, въпреки че днес не дават резултат.

Бивайки възпитани в нещата, които са правилни, ние израстваме като роботи, които изпълняват правилните неща.  В ушите ни на възрастни звучат репликите на мама или татко, на учителя ни или на някой от улицата „Трябва да си изпълнителен!”, „Трябва да си послушен!”, „Трябва да си измиеш чиниите и тогава да почиваш!”, „Трябва да постигаш!” и т.н.. А никога не се замисляме дали наистина искаме тези неща, дали сами не се притискаме, за да спечелим одобрение на този или на онзи.

Въртенето около един и същи въпрос „Защо?” ни вкарва в интелектуализиране, като отново се вадим от центъра си и вместо да усещаме,  се оплитаме в мисловните си мрежи. Губим почва под краката си и сме отново онези ходещи глави, които мислят, вместо да чувстват. А да чувстваме е уязвимост – тази уязвимост, с която се срещаме при всяка паник атака или при всяка трудност, която докосва емоции, заровени на тъмно в детството ни. Въпросът „Защо?” и отговорът „Защото….”  не ни дават решение, а само един мисловен конструкт-залъгалка, който временно ще маскира тревожността, която ще избухне с нова сила, когато човек, ситуация или мисъл докосне оголения нерв на непреработени емоции и свързани с тях страхове.

Имането, ах имането, е толкова примамливо. Да имаме е лесно, като да се пресегнем и да си напълним  ръцете, но пълним ли душата? Процесът на придобиване или имане е форма на заместване на онова, за което копнее душата. Имането на коли, храна, къща, пари, семейство, в случая болести или проблеми е начин да сме важни, да си добавим стойност, да се вкопчим и да не пуснем, защото пуснем ли, ще усетим страха си – да бъдем отхвърлени, изоставени, унижени, предадени или наказани. Да „имаме болест“ не ни дава идеята как си я правим, нито как да се справим, а само поддържа статуквото на притежанието.

Думи-Антидоти, които да използваме, за да преместим фокуса и намерим нови решения.

  • Съм, наблюдавам, вместо правя: Тревожен съм, когато съм пасивен. Изплашен съм, когато мисля това.
  • Искам, имам нужда, вместо трябва: Трябва да работя, да свърша тази или онази услуга, но дали имам нужда и дали искам да го направя? И от какво, всъщност, имам нужда? Имам нужда от почивка, имам нужда от утвърждение, от внимание, от любов, и т.н. И какво правя, за да го постигна?
  • Каква е причината, вместо защо? Вместо защо пак имам паника, каква е причината отдолу, какво ми казва паниката, каква е ползата ми от паниката, и т.н.? Вместо защо пак ми се случва (няма значение какво), какава е причината?
  • Как си го провокирам, вместо имам проблем или болест? Как си правя паник атаките, вместо имам паник атаки? Правя си ги като почна да мисля това или онова, като почна да чета форумите в интернет, като ходя от изследване на изследване, като бягам, вместо да се изправя пред плашещи ситуации – дали словесен сблъсък, дали някоя изява на сцена, дали решение да напусна губеща ситуация и т.н. Как си правя проблема? Как го поддържам, с кои поведения, думи и мисли?

И помнете мисълта  на Самюъл Джонсън „Езикът е дреха на мислите”. Ако тази дреха не ви кара да се чувствате удобно, сменете я, и вижте как това ще се отрази на мислите ви и от там на преживяванията ви.

Кремена Станилова, психотерапевт

Ако тази публикация ви харесва, споделете я, за да стигне до повече хора!

Болестта ви ще си тръгне тогава, когато необходимостта от нея изчезнe

Заболяването се появява като начин да се отговори на нужди,  които по друг начин не могат да бъдат задоволени. Болестта е  начин да се получи нещо, което без заболяването не може  да се получи.

Редица  психотерапевти смятат, че почти всички заболявания в основата си  имат психологическа причина. Но традиционната медицина  официално признава седем заболявания, при които психосоматичният фактор е водещ. Те влизат  в „Чикагската седморка“.

Заболяването се появява като начин да се отговори на нужди,  които по друг начин не могат да бъдат задоволени.

И така – какво позволява болестта?

  1. Да се грижите за себе си  без чувство за вина

Лекарства,  всевъзможни средства за грижи, скъпи анализи, процедури, изследвания  – всичко това ви се предоставя, само защото сте болни.

Опитайте   същата сума да похарчите за  стилист или за масаж. За  няколко поколения жени – това е неприемливо. Винаги има нещо по-важно, за което трябват точно тези пари.

  1. Право на почивка

Парадоксът е, че повечето съвременни жени, дори и   упражняващи свободна професия или са на  свободен график, все още живеят на  принципа, който гласи – „За  жената има само два случая, в които тя може да не  прави нищо –  при  бременност или заболяване“

И цялата ни система е изградена на този принцип. Детето не може да не ходи на училище, ако  не иска. Има само една причина, поради която може да не ходи – това е болест. Е, не е ли абсурд това?!

  1. Правото на   грижи

Възможност  да се почувства като човек, за когото се грижат.

Някак си не е прието някой да се  грижи за „силни, интелигентни и успешни“, особено за тези, които могат да се грижат сами за себе си. Болестта дава право да се получават грижи и нежност.

Ако близките продължават да пренебрегват дори и недвусмислени послания  за помощ, болестта ще прогресира, и в някой момент тези искания ще бъдат чути. Дежурствата в спешното отделение са гарантирани.

  1. Вниманието на близки и приятели

Заболяването е  начин хората да се почувстват специални, заслужаващи внимание. Тях ги обсъждат и коментират. Стават „Темата на деня.“ И колкото по- сложно е   заболяването, толкова повече са ах и ох.

  1. Уважение

Човек, който търпи ужасни страдания, освен  съчувствие, предизвиква страхопочитание и уважение.

Ако това, което правите в момента, по някаква причина  не предизвиква уважение (особено у  вас самите), то  сериозно заболяване ще донесе това уважение. И желанието да се чувствате като „герой“ не е отменено.

  1. Възможността да не се решава това, което трябва да се реши

Когато сериозно се е разболяло дете, идеята за развод трябва да бъде отложена.

Собствена силна болест ще доведе до отлагане на нови проекти, както и смяна на професията. Дългосрочни грижи за любим човек  са  добра причина да не се задават въпроси за личен живот и кариера.

  1. Възможност да направите пауза,  да се вслушате в  себе си

При заболяване животът драстично се забавя и излиза на преден план това, което преди това е било пренебрегвано и не е забелязвано.

  1. „Последната воля на умиращите“

Към желанията на  болния човек е прието да се вслушват, и заболявайки,  най-накрая можете  да накарате  съпруга си да поправи крановете , които отдавна капят. Да не говорим за други по-глобални искания.

  1. Да видите света от другата страна. Заболяването позволява да попаднете  в друга реалност.

Ако ви се е случвало по няколко часа да гледате пукнатините в тавана – знаете какво имам предвид. Когато единственото, което можете – това е  да гледате часовника, светът изглежда напълно различен.

  1. Да преосмислите живота си

Тежко заболяване ни кара да помислим за това, за което преди не сме искали да мислим.

При възникване на перспективата, че може би това е краят, цялата лъжа за вас самите и живота ви някъде изчезва, и оставате само с истината.

И в този момент  се случва някакъв рестарт.

Преоценка на живота.

Нуждите са онези неща, които трябва да се удовлетворяват. Единственият въпрос е в самия процес. Ако един възрастен по някаква причина не е  готов да предявява своите нужди открито, след това несъзнателно се включва „театърът на тялото и тези нужди ще бъдат удовлетворени чрез манипулиране с  тялото – със  заболяване.

Вродените заболявания или заболявания на деца до 6-8 години е  безсъзнателна команда на   майката. Процесът за посрещане на своите  нужди за сметка на заболяването на детето. Като се започне от възможността да не ходи на работа, до придобиване на  лична женска мисия – “ Mайка на тежко болно дете“.

Приемането на такива неща директно, без необходимата готовност е невъзможно. Включва се силна психологическа защита.

Осъзнаването идва  постепенно:

1.Задайте  си въпроса: Какво тази болест ми позволява да получа? Направете списък. Искрен и с  примери.

 

  1. Преминете мислено през всяка точка. Без да съдите себе си, а  с признаването на този способ за получаване на  нещо много важно за вас.

  

  1. Позволете си същото да получите  открито в отношенията си, да  предявявате своите потребности, като говорите за тях, признавайки това пред себе си.

Болестта си тръгва тогава, когато отпадне необходимостта от нея.

Източник: http://energetika-bg.com/

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Как да преодолеем паник атаките. Интервю за в-к „Доктор“ и сайт zdrave.to

С психотелесна психотерапия преодоляваме паник атаките

Психотерапевт Кремена Станилова е преподавател в Българския институт по неорайхианска аналитична психотерапия. Консултира пациенти и прилага така наречената психотелесна терапия. В интервю за в. “Доктор” Кремена Станилова обясни причините за тревожността на съвременния човек и един от начините за справяне с проблема.

– Г-жо Станилова, какво представлява психотелесната терапаия?
– Психотелесната терапия се занимава с връзката между телесните симптоми и психичното състояние и характер. Това е холистичен подход, който разглежда човека като единство от тяло, емоции, мисли, дух. Всички се мотивираме от това да задоволяваме някакви егоистични или социални потребности на тялото и на душата. Ако обаче имаме блокаж в поведението в резултат на определено възпитание, на характеровите ни особености, тогава не задоволяваме потребностите на тялото и душата. И когато тялото и душата “гладуват” дълго време, се нарушава хомеостазата (равновесието) в организма, което се изразява в телесен симптом. Така организмът ни принуждава да разрешим конфликта, за да оцелеем.
Може продължително време да живеем в неблагоприятна среда, например да възприемаме като дразнещо поведението на човек в обкръжението ни и през цялото време да се гневим. Но не му казваме, че ни дразни, за да не предизвикаме лоша реакция отсреща и да бъдем наказани с мълчание. Тогава трупаме гняв, който отключва биохимична верига от реакции, свързана с висока киселинност на тялото. А тя може да ни докара язва или друго заболяване. Биохимичната верига се отключва, за да задвижим тялото и да задоволим потребността. В конкретния случай може да кажем открито на човека: “Дразниш ме с това поведение. Моля те, не го прави”.
При психотелесната терапия установяваме за какво говори всеки телесен симптом, какви са липсите в поведението и в потребностите.

– Как обяснявате паническите разстройства? 
– Имаме зачестяване на случаите с паник атаки. В последните 5 – 6 години, ако влязат пет човека в кабинета ми през деня, те ще са тревожни, депресивни или с панически разстройства. Епидемичните размери на паническите разстройства имат своя корен в начина на живот. Съвременният човек е супертревожен. Обкръжението ни задава изисквания и ако ги спазваме безпрекословно, често не чуваме какво искат тялото и душата ни. Когато не заявяваме потребностите си директно, а само намекваме, манипулираме и чакаме другия да се досети, ние не задоволяваме нуждите си. Обуздаването на емоциите дълго време може да доведе до различна симптоматика. Ако човек по характер е себеконтролиращ се и опитващ да  контролира външния свят, това се генерира като вътрешно напрежение. Натрупват се прекалено много ситуации, в които той е твърде напрегнат, и в един момент на повърхността ще излезе незадоволената потребност, “глад” за нещо.

– Дайте пример.
– Всеки човек се страхува от смъртта, но когато имаме патологичен страх от смъртта поради някакви събития в ранното детство, се опитваме да го потиснем, като живеем прекалено интензивно. Преследваме много цели и изпълняваме изключително много задачи.
По принцип западният човек е ориентиран към постижения, прави различни неща, за да постигне определен статус, робува на перфекционизъм, който не му позволява да се отпусне. А забързаният начин на живот изключително добре обслужва страха от смъртта, защото нямаме време да останем насаме със себе си и да чуем този страх. Но ако влезем в болница по някакъв повод или загубим близък човек, се изправяме изведнъж срещу страха, който иначе успешно избягваме. Тази тревожност може да избие в паник атаки. Те обаче ни карат да се вгледаме в себе си. Симптом на паническото разстройство е самонаблюдението. Бидейки контролиращ, в стремежа си да предвиди идването на смъртта човекът се наблюдава за всяко сърцебиене, всяка болка и ги възприема като животозастрашаващи.
Когато в кабинета ми дойде човек с паник атаки и му задам въпроса как си почива, получавам един и същи отговор: “Седя на компютъра, гледам телевизия, излизам с приятели”. Съвременният човек не знае какво е да се прибере в себе си, да осъзнае, че е крайно същество, че се страхува от разни неща, че не е разрешил много конфликти. Понеже са болезнени, ги е оставил неотработени в миналото. Всяка раздяла е малка смърт, например развод или раздяла с любим човек. В хиперактивността си ние замитаме този проблем, но в един момент се появява телесен симптом, който ни казва: “Стига толкова, седни, почини, защото ще прегориш”.
Често давам този пример на хора с паник атаки: “Представи си, че караш колата си с 240 км в час нонстоп! Всъщност ти караш постоянно тялото и душата си с 240 км в час. Естествено, че двигателят ще блокира в някакъв момент”. Постоянно са във фаза вдишване, напрежението е изтеглено в горната част на тялото, но не смеят да издишат, защото тогава ще слязат в корема, при емоциите, ще отслабят контрола и ще се чудят какво да правят с тези емоции. При съвременния човек няма горе и долу, а има само горе, горе, горе, горе… А в живота всичко е циклично, има и горе, и долу. Ако няма и напрежение, и отпускане, идва болестта, а след това и смъртта. За да ги предотврати, в тялото се появява симптом, който ти казва: “Спри”. Едва тогава хората с паник атаки започват да търсят помощ, обикновено отиват първо при лекар, за да разберат откъде е сърцебиенето, изпотяването. Така за първи път човек си отделя време и обръща внимание на себе си.

– Каква помощ получават хората с паник атаки при вас?
– Когато човекът е изключително тревожен или пък вече е развил паническо разстройство, трябва да потърси помощ и при психиатър. Психотерапията може да му помогне да започне да слуша нуждите на тялото си, когато е уморено, да му даде почивка, да се научи да се отпуска. Психотелесната терапия работи първо с дишането, защото, когато се научи да диша, пациентът започва да обръща внимание на частите на тялото, от които го е страх, от корема, тоест от емоциите.
При паникьорите много често липсва смирение в поведението. Това означава, когато има неща, които не могат да променят, не се предават. Понякога трябва да издишаш шумно и да си кажеш: “дотук съм, не мога повече”. Обикновено склонният да контролира всичко човек напъва ситуациите свръх лимитите си, за да ги управлява, и в един момент може да прегори.
При психотелесната терапия започваме първо с дишане. Научаваме се да се отпускаме, да спрем с опитите да контролираме всичко. А след това, докосвайки се до травмата или до липсващото поведение, започваме в поведенчески аспект да симулираме ситуации, от които се страхуваме. Човекът трябва да признае, че страда, че има нужда от помощ, въпреки че ще загуби имиджа си на неуязвим, на свръхчовек. Да кажеш “помогни ми”, означава “не съм съвършен”. За такова признание е нужно да се смириш. При психотелесната терапия се научава и това поведение. Така се изгражда работещ модел за справяне при всеки случай, когато душата и тялото имат нужда.

– Каква е основната грешка на днешния човек?
– Не може да си подрежда задачите по приоритети, не може да се посвети на най-важната задача, да я свърши и след това да мине на следващата. Днешният човек винаги прави едно и мисли за още пет. Това е първото нещо, което отключва тревожността, защото мозъкът не може да осъзнае, че петте задачи не се случват реално в момента. Ако изпълняваме днешната задача, но мислим и за проекта, който трябва да свършим утре, за мозъка това се случва в момента и се възприема като сигнал за оцеляване – вдига се нивото на кортизола, повишава се киселиността на организма, дехидратира се. Свременният човек не чува изискванията на тялото си сега, постоянно е подчинен на “трябва”, винаги е в бъдещето. Затова отлага нуждите си за после. Жаден е, но има задача и отлага пиенето на вода. Така се дехидратира. Гладен е, но отлага храненето. Иска да се чуе с любимия човек, но го отлага. Когато отлагаме потребностите на тялото и душата, ние вкарваме още една доза стрес. Когато не пием вода и сме дехидратирани, организмът го възприема като заплаха за оцеляването и отделя още повече кортизол. Този хроничен стрес се превръща в дистрес, който е заплаха за тялото. Резултатът на това е телесен или психически симптом, който принуждава човека да спре, да се вгледа в себе си и да проумее какво му липсва.
Ако ежедневно след напрежението намираме начин да се отпуснем, стресовите стимули отвън няма да ни навредят. Тялото може да оцелява много дълго време под стрес, ако му даваме нужната доза почивка, отпускане.

Интервюто взе Мара КАЛЧЕВА

Източник: http://zdrave.to/alternativno/4569-kremena-stanilova-s-psihotelesna-terapiq-preodolqvame-panik-atakite

АКО ИСКАТЕ ДА СЕ СПРАВИТЕ С ТРЕВОЖНОСТТА, СТРЕСА И ПАНИК АТАКИТЕ, ВЕРОЯТНО ПРОГРАМАТА „ПО-СПОКО! Е ВАШИЯТ ПЪТ КЪМ ЗДРАВЕТО И СПОКОЙСТВИЕТО“.

ЗА ПОРЪЧКИ КЛИКНЕТЕ ТУК!

За раните, порастването И любовта

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани – превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че, ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива.  Рани – оправдание. За собственото ни  действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана,  започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”, „Защо това ми се случи?“,  „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката.  Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща.  Често партньорите ни в живота са онези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем  наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е, затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази – kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което  се гневи, самосъжалява, търси отмъщение.  Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , „Винаги се случва така.“ И т. н…

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият –  към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият – към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов.  Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Неслучайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но… Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре  в целите нас. И към света.

А ,ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме.

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

20.07.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Как характеровите ни илюзии управляват поведението ни и формират навиците ни

Говорейки за навиците, е нужно да изясним чисто теоретично какво е навикът?

  • Навикът е автоматизирано действие или модели на поведение, които се придобиват чрез повторение.
  • Навикът е част от несъзнаваното у нас, той е механизъм, който ни кара да вършим нещата на „автопилот“. Някои автори наричат навика – „психоробот“ или начин за създаване на инерция, която позволява да използваме минимални усилия, да извършваме определени действия без да хабим енергия и без да напрягаме мисълта си.
  • Навикът прави живота ни по-подреден, организиран, по-лесен. Той създава усещане за комфорт, удобство и ни помага да вършим нещата по-бързо и по-добре.
  • Веднъж създаден, един навик трудно може да се промени. Той сякаш се сраства с нас и става част от характера ни, от същността ни.

Навикът е проявление на мисленето, а мисленето е продукт на характеровите ни илюзии. Това са илюзиите, които изкривяват реалността, за да стане тя по-поносима и да не се преживява болката от отхвърляне, изоставяне, неодобрение. Защото още като се родим се сблъскваме с неуюта на студената действителност, която не е само приемащата, топла и обгрижваща като кърмещата гръд на майка ни. Навиците ни – мисловни, физически и емоционални – ни предпазват от неудоволствието. Някои от тях, бивайки здравословни и добри, правят живота ни градивен, други – ни рушат отвътре и отвън.

Така тези изкривявания на обективната реалност, макар и несъзнавани, управляват повторяемото ни поведение, което се превръща в навици.

Тук ще разбуля някои от тях, без претенцията за изчерпателност, но като повод да се размислим какво е онова, което формира поведението ни.

Кои са тези илюзии и как ни управляват?

Моята фантазия е светът.

Имайки тази фантазия, живеем в измислената си кула на единствена истина,  фрустрираме се, когато нещо не отговаря на представите ни, проектираме в света собствените  си страхове и ги приемаме като качества на хора и събития.  Очакваме светът да се адаптира към нас, а не ние към него, и в крайна сметка  се затваряме в тази кула на фантазии, като живеем живота на „вълци-единаци” –никога тук и никога сега. 

Ако помоля, това не е любов.

Имайки тази илюзия, ние живеем с представата, че всички са ни длъжни да отгатват желанията ни, да ни дават внимание и блага, просто защото сме най-важни, без да правим опити да се задвижваме към хората – с молба да ни помогнат, да ни дадат онова, от което имаме нужда, или да дадем, за да получим.

Нито пък да си признаем  уязвимостта под формата на нужда, незнаене, неможене. И думите „моля”, „съжалявам”, не знам” са ни чужди, правейки живота ни едно непрекъснато внимаване  да не паднем по гръб.

В крайна сметка, компенсираме липсата на човешка любов и подкрепа, тъй като не можем да си я поискаме здраво, и живеем, бивайки роби на неща, на които не трябва да се молим да са тук и сега и да ни успокояват – алкохол, цигари, интернет, дрога, хазарт, храна, работа и свръхактивност. Желаейки независимост от хора, но бивайки зависими от неживата материя.

Трябва да издържа на всяка цена.

Имайки тази илюзия, ние никога не сме съответни на онова, което искаме, а  на онова, което другите искат. Тук стоят нездравите ни навици да казваме „да”, когато искаме да кажем „не”, да не зачитаме собствените ни граници, да мълчим пред неприемливото поведение и обстоятелства. Заживяваме като една подвижна бомба от гняв, неудовлетворение и горчилка. Вечно депресирани, роби на навиците да се заяждаме и хленчим.

Трябва да ме одобрят и никой да не вижда моите слабости.

Тази илюзия ни прави нон-стоп да бъдем нащрек и да даваме, да правим всичко, за другите , да сме постоянно на ниво,  никога да не си даваме почивка, да сме свръхангажирани, докато дойде синдромът на „прегарянето” някой ден. И останем гладни и неразбрани.

Ако не загубя ума си, ще съм свободен.

Тази илюзия, макар да ни движи към свобода, ни прави несвободни от ума, правилата, всички „трябва” и „не трябва” на обществото. Кара ни да сме недоверчиви, дистанцирани, мнителни, упорити и инатливи. Страхувайки се да не се оставим на чувствата, можем да чупим не една връзка, изпращайки сигнали на човека, който ни е важен „мога да се оправя и сам“.

Несъзнавано избираме да живеем според онова, което „трябва“, а не онова, което желаем. Страхувайки се да не сбъркаме, можем да отлагаме и никога да не започнем онова действие, за което душата ни копнее.

А ако искате да научите повече за навиците и техния таен живот, се запишете за безплатен уебинар „Тайният живот на навиците”, в който ще научите как да „нахраните „лошите” навици, за да развиете добрите. Кликнете тук и вижте повече информация и се регистрирайте като кликнете върху червения бутон за регистрация.

БЕЗПЛАТЕН УЕБИНАР „ТАЙНИЯТ ЖИВОТ НА НАВИЦИТЕ”

 

Кремена Станилова, психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

 

 

23 ноември – ден на психотерапията. Какво НЕ Е и какво Е психотерапията?

Тази статия е едно кратко обобщение на моя 11-годишен опит в психотерапията.

Без претенцията за изчерпателност.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Психотерапията:

  • Не е едностранен процес. Има двама активни хора. Психотерапевтът и клиентът. Психотерапевтът е активен посредник между съзнателното и несъзнателното АЗ на клиента. Клиентът е активен приемник. За да може да се постигне осъзнатост какво му говори симптомът или проблемът. Какви „заметени от него теми в несъзнаваното” си пробиват път чрез това, което го е довело в кабинета на психотерапевта.
  • Не е задължителна. Тя е само един от пътищата, които водят към здравето и щастието. Но бивайки доброволно поет път, не изключва задължението на човека пред себе си да изследва и пробва онова, което психотерапевтът му предлага.
  • Не се завършва в определеното за сесия време. Тя продължава именно в опитите да се изпробват новите идеи и поведения и да се преживее дискомфорта от новото в реалния живот и личните взаимоотношения. До следващата среща.
  • Не е „дундуркане” или „детска забавачница”. И ако психотерапевтът усети, че клиентът има именно такава нужда, макар и несъзнателна, и продължава да държи тази нужда да му се задоволи, то психотерапевтът е длъжен да бъде честен и да упражни правото си да откаже да работи с конкретния човек, като му обясни, че психотерапията е процес на съзряване и изисква готовност и решение за раздяла с „незрели” модели на поведение.
  • Не е механично прилагане на терапевтични техники, а творчески процес, в който решаващо значение имат човешките, а не толкова професионалните качества, на психотерапевта.

Психотерапията Е:

  • Честност: На психотерапевта към клиента. А именно, когато психотерапевтът е честен за усещенията си относно клиента, то той като човек, потърсил помощ, се учи на автентичност и сприятеляване с истината.
  • Връщане към реалността: С осъзнаването къде и кога в живота си човек „пресолява манджата”; къде и кога се е е самоизоставил; къде и кога проецира собствените си демони и ангели извън себе си.
  • Връщане към детското умение да се смееш. Над себе си и света. И осъзнаване къде и кога  е загубено това умение; къде и кога сериозността е приета „насериозно“; къде и  кога човек прави от мухата слон.
  • Връщане на способността да виждаш красотата. В себе си и в света.
  • Сглобяване на пъзела „Кой съм аз? Кои са другите?“

 

Накратко:

Психотерапията е лекуване с  истина, хумор, и красота. 

А добрият психотерапевт не забравя, че е човек, а не институция, и помни, че мисията му е да помогне на човека отсреща да стане онова, което Животът го е замислил да бъде. На онзи, който наистина е решил да извърви този път. Не казвам, готов да върви, защото едно е да мислим, че сме готови за нещо, друго е да решим да го вървим, трето да го извървим.  Първото е предположение, второто е поета отговорност, третото е Животът.  

На дело.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Паник атаките, тревожността, стресът и капанът „тук и сега”. Или на кой континент живееш?

Поредица „За живот без напрежение, стрес и паника“

Да бъдеш тук и сега.

Едно клише-капан, който затяга челюстите си около и без друго стресираната душа и ум на съвременния човек.

Отвсякъде се сипят диагнози-присъди.

Тревожен си, защото не си тук и сега. Паникьосваш се, защото не си тук и сега. Стресиран си, защото не си тук и сега. До тук, добре. Тези твърдения сами по себе си са верни, но не дават изход от това положение. Как да си тук и сега? Но преди да се даде отговор на този въпрос, е добре да се отговори на следния въпрос: Възможно ли е да си САМО и ЕДИНСТВЕНО тук и сега?. Отговорът е НЕ, не е възможно, поради една проста причина, че ние не сме животни, ние сме хора и нашият мозък е устроен по един по-специфичен начин. Имайки неокортекс, или мозъчна кора, това ни прави способни да осъзнаваме, че има вчера и  утре, и функция на нашия ум е да движи във времето.

Отговорете си на следните въпроси:

Колко често на ден си мислите за миналото – с тъга, вина, гняв, облекчение?

Колко често на ден си мислите за бъдещето – след 5 минути, след 5 дена, след 5 месеца – предполагайки, предвиждайки, планирайки? Изпитвате ли страх от неизвестността на бъдещето? Няма човешки ум, който да не пътува между миналото и бъдещето. И това, което във  всяка публикация за самопомощ се препоръчва „научи се да бъдеш тук и сега”, е само част от отговора на питането „как да бъда по-спокоен?”.

Според П.Мерсие „грешка и безсмислен акт на насилие е да се концентриираме върху тук и сега с убеждението, че така обхващаме същественото. По-добре би било да да се движим във вътрешното пространство и време уверено с подобаващо чувство за хумор и съответната доза меланхолия.” Цаката на така нареченото спокойствие е не да бъдем като животните само в тук и сега, а да тренираме ума си да се завръща в реалността, вземайки си уроците от миналото и планирайки действия в бъдещето. И е нужно да помним, че уроците се прилагат само в някое конкретно тук и сега, както и плановете се реализират в някое конкретно тук и сега. Нужно е да се научим да различаваме реалистичното планиране от фантазирането и предположенията, които нямат корени в реалността –нашата и на другите.

Оставайки често в миналото, се обричаме на депресия и заблатяване. Хвърчейки нетърпеливо  и предполагайки бъдещи развои, се обричаме на тревожност и стрес.

Според М. Когерус, всеки човек има предпочитана насока на мислите. Той ги нарича модели на културните наклонности. Първият – „подвластен на паметта”, символизира носталгичната Европа с нейните битки, войни, исторически заплитания. Вторият – „подвластен на мечтите” е представителен за вечно гонещата щастието Америка. Третият – „подвластен на реалността”, символизира предприемчивата Азия. Помислете и определете, на кой континент пребивавате често в мислите си и ще разберете защо сте депресирани или тревожни. Ако често стъпвате в Европа или Америка, не е лошо, ако гледате на това като кратки пътувания, но важно е накрая да се завръщате в спокойната и зелена Азия.

Това умение за завръщане може да се тренира по различни начини: медитациии – активни и пасивни, релаксации, визуализации, осъзнатост или майндфулнес.

Предлагам ви една кратка медитация– ключ към завръщането на ума в Азия, която се намира в моята програма „по-СпОко!”.

Отделете 5 минути на ден. Седнете на тихо и спокойно място със затворени очи. Нека краката ви бъдат плътно стъпили на пода, гърбът-изправен, главата леко отпусната напред и надолу. Наблюдавайте мислите, които минават през ума ви. Може да забележитe поток от мисли, които преминават в рамките на тези пет минути. Единственото, което е нужно да правите, е да ги наблюдавате без да ги цензурирате и променяте, само поставяте мислени етикети върху мисълта, която изникне: „мисъл за миналото”, „мисъл за бъдещето”, „мисъл за настоящето”. Наблюдавайте ги и и им позволете да идват и да си отиват, единствено, поставяйки им етикет.

Ако практикувате осъзнатост, ще забележите, че в ежедневието все по-лесно ще превключвате към онова, което е  тук и сега. Дали ще миете чинии, дали ще чистите, дали ще оправяте леглото, дали ще правите проект в офиса, мислите ви ще се настаняват все по-комфортно в тук и сега.

И когато умът ви реши да остане по-дълго в Европа или в Америка, помнете, че не може да промените миналото, но можете да съсипете настоящето си, ако се тревожите за бъдещето.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

 

 

 За да се справите с паник атаките, стреса и тревожността,  вижте информация и поръчайте програмата „по-СпОко!“  като кликнете ТУК: 

Аз в огледалото. Част 3. Слепите петна

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Чували ли сте израза „сляпо петно”?  Както показват съставящите го думи, това е място, от където човек е неспособен да вижда. Чисто анатомичното обяснение на феномена „сляпо петно” е, че това е място в ретината, от където образ не се възприема. Въпреки това, няма човек, който да осъзнава това неприемане, тъй като мозъкът допълва липсващата информация с данни от другото око, или използва контекста, за да запълни липсващата информация. Звучи ли ви неразбираемо? Един пример ще осветли този феномен. За хората, които шофират, е известно, че има ситуации, в които установяват наличие на движещ се автомобил зад тях, едва след като той ги изпреварва, независимо че поглеждайки в огледалото секунда преди това не са видели подобен автомобил. Мястото, където се е намирал този автомобил, е невидим за участниците в изпреварваната кола, но е видим за всички останали на пътя или на тротоарите. Това място е сляпото петно.

По същия начин в нашето себевъзприемане има безброй слепи петна, скрити за нашето съзнавано, но явни за страничните наблюдатели. Често това са наши дразнещи навици и поведения, които може да докарват до лудост партньорите  ни, но да не осъзнаваме как ние провокираме една или друга конфликтна ситуация. Дали това ще бъде нашата безотговорност, дали ще е наш навик да дисквалифицираме и игнорираме другите, някаква свръхамбиция, състезателност и саботаж на комуникацията.  Във всички случаи слепите петна не са осъзнати наши части.  Те могат да бъдат плод на неприемливи за нас страхове или желания, които не допускаме в съзнаваното ни, но демонстрирани в определени поведенчески наши прояви.

Как можем да открием кои са нашите слепи петна?

Често могат да бъдат открити в силното ни реагиране по определени теми – независимо дали реагирането ни е  позитивно или негативно. Според Фройд, това е така нареченото „формиране на реакция” – несъзнавано трансформиране на неприемливи импулси в тяхната противоположност. Ако човек не приема латентната си хомосексуалност, той може да стане върл противник на хомосексуалистите. Човек, който не приема снизходителността към себе си, може да я проявава съвсем неосъзнато като е твърде щедър и съчувстващ към определени групи, които са онеправдани – болни, бедни, малцинствени – но да бъде изключително неемпатиен и безчувствен към хора в равностойно положение.  Ако се дразним от успешните хора и несъзнателно провокираме собствения си неуспех след неуспех,  то е защото в нас успешният човек има нужда да бъде проявен по градивен начин.  Ако сме страстни борци против „неморалните”  и сме прекалено „праведни”, вероятно една наша разюздана част гладува непризната. Плод на това са и двойните стандарти – непримиримост към определени хора и поведения, но толеранс към това поведение в себе си, макар и неосъзнато. Често, когато невротичният самоконтрол, който поддържа този механизъм се срине, може да започнем да правим осъжданото в другите действие преобилно.

Познавайки слепите си петна, ние сме по-осъзнати къде „пресоляваме манджата”.

Един прекрасен начин да откриете някои свои слепи петна е да поискате честна обратна връзка от поне 4-ма ваши близки и приятели относно вашите положителни и отрицателни страни, написани в писма. Докато  четете писмата, наблюдавайте дали се „закачате” на определени техни твърдения, имате ли нужда да се обясните и доизясните, ядосвате ли се на онова, което са ви казали. Със сигурност, там някъде са нещата, които е нужно да осъзнаете. И да решите да спрете да ги правите. Или да намалите дозата им.  Иска се време и самонаблюдение.

Но си струва, защото от това зависи качеството  на взаимоотношенията с нас, самите, или с близките ни.

И помнете, „да си нещастен и неудовлетворен е непосилна работа на пълен работен ден”.

А да си щастлив, първо  е въпрос на решение да напуснете тази работа.

Второ, иска се готовност да се запознаете със себе си и собствените си демони.

Познавайки ги, вие ще владеете тях, а не те вас.

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

http://www.kremenastanilova.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото Част 2. Освобождаване от проекциите

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?”

Когато търсим начини  да избягаме от отговорност за нашите думи, поведение, отговори към света, ние го прехвърляме върху друг индивид или организация чрез проектирането.

А отговорността е нашият отговор, а не нашите реакции към света. Ре-Aкциите ни карат на база минал опит да преиграваме отново и отново познати, макар и удобно-неудобни сценарии. Отговорността ни придвижва напред отвъд познатия опит. Кара ни да се движим не само физически в нови пространства, а и психологически в нови опитности. Преминаваме отвъд нашите ограничения, за един по-добър живот с нас, в нас и извън нас.

Един от начините да прехвърляме отговорност, т.е. да се задържаме на място, което ни е удобно-неудобно, са проекциите. Проекциите, като един защитен механизъм, който хваща нашата енергия в капан, могат да бъдат положителни или отрицателни. В статията „Другите като мои огледала” разгледах какво огледало могат да бъдат другите за нас.

Една индианска поговорка казва: „Да се погледна в огледалото, или да бъда огледало е начинът да намеря себе си.” Чрез проекциите наши неосъзнати, отчуждени в развитието ни части, но нужни ни за да живеем по-щастливо на тази земя, търсят начини да бъдат осъзнати, приети вкъщи, обгрижени и така полезни ни да сме по-адаптивни тук и сега.  Ние взаимодействаме със света чрез сетивата си, и така персонализираме света. Никой не преживява света както нас, но и ние не можем да преживеем света като другите. Защото версиите ни за света се базират на уникалните ни възприятия и предишни преживявания. Така проектираме и се явяваме обект на проекция за другите.

Мари фон Франц е направила едно от най-дълбоките изследвания на проекцията. Нейните трудове служат като база за по-нататъшни психологически заключения за фазите на проектирането.  Осъзнавайки какво и върху кого проектираме, както и в каква фаза на проекцията се намираме, ни помага да се освободим от проекциите.

А това е пътят на свободата и лекотата.

Фаза 1. Попадаме на някой, който е удобен за проектиране

Например, ако ни липсват лидерски качества, ще идеализираме лидерите, или ще ги мразим. Ако не осъзнаваме собствената си красота , ще идеализираме и ще се възхищаваме на някой красив, или ще го мразим. Ако имаме проблеми с гнева и не можем да го изразяваме, ще имаме трудности с някой, който изразява гнева си. Ако сме безотговорни към себе си или свръх отговорни, ще имаме трудности с някой, който е безотговорен.  На този етап ние никога не виждаме хората такива, каквито са. Ние ги виждаме такива, каквито искаме да бъдат.

Фаза 2. Проекцията започва да се изплъзва

С времето започваме да виждаме, че този, върху който сме проектирали нещо е някой друг.Но…, за да избегнем разочарованието, ние почваме да рационализираме, да намираме извинения на неща, които ни създават очевиден дискомфорт. Ако някой, когото идеализираме, започне да се държи по болезнен за нас начин, ние намираме извинения: или е имал лош ден, или утре може да е по-различно; или нещо не е толкова важно. По този начин ние избягваме да видим, че проектираната част, красива или не толкова красива, си е наша. Но ние не желаем да си я върнем. Защото опитът ни е закодирал друга представа за нас самите. Опитът ни пази, но по този начин и ограничава. А всяко ограничение е болезнено, поради напреженията, които съдържа.

Фаза 3. Проекцията се разпада

Рационализирането и извиненията не вършат обичайната работа. Обстоятелствата ни принуждават да видим човека отвъд нашите проекции. Тук вече сме разочаровани, ядосани, осъдителни, обвиняващи. И по този начин бягащи. Често ние циклим в тези три етапа, намирайки различни хора, върху които да направим една и съща проекция на собствено качество, което търси път към нас самите. Ще имаме проблем с гневните, ако не видим нашия собствен гняв и не си го позволим. Ще имаме проблем с безотговорните, докато не интегрираме нашето си безотговорие. Ще имаме проблем с хората със самочувствие, наричайки ги надути, докато не видим нашето самопринизяване и собствената си ценност, и т.н. Древните култури наричат този етап опушено огледало. Виж статията „Другите като мои огледала”.

Фаза 4. Признаване

Осъзнаваме проекцията и виждаме реалността. Това е етапът на скърбенето. За да излезем от проекцията, трябва да осъзнаем и приемем, че скърбим за тази част от нас, която дълго сме държали извън дома. И приемаме неосъзнатото  или полуосъзнатото зло, което може би сме си творили към нас и хората в етап 3.

Фаза 5. Състрадание. Интегриране на проекцията. Освобождаване

На този етап сме способни да сме състрадателни към собствената си минала неосъзнатост и „грешки”. Способни сме да приемаме без да се закачаме към хората, които са на други етапи. Способни сме да състрадаваме. Но не извиняваме. Защото извинението е присъщо на етап 2. Започваме да използваме качеството, което сме проектирали, вече  за добро, което е наистина добро. А добро е онова, което ни създава комфорт не само в момента на правене, а и погледнато утре, както ако е спомнено след една година.  Вече сме се придвижили в етап на обективност на преценките. Отговорни за собствените си действия и бездействия. И по-щастливи. Защото сме освободили  и ползваме енергията, която е била хваната в проекцията ни.

За добро.

И завинаги.

Кремена Станилова,         

психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Аз в огледалото Част 1. Другите като мои огледала

Поредица „Кой съм аз? Кой си ти?“

Знаете ли, че много от примитивните племена по време на ритуали са обшивали  или облепяли дрехите си с малки парченца огледала. Вероятно за  много от съвременните хора това е само декорация или приумица.  Всъщност, нищо никога не е случайно, особено в Древния свят. Всяко едно действие в ритуалите е осъзнато в ума, разбрано с душата и живяно чрез тялото.

В древните култури има всичко, което ние днес  от позицията на по-развити понякога се заблуждаваме, че откриваме сами и първи. О, свещена простота! Бе казал на кладата Ян Хус в далечния 14 век.

Огледалцата напомняли  на хората още тогава, че всички сме огледала един за друг. Осъзнаваме ли го или не, това отражение съществува. Чрез допира до другия, чрез преживяванията си търсим осъзнаване на отраженията, за да възстановим автентичността си.  Чрез другия ние получаваме важна информация за забравените части от нас.

Така в тези древни култури се е смятало, че някои хора могат да бъдат за нас или Ясно огледало, или Опушено огледало, или Напукано огледало. Само си представете какво  е да погледнете образа си в някое от тези огледала! Какво ли усещане ще ви донесе всяко преживяване?

Ясните огледала са хората, които идеализираме, и като които вярваме, че  никога не бихме могли да бъдем.  Опушените огледала са хората, с които имаме трудности, и вярваме, че не си приличаме в нищо. Напуканите огледала са хората, които харесваме или се възхищаваме, но се страхуваме или се чувстваме притеснени в тяхно присъствие.

На психологически език това се нарича защитен механизъм проектиране. И както всеки защитен механизъм, то  временно носи някакво спасение и успокоение, но в действителност и този механизъм генерира голям енергиен заряд от задържана енергия, ако се поддържа по-дълго. Проекциите са части от нас, които търсят начин да се върнат вкъщи. Т.е. да бъдат осъзнати и да ни помогнат да заживеем цялостни и по-добре с нас, самите, и с другите.

Има няколко етапа на проектиране, които проправят път към възстановяване на автентичното ни Аз, и на които ще бъде посветена следващата статия.

Като упражнение за днешния ден ви предлагам да направите списък на хората, които са вашите Ясни огледала, хората, които са вашите Опушени огледала, и хората, които са вашите Напукани огледала.  С какво ви привличат или отблъскват? На какво се възхищавате или възмущавате?

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

www.kremenastanilova.com