Публикации

Нещата, които ни свързват

Съчувствие, съжаление, съучастие,съпричастност, състрадание и т.н. са все думи в българския език, в значението, на които, се съдържа идеята за връзка. За свързаност между Мен и Теб. „Чувствам с теб”, „Жаля с теб.”, „Участвам с теб”, „Страдам с теб.” – т.е свързан съм с теб чрез моите чувства , преживявания, отношение към теб. И ти си свързан с мен посредством същите или противоположни човешки чувства, които изпитваш към мен.
Целият ни човешки живот е движен от стремежа към две привидно противоположни състояния.”Да бъда слят с Теб.” и „Да бъда отделен от Теб.” Щастливци сме, ако откриваме баланса да бъдем във връзка с другите, без да губим връзката със себе си.
Аз и Другите. Още със самото си зачеване вече сме свързани чрез пъпната връв. Със жената, която е избрала нас и ние сме избрали нея да ни роди. Със жената, която по-късно ще наричаме мама. И чрез нея, в първите ни години – от утробата до прохождането ни – се свързваме със света. Поглъщаме чрез кърмата тревогите и радостите на този свят. И след щастливото единство с мама и нейната гърда, прохождаме, отделяме се. И започва една непрестанна битка в нас и със света извън нас. От една страна -да бъдем свързани и зависими. А от друга-отделни и независими. Едно току-що проходило дете е жив пример за тази борба – то тръгва стремглаво към всеки нов обект, и рязко спира, за да провери дали мама е там, дали не го е изоставила. От тук нататък тази сцена ще се повтаря в различните ни връзки-връзките ни с децата в детската градина, в тийнейджърската група, връзките ни с противоположния пол. Всичко е белязано от тези два стремежа. Стремежът към новото, сиреч, към вълнение и интересно. И стремежът към сигурното и познатото, сиреч към уют и спокойствие. Няма човешко същество, което да не се стреми към свързаност. Първа и основна потребност на всеки един от нас е потребността да принадлежим-към група или общност. Защото групата-семейна, приятелска, професионална – означава сигурност. Оцеляване. Живот. Аз-отделният човек- не мога без другия. Другият е този, с който разговарям, храня се, гали ме, гушка ме, целува ме, правя секс, забавлявам се работя, творя.
А всъщност, живеем във време , в което независимостта е издигната в култ. А и незнайно кога и как сме решили, че да си тотално независим от другите е възможно. Вярваме, че имането на много пари ни прави независими, а всъщност-това е една илюзия.. Зависими сме от клиентите ни, които оставят парите си за нашите стоки и услуги. Зависими сме и от хлебаря, и месаря, които произвеждат храната ни, от магазинера, който ни я продава, от автомонтьора, който ни оправя колата и т.н. Страхът ни да зависим от хора, често ни прави зависими от други неща – дрога, алкохол, храна. Неща, които заместват връзката ни с живите Други.
И колкото и да сме различни, самостоятелни и независими, сме свързани с другите чрез страха ни от смъртта. Той ни кара да се вкопчваме в хора, връзки, вещи-сякаш да оставим времето непроменено, да не усещаме промяната и бавното ни придвижване към смъртта.. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от разделите, и от самотата, защото те ни напомнят за нашата крайност. Всичко, което човешкият ум роди през последния век – бързи комуникации-телефони, интернет, средства за светкавично придвижване – са опит да поддържаме усещането си за връзка с Другия. Че е тук. До нас. И ние до него.
Всичко, което ни свързва е и онова, което ни разделя-страхът ни от смъртта и самотата ни карат да се налагаме, да притискаме, изнудваме онзи, който ни е важен. Да властваме. Постигайки някакъв статус над другия забравяме, че няма цар без царство, власт без подчинени, манипулиращи без манипулирани. Че колелото се върти, и един ден ролите се разменят. Че, когато сме сами вярваме, че сме различни и по-добри от другите. Че те, другите са лъжци, измамници, клюкари, манипулатори, горделивци, егоцентрици, насилници, завистници и т.н., ние всъщност не осъзнаваме, че виждаме в тях всичко, което носим в нас. И само чрез връзката си с тях проявяваме съзнателно или не всичко, което харесваме и всичко, което ненавиждаме в тях.
А той, другият, ни е нужен, за да можем чрез връзката си с него да се оглеждаме в него. И той в нас. Затова разбирането, състраданието и съчувствието към другите ни прави истински свързани с тях . И с най-доброто в нас.
И както казва Екхарт Толе: „ Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между вас и всички останали същества. Следващия път, когато си кажете: „Нямам нищо общо с този човек.”, спомнете си, че имате много общо: след години, две, или седемдесет, това няма голямо значение – и двамата ще станете купчинки прах, после абсолютно нищо. Това е отрезвяващо и смиряващо осъзнаване и не оставя особено място за гордост. Негативна мисъл ли е това? Не, само факт. Защо да си затваряме очите за него? В този смисъл има пълно равенство между нас и другото същество.”
И това е всичко, което ни свързва.

Кремена Станилова, психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение

Знаете ли, че няма човешко същество, което да не се ражда с две отворени сметки. Сметки, от които теглим, или в които внасяме, в зависимост от действията, които предприемаме. Първата сметка е на нашия интегритет, и тя е пълна по рождение. А втората, празна сметка е на нашата увереност.

Какво е интегритетът? Това е нашата цялост, плод на умението да правиш онова, което извира от дълбоката ти същност – твоите желания, нужди, усещания за ценно и вярно, за онова, което е твое право по рождение, и съответно действията, които предприемаш, за да ги задоволиш или отстоиш, независимо от това, дали е удобно и приемливо за другите хора. Природата ни е дарила с инстинктивни поведения, които гарантират поддържането на живота в неговата цялост. А обществото чрез възпитателните модели и стереотипите, споделяни от болшинството хора, ни учи кои действия и поведения са удобни или не на групата..

Например, ако на 2 годишна възраст детето, което току е проговорило,  спонтанно казва или показва какво не иска, без да се притеснява от това, дали ще го обичат, ако не прави онова, което е неудобно за мама, тате, другите. Колкото по-съответно то успява да остане и колкото по-точно поведението му задоволява нуждите, толкова по-уверено става. Теглейки от природните русурси, вложени в сметката на интегритета, постигайки целите си, то започва да пълни сметката на увереността.

Това е идеалният вариант. Но….

В действителност това не се случва толкова лесно и толкова гладко. Всяко наше действие, в момента на раждането получава стимул или наказание за правенето му. При всеки порив на здравото ни същество чуваме или усещаме послания от рода: „не прави това”, „правилно е това”, „неправилно е онова”, „ако правиш това, ще те обичам”, „ако не правиш това, ще ти се сърдя”, „ще останеш сам или сама” и т.н.

Не ме разбирайте погрешно, възпитанието не предполага разрешаване на всичко, но когато е ориентирано към приучване към поведения през страха да бъдеш отхвърлен, изоставен, порицан, унижен или подигран, тогава, за да избегнем едно или друго неприятно преживяване, ще спираме едно или друго действие. Ще ставаме все по-несъответни, все по-алогични и все по-недоволни. И банковата сметка на увереността ще бъде празна, а тази на интегритета ще се източва в напразни опити да приложим действие, дадено ни по право, за да задоволим нужда, която заслужава  по право да бъде задоволена.

Нашите тела, умове и емоции пазят закътани дълбоко спомена за „забраненото”, както и неприятните усещания, когато сме си го позволили. Всеки път, когато искаме да покажем уязвимост, този спомен ще ни спира да поискаме нещо, да помолим, да се оставим, да пуснем контрола. Всеки път, когато искаме да покажем неудовлетворението си от нечие поведение, раздразнението от това, че някой ни влиза в границите, злоупотребява с доверието ни или прекалява с претенциите си към нас, ние ще се спираме да бъдем честни.

Защо? Защото банковата сметка на увереността ни е празна. Защото не знаем, че имаме право. И какво точно е наше право. А интегритетът ни е нарушен. Като резултат – не се харесваме. И онзи позитивен дух, който извира от собственото ни доверие към себе си и живота, чиито представители сме, е изместен от неудовлетворението и сивотата.

Как губим интегритета си като жени? И защо сметката на увереността ни не е толкова пълна? Растейки така, с разклатено доверие в правата ни като хора, което се залага в преживелищния ни опит до 3-годишна възраст, около 4-тата година от нашия живот, ние започваме да се типизираме полово – като момченца или момиченца – започваме да получаваме послания, които ни приучват на стереотипни „женски” и „мъжки” поведения – лишавайки ни още веднъж от възможността да теглим от банката на интегритета успешни човешки поведения.

Познати ли са ви следните твърдения? „Момиченцата са ревливи, сладки и лигави; те трябва да са кротки и отстъпчиви; да са първи помощници на мама.”; „Момченцата не бива да плачат; те са по-буйни, по-шумни и по-конфликтни; на момченцата се прощава, защото са изначално по-безотговорни.” И ако момиченцето си позволи да бъде буйно, а момченцето плачливо  – нещо е не е наред. И за да бъдат вкарани в пътя, ще бъдат насърчени да се държат като момиченца или момченца.

Тези и други неща през пубертета прокарват онези механизми, които бавно и полека разколебават една жена да ползва целия човешки арсенал от поведения и да е уверена във всяка ситуация, която да бъде доведена до финал, добър и удовлетворителен за нея.

Вместо това тя вече се е оборудвала с цял арсенал манипулативни поведения и алогични такива, за да остане на борда на чуждото одобрение.

Почти всяка жена носи едно или повече от следните алогични поведения:

  • Преследване на личните цели по заобиколни пътища и опит да се печели одобрението на всички засегнати. Страхът от конфликти предполага да се следва максимата „И вълкът сит, и агнето цяло.” Вълците че са сити, сити са, но агнето е станало жертвен агнец на чужди очаквания, а не на своите. Но в името на това „Мир да има”, всичко се оправдава – от чуждите изисквания до чуждото неуважение.
  • Собствените нужди и желания могат да почакат, за момент, който може никога да не дойде, защото нечии чужди нужди са „смисълът на женския живот”. А къде останаха собствената умора, собственото вълнение, собствените хобита или мечти?
  • Намиране на смисъл в спасяването и нон-стоп помагането на някой да се справи с проблем, докато цъфне следващия – чужд, разбира се, не неин.

Списъкът може да бъде писан до безкрай. Ако си жена и се намираш някъде там, горе, вземи лист и химикал и изброй всички пъти, в които си се съмнявала, че имаш право да не можеш, имаш право да си егоистка, имаш право да не си на линия за всичко и всички; и всички пъти, в които си била неуверена, съмняваща се в себе си и правата си на човешко същество.

Пътят е  един и той е да се възстанови интегритета. Онази човешка и женска цялост, която клетките ни помнят по рождение. За да се напълни банката на увереността.

Как? Като познаваш правата си, като знаеш здрави начини за задоволяване на нуждите ти и отстояване на правата ти, като се довериш на мъдростта на тялото и душата си, която всички жени от женското племе на тази земя са ти завещали.

Защото както е вярно, че „Зад всеки успял мъж, стои една жена.”, толкова е вярно, че „Зад всяка успяла жена стои мъдростта на женското племе.”

 

 

Кремена Станилова,

психотелесен психотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Кога една жена се превръща в пич

Тази тема, признавам, е провокирана от една статия, на която попаднах наскоро в мрежата, и която беше посветена на женитепичове.  В коментарите след нея много жени се проектираха чрез одобрението или раздразнението си от  онова, за което ставаше дума. Според възприятието на автора на статията, жената – пич е онази, която прехапва език, когато я боли; онази, която е готова да се откаже от хубава храна и дрехи; онази, която е готова да бъде приятелка с цената на много компромиси; онази, която преглъща нуждите си, за да е добре другият и т.н. Статията е прекрасна, осветлявайки един аспект от женската природа. Но тя буди и много размисли, както и емоционални реакции. Което означава, че си е свършила работата. 

Но…… да живееш само с една от страните си, означава да живееш „на парче”. Като да имаш две здрави ръце, но да използваш само едната; да имаш два здрави крака, но да ходиш на един крак; да имаш две очи, но да гледаш с едното; да имаш две уши; но да случаш с едното.

Кое е това, което така ни е форматирало, че да приемем мазохизма или зачеркването си, като нещо нормално, за да бъдем наречени пичове? И това да е гордост. Дали е „прословутата завист към пениса” или е нещо друго? И пичовско ли е да разчитат на теб, но да предаваш себе си?

Кого наричат пич? Едно от значенията в тълковния речник  на думата е „мъж, който е готин, симпатяга, широко скроен, забавен, идеален за компания, свестен, стабилен, на който може да се разчита. Понякога се употребява без изменения и за жена.”

И  тук идват въпросите, които всяка една жена може да си зададе.

За да бъдеш наречена пич, нужно ли е да се зачеркнеш и да се жертваш?

Темата за жертвата и саможертвата е залегнала в митовете, отразяващи архетипни модели на мислене и поведение, както и в  християнската ценностна система – за да живее едно, е нужно  се принесе в  жертва друго; за да се спасят много, е нужно да се жертва един. Саможертвата е превърната в култ. Мъченичеството в героизъм. И така до днешни дни.

Когато жената е попила чрез колективното несъзнавано тези митове и е интроектирала очакванията на обществото, тя не осъзнава как зачерква един или друг аспект  аспект от себе си, идентифицирайки се само и единствено с  даващия или обгрижващия аспект, когато чуждите нужди и очаквания осмислят живота й. Разбира се, майчинската природа на една жена предполага това, когато дете, болен или човек в нужда имат нужда от грижа и внимание. А за да дадеш, е нужно да поставиш себе си на второ място временно, не като житейска линия, и това може да бъде даване с радост в определено време и в определена ситуация.

Но какво се случва, когато една жена сбърка даването с улесняването. И прави онова, което другите отказват да  правят за себе си.  И така, на другите хем им е по-лесно. Хем, безотговорно. Но да дадеш, означава после да сИ дадеш или да поИскаш да ти бъде дадено. А да улесниш и да го превърнеш в смисъл на живота си, предполага около теб да има зрели на години, но не и като психична зрялост, хора, които никога не искат да ходят на собствените си крака. И ти ще бъдеш тяхна патерица доживотно. И мъченица, отрекла себе си.

Как една жена се самоманипулира и позволява да бъде манипулирана, за да бъде само и единствено това?  Естествено входовете за манипулация са два: нашите страхове и нашите вини.

Когато една жена се страхува да не бъде мислена за лоша майка – тя забравя да бъде И майка на себе си, да се грижи за своето вътрешно дете, да не може винаги и всякога да „може“.

Когато една жена се страхува да бъде наречена „кучка”, тя забравя да се отстои, да каже „не”, и  да бъде рязка, когато е небходимо.  Да се забавлява сама, да слага своите приоритети пред тези на мъжа, на порасналите и не съвсем пораснали деца, които вече не са бебета, или пък на приятелите.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „лека”, тя намразва тялото си, блокира ханша си, внимава да не бъде забелязвана, превръща се във войник, в тъжен редник. Тя забравя, че смисълът на живота е удоволствието.

Когато една жена се страхува да не бъде възприета като „задръстена“, тя отваря краката си, за да спечели одобрение, и за да не бъде отхвърлена. Тя прави всичко, за да угажда, дори с цената на манипулациите, за да бъде „избрана”, забравяйки да се „избере” самата себе си.

Когато една жена се страхува да не бъде наречена „материалистка”, тя забравя да иска и да получава. Тя плаща, за да печели одобрение, и накрая се сдобива със син, а не с партньор.

Когато Една Жена се страхува да БЪДЕ, тя забравя всичките по-горни неща. И се превръща в пич.

Но тя забравя, че мъчениците ги канонизират за светици постмортем. А живите жени са шарени, така, както сезоните, които се сменят. И всеки сезон е красив – и суровата зима, и горещото лято, и цветната пролет, и плодородната есен.

Така красива в шареността си е всяка Една Жена.

И ако Мъжът обича Живота в неговата шареност, той ще обича шарената Жена.

 

Кремена Станиловапсихотерапевт

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Събития

Страницата, която търсите не е открита

Съжаляваме, но не бяха намерени постове отговарящи на вашия критерий