Публикации

Маските, които носим – възможно ли е да станем кукловодите на собствената си съдба

/0 Коментари/в /от

Имам интервю за работа и педантично оглеждам маските, с които да се дегезирам. Коя да избера? В тази криза костюмът на нахакан и самоуверен професионалист изглежда малко прашасал и може би ще се спра на редови, но изпълнителен и прилежен служител.

Поглеждам се в огледалото. Да, това съм аз.
Едно от моите безбройни „аз”.

Често свързваме играта на социални роли и подмяната на маските с лицемерието. Любителите на мистиката и дзен будизма пък си задават въпроса – а кой съм всъщност аз?

Докато се подготвям да впечатля бъдещия си работодател, не отделям енергия да медитирам над объркващи коани. Задавам си по-скоро практичния въпрос – удобни ли са ни маските, които носим ежедневно? И дали са убедителни?

Отговорът ми се натрапва само няколко часа по-късно, на родителската среща в гимназията на голяма ми дъщеря. Както винаги съм подранила и запълвам времето си, като разглеждам новодошлите. Удивена съм, че повечето хора сякаш носят със себе си етикетче с професията и социалното си положение.

Този мъж с изправения гръб и леко вдървената походка несъмнено е военен, нищо, че в момента не носи униформа. Жената, която поглежда изпитателно над очилата си? Лекарка, предполагам… Сякаш мога да видя стетоскопа, окачен на гърдите ѝ.

Чудя се дали и моето препитание е оставило подобен отпечатък върху поведението и външния ми вид. По какво се отличава един журналист, питам се.
И как става така, че човек, който се ражда свободен, постепенно ограничава безкрайното разнообразие на възможностите си, надявайки

маска, която неусетно започва да го ръководи
като кукла на конци

„Аз съм военен. Значи съм строг, силен и дисциплиниран” – сякаш рецитираше бащата с горда осанка.
„Аз съм творец – чувах по-нежния глас на друг татко, седнал на задния чин. – Значи не е престъпление, че съм с различни чорапи. Ние, хората на изкуството, сме разсеяни.”
„Аз съм преуспяла” – заля ме омайният парфюм на елегантна майка със строг бизнес костюм.

А моята маска? С годините толкова съм се идентифицирала с нея, че дори не мога да я назова.
Кукловодът, който ръководи действията ми, не иска да излезе под светлината на прожекторите, за да не издаде, че е просто мираж.

„Аз не съм добра домакиня” бе една от моите хиляди роли, които играех безупречно. Приех я още на крехка възраст, когато като всяка тийнейджърка ме облада страха, че ще заприличам на майка си. Години наред трябваше да се примирявам с факта, че ми трябват часове да намеря какво да облека в гардероба си, царство на хаоса. Един ден ми омръзна.

„Това е просто роля като всяка друга

– казах си. – От днес вече съм подредена и изрядна.”

Разбира се, маската не се дава без бой. Кукловодът не обича да изпуска контрола. Но истината е, че единственото нещо, което ограничава и ръководи действията ни, е нашата убеденост, че „това съм аз”.

Нахаканият финансов журналист, който обича да броди из дебрите на макроикономиката, съм аз, както съм и забавната майка, която купува книжки с картинки и организира куклен театър. Аз съм също домакинята, на която ѝ омръзна хаоса в къщи, и съпругата, която се старае да разреши всеки конфликт в семейството.

Някои позабравени маски събират прах, но те също са аз, предполагам – могат да влязат в действие, ако се наложи. Изкусителката не е използвана от години, а купонджийката, която обожава Куба Либре, отегчено се прозява на рафта.

Но тези маски също съм аз

И изглежда между някои от тях да няма нищо общо. Какво може да свързва грижовната спокойна майка с редактора, изпаднал в бойна треска, защото наближава срока за печат?

Това, което свързва всички тези роли е фактът, че все пак всички те наистина съм аз. Когато избираме маската, която ще носим, дори и несъзнателно се ръководим от вече натрупани навици, предпочитания, възгледи. Не избираме костюм, който не ни е по мярка – той не само ще ни убива, но и няма да е убедителен.

„Аз никога не нося маска – каза един от моите бивши ухажори, гледайки ме с големите си открити кафяви очи. – Това, което виждаш, е това, което съм.”
И след това ме заля с цяла тирада по въпроса колко успешен мениджър е – изпълнение, което целеше дълбоко да ме впечатли. Аз обаче останах единствено с убеждението, че до такава степен се е слял с маската, която носи на работа, че съвсем е забравил всички други „аз”, които би могъл да бъде.

Хората, които твърдят, че не носят маска,

обикновено си вярват, защото до такава степен са се вживели в ролята си, че започват изцяло да се идентифицират с нея. Това е опасно, защото ограничава свободата на избора ни. Открих го, когато излязох в отпуск по майчинство. Да живея без хаоса и адреналина на печатно издание се оказа изпитание – коя съм аз, ако не съм редактор?

Малко по-късно стана ясно, че не е чак толкова трудно да си майка, но трябваше да пренапиша доста от нещата, които вярвах за себе си.
Оказа се, че мога освен експедитивна, да съм търпелива, вместо творчески хаос да се обградя с хигиенен ред.

И все пак, това също е маска. Да живееш без маска означава повече от това да си социално неадекватен – всъщност, именно маските са това, което ни прави хора.

Терминът Charaktermaske

е въведен, изненадващо, от Карл Маркс, който отбелязва, че в човешкото общество се налага да играем роли, за да изпълним определени функции. По-късно Карл Юнг нарича лицето, което избираме да покажем на околните, „персона”.
„Човек без персона е сляп за реалностите на света” – казва Карл Юнг и нарича това състояние нарушен психичен баланс.

Макар че не съм философ, аз се съмнявам, че въобще е възможно да се живее без маска, тъй като маската е именно нашето мнение за самите нас. В зависимост от ситуацията, се концентрираме над едни или други свои способности и умения, избирайки ролята, която най-ефективно би ни позволила да се справим с текущите си задължения.

Маските не само ни помагат да се справяме с обществените си задачи. Тъй като околните лесно ги разпознават, те сами допълват и изглаждат несъвършенствата, които може и да сме допуснали в изграждането на ролята. Забелязах например, че когато изляза навън с малката си дъщеря, моментално влизам в позицията на „майка”. Тази роля е толкова силно наложена, че понякога се чувствам скрита като зад щит –

никой не забелязва мен, а само маската.
Това ми дава изненадваща свобода

– мога например да нося къси поли, които в противен случай ме карат да се чувствам неудобно с погледите, които привличам.

Някои маски са дори още по-могъщи. Не случайно те са незаменим атрибут на шамани и магьосници. Маските не само ни помагат да изиграем определена роля – те ефективно забулват личните характеристики на актьора, скрит зад тях.

Помислете например какви точно бяха чертите на лицето на полицая, който ви спря за превишена скорост. Дали изглеждаше уморен, или щастлив, влюбен или отчаян? Обикновено не си правим труда да търсим човека зад униформата. Страшното е, че понякога и самият той забравя, че съществува.

Идентифицирането с нашите маски ни ограбва

Колко души сте срещали, които до такава степен са свикнали да поставят знак на равенство между себе си и своето социално положение, че в крайна сметка остават ограбени души?

Въпреки че в разговорите си обикновено ги асоциираме с лицемерие, маските са полезен уред, с който си служим ежедневно, и без който нямаше да можем да се интегрираме в обществото. Да ги отхвърлим би било пагубно. Да решим обаче, че те напълно ни определят, е опасно. Какво да правим тогава? И как да определим кое е това истинско „аз”, което се крие зад всичките ни роли?

Отговорът на втория въпрос не е толкова труден, колкото звучи. За да намерим своето истинско „аз” не е необходимо да се лишим от театралния си реквизит, или да отричаме, че имаме нужда от него. „Аз” – това се всички наши маски, които носим. Плюс свободата да ги променяме по необходимост.

Трикът в откриването на собственото „аз”

не е да отречеш, че играеш роля, а да признаеш, че го правиш, и да поемеш контрола над куклата – самия себе си.

Маската „редактор” ми пречи у дома – сменям я с „майка”, „съпруга” или просто „лентяй”. Ако използвам маската „купонджия” в офиса, вероятно ще ме уволнят, а ако се държа като финансов журналист с приятелите си, ще ги отегча до смърт.

Отново оглеждам маските на рафта в гардероба. Коя ли да избера днес?
И ето там, от ъгъла, някой се кикоти.
Това е моето истинско „аз”, което ми нашепва – а защо за разнообразие днес не наденеш мен? Че какво пък…

09.09.2011 г.

Автор: Анна Уолф

Източник: http://club50plus.bg

Материалът публикува: Кремена Станилова, психотерапевт

Парите: психологически версии

/0 Коментари/в /от

Психолозите изследват различни аспекти на отношението на хората към парите.

Класическото схаващане на психоанализата свързва формирането на отношението към парите с аналния стадий(между втората и четвъртата година).

Според Фройд то се обуславя от опита, преживяван през този стадий на детството по повод приучването към контрол над дефекацията, и отразява противоречието между похвалата на родителите за успешното действие и отношението на неприемливост и табу към резултата от това действие. При определена фиксация на аналния стадий, в зависимост от начина, пo кoйтo nротичат отношенията на дeтето c poдителите, се формират два типа личности: аналнозадържащи и аналноизтласкващи. Аналното поведение в последствие се трансформира в определено икономическо поведение чрез механизма на сублимация: дете, което е получавало удоволствие от задържането се превръща в пестелив възрастен, a дете, което е получавало удоволствие от самия процес на дефекация, по-вероятно става прахосник. За аналнозадържащия тип са характерни упоритост, пестеливост, акуратност и тревога от безредието и неопределеността; за аналноизтласкващия – склонност към прахосничество, безпокойство, импулсивност. Отношенията на детето с родителите през аналния стадий, при които със спокойствие и обич се поддържат старанията на детето да се контролира, възпитават положителна самооценка и респективно позитивно икономическо поведение.

Бихевиоризмът разглежда napuтe кaтo условно подкрепление. Б. Скинър твърди въз основа на установеното сходство в поведението на животните и човека, че докато стоките и услугите са безусловни подкрепления, то парите са обобщено условно подкрепление. Опитите са показали, че мишките и човекоподобните  маймуни могат сравнително бързо да се научат да реагират на поощрителни стимули, изпълняващи изпълняващи функцията на пари и да ги разменят срещу храна. Можете да експериментирате с домашния си любимец, макар и само да се убедите колко трудно се променят стереотипите на поведение: aкo кучето Bu e свикнало храната в купата му да се появява като част от „пълноводния поток”, присъщ на обществото без пари, ще Ви е доста трудно да го научите да борави с пари.

Е. Фюнъм (1984, Англия) изследва по-важните фактори, влияещи върху отношението към парите: пол, възраст, социална среда, икономически статус, личностни особености и др.

ПОЛ: Мъжете едновременно са по-практични по отношение на парите, но  в по-голяма степен са склонни да рискуват заради пари; Жените по-често фантазират за пари и са по-малко склонни да рискуват заради пари.

ВЪЗРАСТ: способността за бюджетно планиране се увеличава с възрастта; променя се и съотношението потребление / спестяване.

ЛИЧНОСТНИ ОСОБЕНОСТИ: eкcтpaвepтите се отнасят към пapитe по-безгрижно и по-открито, отколкото интровертите.

Други социалнопсихологически изследвания показват, че доходът и материалният статус значително променят образа на човек в очите на другите. Факт, доста обезкуражителен за управляващите е, че хората са склонни да приписват увеличението на доходите си на собствени заслуги, а намаляването – на инфлация и  грешна икономическа политика на държавата.

Едно мащабно изследване – 20 000 изследвани лица, проведено през 1980 г. за амеpикaнcкoтo списание Psychology Today, пoкaзва, че „прахосниците” в сравнение с „лишаващите се” са по-здрави и по-щастливи. „Скъперниците” са по-неуспяващи във финансовите дела и личните постижения, по-песимистични към бъдещето, показват значително повече психосоматични болестни симптоми. Ограничаващото поведение в сравнение с обичайното или дори разточителното, е психотравмиращо. Неудовлетвореността от материалния статус води до негативни емоции: тревога, потиснатост, гняв, безпомощност. Негативно на психичното здраве се отразява u придаването на свръхзначимост на парите: по-удовлетворени от живота си са тези, при които духовните ценности преобладават над материалните. Това изследване обаче впоследствие e било остро критикувано и оспорвано по отношение на методите на проучване и анализа на резултатите. Преди да похарчим спестените си пари, за да опазим или възстановим психичното си здраве, да си припомним, че армията от производители, търговци, рекламни специалисти неуморно се борят за парите ни.

Същото може да се каже и за следващото изследване: Жените и пазаруването.

ЖЕНИТЕ И ПАЗАРУВАНЕТО

В един американски гpaд e направено изследване колко често жените пазаруват, колко дълго продължава самото пазаруване и каква е похарчената от тях сума.

Внимателно е наблюдавано физическото състояние на участничките до и след пазаруването; данните са нанасяни в таблици.

Резултатът е впечатляващ: жените, които средно пазаруват 17 часа или повече на седмица и харчат над 200 долара на едно пазаруване, се оказват много по-стройни, по-силни и много по-здрави от жените, които отделят по-малко време за пазаруване и купуват по-малко.

Жените, кoитo посещават магазините пo-често, имат пo-малко бръчки, кожата им е по-свежа, по-енергични са и се чувстват по-млади, отколкото жените, които ограничават своите желания и треперят над парите в портмонето си. По неизвестни все още nричини удоволствието от покупките се отразява на женския организъм много положително. Това дава на жените, поне временно, имунитет срещу стареенето.

Подобен ексnеримент е пpoведeн в Cтoкхолм.

Резултатите от двете изследвания показват:

  • Жените, кoитo cu купуват дрехи, се чувстват по-добре, отколкото тези, които купуват кухненски съдове или стоки за домакинствато.
  • Жените се чувстват по-добре, когато пазаруват по-кратко време, но повече пъти, отколкото, когато пазаруват по-рядко, но по-дълго. Например aкo за пазаруване отделяте 21 часа на седмица, по-добре е седем пъти да отидете до магазина за три часа, а не три пъти по седем часа.
  • Любителите на пазаруването не само се чувстват и изглаждат по-млади от другите жени на същата възраст, но и уважават повече себе си.

БОГАТСТВО, СТАТУС И ХАРАКТЕР

Често обаче първите финансови ycпeхи, първият милион изправят човек лице в лице със сянката му. Неподготвени за такава среща, някои се разболяват от „звездна болест”. Диагнозата „звездна болест” трудно може да ce сбърка, въпpeки разнообразните u колоритни външни прояви, защото симптомите й не могат дa останат незабелязани. Първите, които ги забелязват, са обикновено и първите потърпевши: най-близкото служебно, приятелско и семейно обкръжение на болния.

Болният става непоносимо вeлик, не е в състояние дa изтърпи и най-малкото противоречие на собственото му мнение. C удоволствие започва сам дa кpитикува и да раздава оценки. Обича да доказва незначителността на всички около него и да изтъква превъзходството си. Първо лице единствено число става най-често използваното в монолозите му местоимение. Болният изненадва и c редица ексцентрични прояви – хвърля луди пари наляво-надясно в стремежа си да впечатли наблюдаващите; обзавеждa ce c различни нелепи, но скъпоструващи придобивки; увлича се от нови и необичайни хобита, към кouтo ce опитва до приобщи и околните.

Обикновено околните трудно успяват да откликнат на бурните и внезапни промени и се дистанцират от болния, поради което той скоро се озовава в изолация, въпреки, че никак не прилича на мрачен мизантроп, а напротив – той е жив, енергичен, усмихнат, изпълнен с нестихващ ентусиазъм и оптимизъм. Хората, които променят социалния си или финансов статус с по-висок, променят поведението си, но са склонни да тълкуват, че хората, които са отдръпнати от тяхната внезапна промяна първи са се отдръпнали, като за отдръпването на другите не се търси личния принос, а се приписва на вероятната завист, която другите изпитват.

Cпоред К. Юнг парите като вид власт изваждат скритата част от човешката личност, „сянката”, която се състои от изтласканите и недопуснатите  от „цензурата” на съзнанието непознати и за самия човек стремежи. Дяволът, казва Юнг, съществува – вътре в нас, и често в екстремни ситуации показва рогата си.

 

Източник: сп. Insight

Какво говорят за нас цветовете на дрехите ни

/0 Коментари/в /от

Днес физиката на цветовете не е тайна на никого. Дрешките на бебетата обикновено са светлосини за момчетата и розови – за момичетата. Средностатистическият млад човек предпочита най-вече светли, искрящи, издаващи жизнеността му тонове, по-възрастните – по-тъмни, приглушени и спокойни. Екстровертният тип хора са склонни да носят топли и светли нюанси, а интровертният – студени и наситени.

Истинските мъже обичат изчистени и наситени цветове, тоест – солидно червено, тежко червено-кафяво, елегантно черно. За „слабия” пол по-привлекателни са нежните пастелни тонове или преливащите се и някак тайнствените кремаво, лилаво, розово или синьо зелено. Синеоките блондинки носят най-често студени цветове, предимно синьо, а синеоките и зеленооки брюнетки – светли, но убити нюанси на зеленото и сивото. Чернооките брюнетки, които следва да са пламенни по природа, се спират обикновено на топлите цветове, особено жълтото и червеното.

Неправилният избор на цвета веднага си проличава. Достопочтенната госпожа няма как да се покаже в жълта одежда, тъжната – в оранжева, веселата – в черна. Безличните хора облечени в с ярки дрехи, изглеждат комично, опасните – някак арогантно. Чрез студеносините тонове няма как да се внуши страстно, възбуждащо сетивата чувство, както чрез червеното – да се изрази хладно спокойствие. Зеленото не е символ на импозантност, а виолетовото на младежки нрав. Щом се знае, че пурпурът е знак за величественост, нека го носят кралиците, които следва да излъчват величественост, и нека го използват за залите в кралския дворец, чийто интериор често е в червено-златно. Мнозина компенсират липсващата им донякъде емоционалност и душевна сила с искрящата енергия на цвета, случва се обаче и обратното – хора с горещо сърце, склонни към вглъбеност, да се отказват от външен блясък. Но онези, които притежават силен усет за съдържащото се в цветовете и чиито очи намират радост в тях – а това важи предимно за жените – на драго сърце използват богатството им, за да се накипрят, ако и да сеотличават с висока степен на духовност. Будният, съзнателно живеещият човек трябва да е в състояние да налага своя отпечатък на заобикалящата го среда. Хамелеонът мени окраската си според различните части на деня, състоянието си или ситуацията, в която се намира. Но когато една личност, давайки израз на своя „Аз”, използва „верния” цвят – а той със сигурност и подхожда и и стои – по хармонията помежду им може да се съди и за нейния характер.

Цветовете са видими вибрации и всеки човек предпочита навярно онзи от тях, в който вибрира самият той. Него усеща като най-важния, най-основния в цялата скала. Тъй като до неотдавна само жените имаха свободата да подбират цвета на дрехите си съобразно вкуса си, те по-лесно в сравнение с мъжете можеха да бъдат окачествени като цветови тип. Вибриращата в червено жена е активен, напорист човек, човек с мъжка жилка, предприемчива, смела и самоуверена. Вибриращата в синьо е по-мека и търпелива, „не се бута” напред, както прави „червената”. Изчаква, докато някой покаже, че се нуждае от нея, но тогава е готова да служи да се жертва. Ултрамаринът, особено в по-светлите си нюанси, е цветът на Мадоната, поради това е най-подходящ за жената, у която преобладава майчинското начало. Мекият аквамарин създава нежност. Оригиналните личности с леко непристойно поведение носят предимно зелено-синьо, или- студеносиньо. Жените, които обичат жълто-зелено до липовозелено, са по-практични и големи реалисти. Стремят се към себеутвърждаване и си осигуряват солидна позиция в живота. Обикновено това им се оттдава бързо, тъй като инстинктивно надушват предимствата си. Те са добри домакини, държат на комфорта, добрата храна и общуването. От солидното тъмнозелено или морскозелено наднича меко, открито, спокойно и чувствително същество. Изразяващата предпочитание към жълтото жена притежава пъргав ум и ясно знание за себе си, като често е критична. Изпитва потребност непрекъснато да разширява кръгозора си. В любовта търси импулс и удоволствие. „Родеещото се” с червеното оранжево свидетелства за естествена чувствена радост, пламенност и здрава, неподправена наслада от живота.

Който харесва кафявото, се отличава със стабилност, предпазливост и сдържаност. Но кафявото често говори и за нещо буржуазно /или еснафско/, а поради своята близка със земната същност – и за известна свързаност с материалното. Виолетовата жена обикновено е чувствителна, с външни или вътрешни задръжки, но неизменно напрегната /противно на разкрепостената „жълта”/. Склонна е да се оттдава на неясни копнежи, като мистичната нагласа при нея не е изключение. Люляковото лилаво обикновено се носи от ексцентрични личности, които лесно се въодушевяват и държат да очароват околните. Предпочитат да правят впечатление по-скоро на великодушни, широкоскроени сноби, отколкото на семпли еснафи. Жената със сиви дрехи – тъкмо обратното – се обгръща с неопределеност, като правило не желае да бие на очи, ето защо се оттегля на неутрален терен посредством невзрачния цвят. Пък и на улицата от нищо не се налага веднага „да си свалиш картите”! Приятното сиво създава впечатление за елегантност и осигурява дистанция. Внушава по-голяма аристократичност и финес от неопределените смесени, размити или тъмни цветове, които не проявяват ищо поради своята обикновеност. Що се отнася най-сетне до контраста между бяло и черно, той сам по себе си напомня за две отделни житейски ситуации. Но светът на модата е узурпирал и тези цветове. Към бялото изпитват влечение безгрижните, необременени или хармонични личности, независимо от възрастта си. Черното се е наложило като цвят на салонните дами, правещи впечатление тъкмо със своята сдържаност по отношение на цветовете, но то е и избраният цвят за официални случай.

И така, в заключение може да се каже, че тъй като всички цветове притежават различна вибрация и специфичен характер, нашето предпочитание към някой от тях издава едновременно две неща : вътрешното ни родство с този цвят и същностните ни качества.

„Твоят цвят- твоят характер.”- Д-р Валтер А. Кох

Материалът е подготвен от Теодора Панайотова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

 

Цвят и характер

/0 Коментари/в /от

Благосъстоянието на обществото днес намира отражение в облика на улицата, изложено по витрините, многоцветието на дамското и детското облекло. По-високият жизнен стандарт подтиква мъжете, които по-рано си позволяваха единствено пъстри вратовръзки, да обличат ризи, че и костюми в по-ярки тонове. Промяната в стила на облеклото за свободното време някога се възприемаше като един вид „цветна революция”.

Ако се вгледаме по-внимателно край себе си ще забележим, че не всеки човек е готов да носи всякакъв цвят. Причината за това се корени в своеобразието на индивида. Неговата неповторимост обуславя и различното му отношение и чувствителност към различните цветове- едни му допадат, а към други е равнодушен. Макар модната индустрия всяка година да оповестява новите гами, в които следва да се обличаме през настъпващия сезон, опитните производители на платове предлагат далеч повече разцветки – те са наясно със специфичното отношение към цвета и знаят, че особено жените си подбират оня, който им подхожда, просто защото им подхожда.

Харесваният от даден човек цвят се явява необходимо допълнение към него самия и отразява вътрешния му мир. Познавачите биха казали, че този цвят недвусмислено издава същността му. Ето защо опитът да се правят изводи за особеностите на човешкия характер въз основа на цветовите предпочитания изглежда уместен. Наистина, като директна информация за целите на човекознанието могат да послужат само онези цветове, които най-често – а освен това и съзнателно – избираме да доминират в облеклото и бита ни. Купената на някоя сезонна разпродажба евтина дреха не говори кой знае колко за вътрешния ни свят.

Всеки цвят изразява нещо специфично свойствено само за него. Ако сравним душевността на човека с цветовия спектър, ще видим, че на отделния цвят винаги отговаря някаква психична функция или група определени качества. Тъй като цветовия спектър символизира душата – доколкото външното проявление на цвета и вътрешното проявление на на душата си съответстват – психологията е в състояние да разкрие връзката между цветовете и чертите на характера. Когато си има „личен цвят” /а е почти изключено това да не е така/, човек се причислява и към даден тип характер.

Вежедневието изразът „да обявя боята си” се употребява не само в играта на карти. Това ще рече „да разкрия истинската си обагреност на своя „Аз”, както са постъпвали войните в средновековието, показвайки основния цвят в герба на господаря си. И така, връзката между характера и цвета може да бъде формулирана с изречението: „Кажи ми кой е любимият ти цвят и аз ще ти кажа кой си!”

Следва…

„Твоят цвят- твоят характер.”- Д-р Валтер А. Кох

Материалът е подготвен от Теодора Панайотова

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!