Публикации

10 характерни черти на зрялото партньорство

/0 Коментари/в /от

10 характерни черти на зрялото партньорство

Партньорствата често се асоциират с другите, но първичната форма на партньорство е онази, в която партнираме със себе си –познаваме ли светлата и тъмната си страна, осъзнаваме ли дефицитите си в общуването, наясно ли сме как нашите травми от детството рефлектират върху връзките ни с другите, и как се „закачат” с травмите в интимните и бизнес партньорствата ни. Казват, че човек намира идеалните партньори, когато сам стане идеален партньор. Пътят към идеалното партньорство не е стремежът към перфектнотото партньорство, а към осъзнатото и поемащото отговорност зряло партньорство.

Какво означава на практика това? Според Г.Хендрикс, зрялото или осъзнатото партньорство има 10 основни характеристики.  Ако сме в подобен тип партньорство, ние:

  1. „Осъзнаваме и приемаме, че връзките имат една скрита цел –цялостта ни и изцеляване на детските ни травми чрез общуването с другия. Вместо да се фокусираме върху повърхностни нужди и желания, научаваме да разпознаваме неразрешените въпроси от детството. Когато гледаме на връзката си с рентгеново око, ежедневните взаимодействия придобиват повече смисъл и посока.
  2. Създаваме си по-реална представа за партньора ни, без да трансферираме образите на хората, които са ни отгледали, без да проектираме нашите негативни черти. В зрялото партньорство се свързваме с реалния човек и не го натоварваме с очаквани роли на спасител или враг, а той е едно реално човешко същество със своя история, травми, нужди и желания.
  3. Поемаме отговорност да съобщаваме нуждите си чрез ясна комуникация, вместо да поддържаме наивната вяра, че партньорът ни автоматично ще усеща и ще задоволява нуждите ни.
  4. Ставаме много по-проактивни и осъзнати в отговорите на предизвикатлествата, които общуването носи, не реагираме деструктивно –атакувайки или изоставяйки партньора в полето на конфликта.
  5. Учим се да ценим нуждите на партньора ни наравно със своите, излизаме от детската претенция за приоритет само на нашите нужди. В неосъзнатите и незрелите партньорства се предполага, че партньорът е натоварен с функцията да се погрижи за нашите нужди по магичен начин. Естествено е, когато човек изостави тази нарцистична нужда, да му се освободи енергия, която да насочи в задоволяване на нуждите и на другото човешко същество. Т.е. да дава, а не само да взема.
  6. Приели сме си тъмната страна, и това става като приемеме човешката ни страна на несъвършени и носещи и „тъмни”, неприети от обществото страсти и импулси – гняв, завист, властолюбие, дребнавост, стиснатост, интригантство и т.н. Само, когато ги приемем, ние ги обезсилваме и те биват управлявани, като рядко биват проектирани върху другия партньор. Когато осъзнаваме например, нашата безотговорност към себе си, спираме да се взираме в безотговорността на другия към нас, например. Това намалява враждебната атмосфера и открива нови пътища за разбирателство.
  7. Учим нови поведения, които да ни доведат до задоволяване на основните ни нужди и желания. Не влагаме енергията си в спорове и борба за власт, обвинения, манипулации, които да принудят партньора да задоволи, въпреки желанията си, нашите претенции. Когато преминем отвъд този етап, осъзнаваме, че партньорът е само един от ресурсите за удоволствието ни, и че няма човешко същество, което да изнесе задоволяването на всичките ни нужди, и тогава сме способни да градим и по-добри приятелски или на база хоби и интереси нови партньорства, които ни захранват и обогатяват. И опитът, който  имаме в тях, е извор за обогатяване и на интимното ни партньорство.
  8. Търсим вътре в нас сила и възможности, които ни липсват. Една от причините да имаме неосъзнати партньорства, е че търсим някой, който да подпре и да запълни дефицитите ни и да ни бъде своего рода патерица в неспособността ни да ходим на собствените си крака. Затова да бъдеш с партьор, може да дава усещане за цялост, но това подхранва страховете и ревностни преживявания при мисълта да го загубим. В осъзнатото партньорство начините да придобием цялост е като работим върху дефицитите си, а не като се залепяме за другия, когото да превърнем в наша майка или баща.
  9. Ставаме по-осъзнати за нуждата ни да бъдем обичащи, а не само обичани и разбираме любовта в по-широк смисъл като обичане на всяко човешко същество. Да искаш да бъдеш обичан е приоритет само на незрелите индивиди. Като следващо ниво е да даряваш любов.
  10. Приемаме, че е наистина трудно да се създаде трайно любовно партньорство.  В неосъзнатото партньорство, човек вярва, че да имаш добра връзка е резултат на това, че си намерил добър партньор. В осъзнатата връзка, човек се стреми да бъде той точният партньор, а не да хвърли усилия да намери или да изманипулира определен тип партньор. Знаейки това, човек посвещава време и енергия и култивира дисциплина, за да се промени и си позволява смелост да напуска неудовлетворителни връзки и партньорства, след като е опитал сам да стане „идеалният” партньор.

Добре е да помним, че първите девет не биха били  възможни, ако  не култивираме желание и решимост за промяна и обогатяване на себе си.”

Да заживееш живота на възрастен и да се откажеш от детските си желания и илюзии, изглежда трудно, но ако знаеш, че това е благодарно и удовлетворително, защото заслужаваш да живееш добре, би ли го направил?

Превод от английски език: Кремена Станилова, психотерапевт

Ако си осъзнал, че си струва да направиш нещо първо за себе си, за да се превърнеш в  идеален партньор на себе си, вероятно ще ти хареса онлайн курса ПСИХОЛОГИЧЕСКИ НАВИГАТОР, първият пълен онлайн курс за личностно развитие в  7 лекции с практически съвети и идеи.

За да поръчаш програмата, кликни ТУК! 

 

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Нещата, които ни свързват

/0 Коментари/в /от
Съчувствие, съжаление, съучастие,съпричастност, състрадание и т.н. са все думи в българския език, в значението, на които, се съдържа идеята за връзка. За свързаност между Мен и Теб. „Чувствам с теб”, „Жаля с теб.”, „Участвам с теб”, „Страдам с теб.” – т.е свързан съм с теб чрез моите чувства , преживявания, отношение към теб. И ти си свързан с мен посредством същите или противоположни човешки чувства, които изпитваш към мен.
Целият ни човешки живот е движен от стремежа към две привидно противоположни състояния.”Да бъда слят с Теб.” и „Да бъда отделен от Теб.” Щастливци сме, ако откриваме баланса да бъдем във връзка с другите, без да губим връзката със себе си.
Аз и Другите. Още със самото си зачеване вече сме свързани чрез пъпната връв. Със жената, която е избрала нас и ние сме избрали нея да ни роди. Със жената, която по-късно ще наричаме мама. И чрез нея, в първите ни години – от утробата до прохождането ни – се свързваме със света. Поглъщаме чрез кърмата тревогите и радостите на този свят. И след щастливото единство с мама и нейната гърда, прохождаме, отделяме се. И започва една непрестанна битка в нас и със света извън нас. От една страна -да бъдем свързани и зависими. А от друга-отделни и независими. Едно току-що проходило дете е жив пример за тази борба – то тръгва стремглаво към всеки нов обект, и рязко спира, за да провери дали мама е там, дали не го е изоставила. От тук нататък тази сцена ще се повтаря в различните ни връзки-връзките ни с децата в детската градина, в тийнейджърската група, връзките ни с противоположния пол. Всичко е белязано от тези два стремежа. Стремежът към новото, сиреч, към вълнение и интересно. И стремежът към сигурното и познатото, сиреч към уют и спокойствие. Няма човешко същество, което да не се стреми към свързаност. Първа и основна потребност на всеки един от нас е потребността да принадлежим-към група или общност. Защото групата-семейна, приятелска, професионална – означава сигурност. Оцеляване. Живот. Аз-отделният човек- не мога без другия. Другият е този, с който разговарям, храня се, гали ме, гушка ме, целува ме, правя секс, забавлявам се работя, творя.
А всъщност, живеем във време , в което независимостта е издигната в култ. А и незнайно кога и как сме решили, че да си тотално независим от другите е възможно. Вярваме, че имането на много пари ни прави независими, а всъщност-това е една илюзия.. Зависими сме от клиентите ни, които оставят парите си за нашите стоки и услуги. Зависими сме и от хлебаря, и месаря, които произвеждат храната ни, от магазинера, който ни я продава, от автомонтьора, който ни оправя колата и т.н. Страхът ни да зависим от хора, често ни прави зависими от други неща – дрога, алкохол, храна. Неща, които заместват връзката ни с живите Други.
И колкото и да сме различни, самостоятелни и независими, сме свързани с другите чрез страха ни от смъртта. Той ни кара да се вкопчваме в хора, връзки, вещи-сякаш да оставим времето непроменено, да не усещаме промяната и бавното ни придвижване към смъртта.. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от разделите, и от самотата, защото те ни напомнят за нашата крайност. Всичко, което човешкият ум роди през последния век – бързи комуникации-телефони, интернет, средства за светкавично придвижване – са опит да поддържаме усещането си за връзка с Другия. Че е тук. До нас. И ние до него.
Всичко, което ни свързва е и онова, което ни разделя-страхът ни от смъртта и самотата ни карат да се налагаме, да притискаме, изнудваме онзи, който ни е важен. Да властваме. Постигайки някакъв статус над другия забравяме, че няма цар без царство, власт без подчинени, манипулиращи без манипулирани. Че колелото се върти, и един ден ролите се разменят. Че, когато сме сами вярваме, че сме различни и по-добри от другите. Че те, другите са лъжци, измамници, клюкари, манипулатори, горделивци, егоцентрици, насилници, завистници и т.н., ние всъщност не осъзнаваме, че виждаме в тях всичко, което носим в нас. И само чрез връзката си с тях проявяваме съзнателно или не всичко, което харесваме и всичко, което ненавиждаме в тях.
А той, другият, ни е нужен, за да можем чрез връзката си с него да се оглеждаме в него. И той в нас. Затова разбирането, състраданието и съчувствието към другите ни прави истински свързани с тях . И с най-доброто в нас.
И както казва Екхарт Толе: „ Състраданието е съзнание за дълбоката връзка между вас и всички останали същества. Следващия път, когато си кажете: „Нямам нищо общо с този човек.”, спомнете си, че имате много общо: след години, две, или седемдесет, това няма голямо значение – и двамата ще станете купчинки прах, после абсолютно нищо. Това е отрезвяващо и смиряващо осъзнаване и не оставя особено място за гордост. Негативна мисъл ли е това? Не, само факт. Защо да си затваряме очите за него? В този смисъл има пълно равенство между нас и другото същество.”
И това е всичко, което ни свързва.

Кремена Станилова, психотерапевт

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Sex and the Village Tale

/0 Коментари/в /от

Приказка за секса и селото

Това е неподходящо за четене от  хора под 18 г., от хора, които нямат чувство за хумор и зачатъци на самокритичност, от идеалисти, романтици и други завършващи на -сти и -ци.

Имало едно време едно село… Всъщност има го и до днес. И в това село, както и в града, думата секс предизвиква различни реакции. Сексът интригува. Вълнува. Купува. Продава. Измъчва. Възторгва. Хората тук, правят – струват в лутаниците си към лично щастие, между следващата близост и вледеняващото отчуждение или обратното, все им се налага да минат през секса. Или пък да бягат от него. А минаването и бягането имат хиляди варианти. Почти толкова колкото е и броят на хората в селото. В тази приказка ще стане дума само за единадесет варианта. Скромно! Без познаваческа претенция за изчерпателност и представителност.

            Първи вариант: Между патологични търсачи на действието. Ей така, щото няма какво да се прави. И защото не могат да стоят в сами собствената си компания.И после – марш всеки в къщата си. До следващия път.

            Втори вариант: Между търсачи на изгубения рай. Обикновено им е писнало да понасят крещящата тишина в душите си. И на тях както в библейския рай им е добре докато не изядат ябълката на познанието. Упс! На опознаването си. Тогава вземат, че видят, че са голи. Не само телата им. Но и душите им. Голи и уязвими. Всъщност, тези май са търсачи на любов, но и шампиони в дисциплината бягане от любовта, веднага щом им замирише на любов.

            Трети вариант: Между търсачи на секс за една нощ, като логично продължение на вечерта. След който няма начин да не им се прииска да се изфукат пред другарчетата.

В друга развръзка от one-night stand вземе, че прерастне в love for ever. Амин!

            Четвърти вариант: Между търсачи на силни усещания. Сексът като страст. Секс, който ги сблъсква с най-дълбоките им страхове и комплекси. Секс, който вкарва участниците в гранични състояния на възторга и падението. И както дрогата, така и този секс вдига хормона допамин, който пък от своя страна вдига човек на седмото небе. После идва хормонът пролактин, който запраща на земята с трясък, че и малко под нея. Болката от стоварването е правопропорционална на разстоянието между това седмо небе и земята. Но участниците точно това търсят. Така както се лутат между полета и падението, също толкова успешно се лутат между крайния алкохолизъм или сексохолизъм до крайния работохолизъм. Тези не си падат по вървенето в средата. А и не го могат.

           Пети вариант: Изцяло мъжки. Секс с фатална жена. Заради която мъжът може да прави всякакви дивотии. Разбира се, така ги оценява, след като увлечението попремине. Заради такава жена мъжът е готов: да плаче, да тъгува, да стои втренчен в една точка, да се напива, да прави опити да се самоубива и т. н. Докато изтрезнее. И накрая му остане махмурлукът. Но и той попреминава. След като му изгради имунитет.

            Шести вариант: Изцяло женски. Секс с фатален мъж. Екстатичен секс, в който жената открива дълбините на собствената си чувственост. Но и границите на собствения си мазохизъм. Секс, който помита всичките и илюзии. И я пробужда. Всякак. И като мъжът в по-горния вариант, е готова на всякакви компромиси. Докато и тя изтрезнее.

            Седми вариант: Между фаталните мъж и жена от горните два варианта.  Две камикадзета се срещат, за да се самовзривят. Или да си намерят майстора. Или да си го „мерят”. Но не се знае в крайна сметка чий ще се окаже по-голям.

            Осми вариант: Между състоятелен мъж и вървежна пичка. Тази същата хич не понася да й свалят звезди, освен ако не го правят в петзвездни хотели. Всичко си има цена. И тя за разлика от някои жени си я знае и си я търси. Той пък смята, че щом вървежната пичка е с него, значи е много готин. И това е така. Докато пичката е с него. И не се появи друг по-готин за нея. Или той не намери по-вървежна.

Този вариант, макар и по-рядко, го има обърнат. Той вървежен. Тя състоятелна. Развръзката е сходна.

            Девети вариант: Особено характерен за това географско място. Група мъже стоят на някой ъгъл в 12 часа на обяд и „чукат в движение”. Де която сварят. Всички жени, които минат по тротоара. Че и по отсрещния. Евтин вариант. Но не и безопасен. В 12 часа наобяд, в юлска жега, я инсулт, я инфаркт може да си докарат. Така де, не е лесно „да се оправят” за толкова кратко време толкова много жени.

            Десети вариант: Обикновено тя маниакално отмъква мъжете на готините пички. Чука ги и ги изоставя, щом се влюбят в нея. Или той чука жените на готините пичове. И двамата си чешат Егото. Задоволяват си комплексите. Чукат. Или си го начукват. Докато един ден се събудят в леглото, прегърнали собственото си Его.

            Единадесети вариант: Безсексие в период на безлюбие. Обикновено след голяма, безумна, красива, неповторима, разтърсваща, незабравима любов. Или пак след подобна любов следва период на многосексие. Като форма на отмъщение. Лечение. Самомъчение. В опит да се забрави пак същата голяма любов.

И т. н., и т. н…

В това писание, както казах в началото, няма да стане дума за други видове секс – хомосексуален, орален, бисексуален, банален, в тройка, четворка и т. н. Или за секса микс между горните видове секс. За тях друг път.

Ако, обаче, ударим чертата, май няма особена разлика между секса в селото и секса в града. Може би само в мащабите. И в скоростта, с която двете агенции – ЕЖКД (Една Жена Казала на Друга) и ЕМКД (Един Мъж Казал на Друг) – разпространяват новините.

Всъщност, сексът си е нужда, потребност, сиреч човещинка, без значение на вариантите. Нужда като тази да закусваш, обядваш, вечеряш. Само че, за никоя закуска човек не е склонен да говори толкова дълго. С любопитство, със страх, и без страх, искрено или неискрено. Освен ако не става дума за закуската, дадена от Президента на група посланици. Че и за нея важи правилото всяко чудо за три дни.

Дали сексът не вълнува, интригува, ранява, спасява по други причини, освен че дълго време е бил тема табу? Дали той не натиска старт бутона за нещо друго? Дали това не e е желанието на човек е да бъде приет, важен, нужен. Макар и за прословутите единадесет минути, за коитo Пауло Куелю пише в едноименния роман. Не знам.

А друг врял и кипял автор беше казал някъде, че за да се целунат телата, е нужно да се целунат първо душите. Дали е прав? 

 

Публикувано в-к „Марица”, 2009 г.

Кремена Станилова,

http://www.kremenastanilova.com

Снимка: travelnet.tv

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Снимка: travelnet.com

За раните, порастването И любовта

/0 Коментари/в /от

Раните. Всички ги носим в душите си. Някои старателно заметени. Oтречени. Други все още кървящи. Мазохистично разравяни от собственото ни пристрасяване към болката. От усещането ни за специалност. Като онези войници, които ги носят като знак за различие и храброст. Че и ние сме били на бойното поле. Някои рани – превърнати в томахавка. Размахвана към целия свят. Като защита. Или самозаблуда. Че, ако той или тя не са направили това или онова, ние никога нямаше да бъдем такива.  Рани – оправдание. За собственото ни  действие. Или бездействие.

И колкото да твърдим, че искаме да бъдем добре, практиката показва, колко дълго ние, съвременните хора, стоим „залепнали” към собствените си рани. Моята хипотеза е, че външният свят е станал толкова улесняващ ни в задоволяването на физическите ни нужди, че единственият начин да преживееем изключителността на това да бъдем живи, е да водим битки – в нас, и извън нас. На емоционалното поле. Не другаде. Ранявайки другия. Или самонаранявайки се.  Или просейки да бъдем наранени. Несъзнателно, разбира се.

Промяната. Така често декларирана като желана,  започва от честността. Честността, която не се изчерпва в търсене на отговор „Защо?”, “Защо това ми се случи?”,  „Защо” често ни държи в нараняването. Дълбае раната. Предлага защита и временно успокоение за болката.  Удобно обяснение за приноса на другите. Но не и собствения ни в това, което се  е случило.

Честността е слагане на всички карти на масата. Факти. Чувства. Емоции. Поведения. Намерения. Всички карти. И онези, които старателно крием от себе си. Лъжите. Илюзиите. Самозаблудите. Несъзнателното повтаряне на едни и същи случки, с един и същи финал. Плод на едни и същи поведения. С един и същи тип хора. Повикани от  нас в живота ни. Несъзнателно, разбира се.

Често в този процес ни е нужен друг човек. Като огледало на слепите ни петна. Като духовен учител, ментор, духовна майка или баща.  Често партньорите ни в живота са онези, които разравят раните ни от детството.  Провокират нашите скрити същности. Както и ние техните. Партньорите често провокират растежа ни. Ако го искаме. Или провокират застоя ни. Ако го искаме. А растежът не търпи имитации. Той не е в постоянното бъркане в раните. Растежът е в готовността ни наистина да ги лекуваме. И да издигнем усещането си за специалност. И без да сме страдащи. Иначе кръгът е порочен.

Казват, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Лесно е, ако наистина искаме лекуването си. Трудно е, ако държим да останем  наранени. И прави. И с това специални. И различни. Като това никога не е съзнателно. Несъзнателните мотиви ни движат, въпреки декларираното на думи. Спомнете си колко специални и обгрижвани бяхме като малки, когато боледувахме. Колко мили и зачитащи бяха родителите ни. Е, затова си търсим болката. Или причиняваме болка. Като гаранция, че другите ще ни дават. А това, че се мъчим, е друг въпрос. И предмет на друго писание.

Раната е отворена. И сега какво? Да признаем илюзиите си. За себе си и другите. Очакванията. Реалността. Собствената и на другите. Разочарованието. Което често стига до ярост. Ярост срещу лицемерието. Собственото и на другите. Ярост срущу идиотската илюзия, кoято сме хранили, че светът е справедливо място. Да, но според какви критерии? За божествената справедливост, която ни пази – kато не ни дава нещо, а може би ни и пречи, да реализираме претенциите на Егото, и през ум не ни минава. Всъщност, ние сме ранени. И яростни. Към факта, че често сме си мислили, че ни обичат, а осъзнаваме, че другите са обичали усещането да бъдат обичани от нас. Или че ние обичаме да ни обичат, но не обичаме.  Ярост към себе си. Граничеща със самопрезрение. Как можа? Как можах? Фантазии за отмъщение. Реванш. Въдворяване на нов ред върху още емоционални трупове.

И това е част от пътя на порастването и лекуването. Да извадим онова наше гадно „АЗ”, което  се гневи, самосъжалява, търси отмъщение.  Да му кажем „Да”. Без вина. Но и без да залепваме там, в гнева и яростта. Да го признаем. Но ако залепнем там, белезите от този вълчи капан са доживотни. Защото колкото и енергизиращо да е гневенето. Ваденето му на светло. Изразяването му. То само чисти, но не лекува. Не  съгражда. То може да ни кара да се почувстваме живи след дълъг период на вцепененост и неусещане на нищо. Вцепенени в страховете си. Но то не лекува. Гневенето е нещо като кислородната вода, която се сипва върху раната. То не лекува. Няма значение как ще се почувства душата. На момента. Гневът не храни. Той само проправя пътя. Към новото. Той руши. За да се съгради новото. На чисто. За да изплува чистата любов. Но, ако залепнем  и останем в гнева, може да разрушим и онези мостове, които ще ни преведат към бъдещето. Оставането в гнева, обаче, често води до дълбоко отчаяние. Фаталистична празнота. Изводи като „Кой го е грижа?”, „Светът е самотно място.” , “Винаги се случва така.” И т. н…

И така се озоваваме на онзи кръстопът. Там са двата пътя:

Единият –  към дълбокото отчаяние. И заключение, че светът е лошо място за живеене.

А другият – към отварянето. И търсенето на поводи и места за радост и любов. В себе си. И в света. Ако решим да поемем този път. Има един участък наречен тъга. Той свързва миналото и настоящето. Там оплакваме миналото. Загубите. През него преминаваме към новото настояще.  И добре е да помним. Плачът  може да ни остави на този участък. С тъгата. Ако се изкушим да останем с решението да се втвърдим. И никога да не се отворим към света. За да не ни наранят никога повече. Но и никога повече да не преживеем радост и любов.  Такъв плач може да води до емоционална смърт. Ако залепнем там. Неслучайно в древните ритуали са имали определен срок за оплакване на смърт и загуби. След това отново се посвещавали на живота.

Но… Плачът може и да ни преведе. Към по-доброто ново. Да ни направи цялостни. Да възобновим връзката си с  всички наши страни. И хубави. И лоши. Да ни направи цели. И това може да се случи, само ако в себе си отместим поглед от раната, като сме я признали, почистили,  оплакали и оставили да се самовъзстановява по силата на природните закони на регенерацията. С времето. И  потърсим останало цяло местенце в нас. Което съдържа желание за живот. Местенце, в което има любов. И надежда. И да позволим тази любов да се разпростре  в целите нас. И към света.

А ,ако се вгледаме в себе си, местенцата на любов и живот са много повече от ранените.

Разбира се, всички искаме да се справим с този процес първо сами. И това не се случва за един ден.  Ако, обаче, усетим трудност, знак, че се самообичаме и искаме по-доброто за себе си, е да се огледаме за подадена ръка.  И да отворим очи за хубавото, което имаме, без да отричаме загубите и преживяната болка. Да отворим очи за хубавото, което има в света. И което се пази само за нас.

Като за начало, можем да вземем лист и химикал и да напишем десет дребни хубавини, които са ни се случили днес или сме си ги самослучили.  Не е нужно това да са големи неща. Може да започнем от това, че сме се събудили и сме видели светлината на деня. И после да напишем всички лоши неща, които са ни се случили точно днес. И да си дадем сметка дали всички тези неща са  толкова важни и с такова значение, каквото им приписваме.

И все пак! Днес се събудихме и видяхме светлината на деня. Тя е дошла без нашето усилие. Другите светлини ще си ги намерим сами.
Прекрасен ден!

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

20.07.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

На сърцето С любов

/0 Коментари/в /от

Днес ще се разменят стотици картички, мечета, бонбонки и зайчета. И сърчица.

С уважение към всички пияни от любов на днешния ден. Но в това писание аз ще пиша за една друга любов. Тази, която дори не ни минава през ум да дарим и обърнем към себе си.
Много преди християнския празник на влюбените древните гърци през февруари са празнували брака между небето и земята, между Зевс и Хера. А сърцето на човек се е считало за онзи мост, свързващ това мъжко и женско. И то е било, и Е, хранилището на тази божествена любов. Т. е. нея я има във всеки човек. И преди да я дадем на друг, си струва да питаме “Как обичаме собственото си сърце?” То е онова, което работи ден и нощ, неуморно, без оплакване. Хранилище на всичката ни радост и сълзи. То е нашата връзка с живота. Туп-туп-туп!
Мислим ли за него, обичаме ли го, чуваме ли го? Питаме ли се дали е пълно, отворено, чисто и силно? Важно е да проверяваме състоянието на сърцето си всяка минута. То ни говори, предупреждава, обича. А обичаме ли го ние?
Пълното сърце има усещане, че е там, където му е добре и иска да бъде. Ако правим нещо с половин сърце, значи правим нещо, което не искаме, а трябва. Давам с половин сърце, правя с половин сърце, не съм на 100 % някъде. А това е сигнал, че трябва да се махна от там – от отношения с човек или ситуация, в която съм забила.
Отвореното сърце е гостоприемно. То не е защитаващо се, отбраняващо се, издигащо стени. Пред страха да не бъде наранено. Затвореното сърце е свито и уплашено. И боли. И това е просто напомняне да опитам да го отворя наново, да експериментирам с новите хора и ситуации, без да пренасям спомена за минали наранявания, с някой, някога. И ако и този нов човек кара сърцето ми да издига стени. Просто да си тръгна. И да отпусна сърцето си. И да дишам с пълни гърди. Радваща се само на неговата компания. Аз и моето сърце.
Чистото сърце знае с яснота кога, къде и как да се отвори. То не е мислещо, то е интуитивно. И ако е съмняващо се и объркано. И не знае дали – или. То просто ми праща сигнал да изчакам. Да не се впускам в действие. Докато дойде яснотата. И тогава да направя крачка.
Силното сърце е сърцето, имащо куража да отстоява истините в себе си.То ме кара да казвам без страх онова, което в дълбочина чувствам- радост, гняв, любов, омраза. Силното сърце е куражлия. Слабото сърце лъже, говори неистини, самозаблуждава ме. Страхува се да не бъде изоставено. А лъжейки, вече се е самоизоствило. Силното сърце има смелостта да ме показва мен, цялата, с всичките ми сили и слабости, с всичките ми дефекти. Защото знае, че заслужава да бъде обичано в същината си. А не с ролята, в която страхът ми го набутва.
Интересно е да се знае, че френската дума “courage” произхожда от думата “coeur” – сърце, а на английски “core” – сърцевина, същност. И тя, от своя страна, е свързана с името на богинята Персефона, Кора. И така, “кураж” етимологично означава “да отстоявам сърцето си, сърцевината си, онова, което е дълбоко и вярно за мен”.
И когато сърцето ми е пълно, отворено, чисто и силно, то е чист проводник на онази божествена любов мужду Зевс и Хера, между небето и земята. От тази любов мога да живея и да се радвам на живота. Част от тази любов аз мога да дам и на друг, други, света около мен.
Затова не приемам онова разбиране за любовта, събрано във фразата “Давам ти сърцето си!” Кой, ако не аз, може да бъде по-добър пазител на собственото ми сърце, на най-важното, свързващо ме с живота? Мога да дам част от водата от този извор. Но извора го пазя, поддържам, обичам Аз. Ако се грижа всеки момент сърцето ми да бъде пълно, отворено, чисто и силно, ще дам любовта, която извира от него, само на сърце, което моето е разпознало като пълно, отворено, чисто и силно.
Обичайте сърцата си!

Кремена Станилова,

психотерапевт
14.02.2012 г.

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Приказка за любовта

/0 Коментари/в /от

            Той и Тя се срещнали един ден. И се влюбили. Той и Тя станали Ние.

           Настанало време на луди надежди. На илюзии, че неговата непълнота ще бъде запълнена. На миражи, че нейните предишни рани ще бъдат излекувани. На желания, от всеки – да бъде чут, разбран и признат.

            Било среща на неговото и нейното минало. На неговите и нейните опасения – дали това ще трае безкрайно. На копнеж всеки да бъде съвършен в очите на другия. Всеки от тях се стремял да изглежда такъв, какъвто си мислел, че другият харесвал и желаел да види.

            Минало време и този стремеж започнал да ги изтощава. Всеки от тях се страхувал да се разкрие такъв, какъвто се чувствал. Всеки имал различни причини за това – да не нарани другия, да не се изложи на риска да загуби привързаността му, да не разочарова другия, и себе си …

            Появил се Страхът – че Тя ще загуби Него и Той Нея, че няма да има Ние.

            И започнали да си искат пълното внимание от другия. Получили го. Поискали си цялото време, присъствие, съсредоточаване, енергия, обожание, … Получили и тях.

            Но всеки от тях усещал, че не винаги давал това, което е искал да даде. И тъжното било, че не винаги давал на другия това, от което другият имал нужда. Любовта се обезличила от силната нужда от другия. Страховете им ги карали да се нараняват. И двамата започнали да бъркат Любовта с Болката.

            А Болката имала силата да привързва повече от кое да е чувство.

            Всеки започнал да зависи от другия. И да иска да властва над другия. Защото всяка власт, откакто свят светува, е и форма на зависимост.

            Но те не се замисляли над тези неща. Просто били забравили, че другият е свободен човек и всеки един момент можел да тръгне по пътя си. Двамата помнели изключителните моменти, когато били влюбени, неизразимото с думи усещане изпитано при първите им разменени погледи. И се опитвали отново да ги преоткрият. Напразно.

            Но все още имали Надежда, че истинската и вечната Любов била възможна.

            Един ден чули, че на върха на висока планина имало Храм на Любовта. И който стигнел до храма, можел да разбере, дали наистина имало истинска и вечна Любов.

             Решили двамата, че си заслужава заради Любовта, да изкачат планината, до храма.

            Тръгнали по стръмния склон, хванати за ръце. Нетърпелив, да стигне бързо, Той я дърпал нагоре, а Тя се уморявала, искала почивка, сърдела се дори, но продължавала все да върви в неговата крачка. На нейното бавене и спъване се сърдел той, и така, скарани, запъхтени и изтощени от дългия и труден  път, стигнали върха.

            Съзрели храма. Но имало и малко разочарование. Изглеждал просто бял и обикновен, а не такъв, какъвто го имали в представите си долу. Пазач пред входа имало, един. И тогава чули те, от него:

            – Не сте достойни, все още, да влезете в Храма на Любовта! Но, ако наистина искате да разберете какво е истинска Любов, то имате възможност за това, без да влизате даже. Просто трябва да използвате ето този път надолу – не по склона, по който дойдохте до тук, а по другия, противоположния.

            Погледнали двамата натам. Уплашили се малко. Стръмен, почти отвесен бил обратният път. Всъщност била малка, като за един човек, тясна пътечка, цялата покрита с камъни, малки и големи.

             – Няма страшно! – казали си те – Ще се държим здраво, един за друг, и ще слезем!

            Заслизали полека. Оказало се по-трудно, отколкото изглеждало. Почти невъзможно било да вървят едновременно двамата по тясната пътека. И отново, както и на качване, Той избързвал, подхлъзвал се по камъните, падал, повличал и нея, държейки я за ръка.

             – Пусни ме – молела го Тя – ще паднем, ще се пребием! Нека вървим по отделно!

             – Че аз не съм те вързал! Пусни се ти от мен! – разсърдил и се Той. И бил прав: Когато някой те е хванал здраво за ръка, никога не знаеш кой кого държи!

            Сърдити, един другиму, отворили двама ръце и се пуснали. И, о, чудо! Заслизали надолу внимателно, започнал всеки да гледа в собствените си крака, а не как другият, до него, върви. Изчезнало притеснението, и им било спокойно, защото усещали, че другият е там, близо, че диша, и че го има. Всеки поспирал, когато се уморял, почивал си и пак тръгвал.

            Стигнали накрая долу. Уморени, но помъдрели. Той, сам със себе си. Тя, сама със себе си. Погледнали се двамата, в очите, и съзрели, че отново са Ние. И пак в очите им се четял въпрос :

            – Дали истинската Любов е тази? Пускащата Любов? Дали да пуснеш, не означава, да си позволиш да бъдеш себе си и другият да бъде друг? Не да се стремиш да имаш някого, който те допълва, а да имаш с кого да споделиш своята цялостност?

            Кой знае?

Сигурно е, че е нужен един цял живот, за да разберем това. Или да не го разберем …

 

Кремена Станилова, психотелесен психотерапевт

Публикация от 2009 г. в-к „Марица”

Източник: www.kremenastanilova.com

Снимка: www.freedomonthepath.com

Благодаря ви, че споделяте тази публикация чрез бутончетата отдолу. Нека стигне до повече хора, които ще имат полза от нея!

Чък Спезано “Ако боли, не е любов”

/0 Коментари/в /от

В тази публикация избрах да ви представя автора на книгата „Ако боли, не е любов”.  

Книгата за мен е една енциклопедия на връзките и взаимоотношенията със себе си и другите. 

Какво по-добро представяне на един човек от неговата творба – книга, картина, филм, сграда, мост, дори и дреха, която е ушил, или ястие,което е сътворил.

Кой е Чък Спезано?

Чък Спезано е терапевт, социолог и клиничен психолог. В работата си обединява класическата и духовната психология.  В “Психология на визията”, той помага на хората да разрешават вътрешните си конфликти, да осъществяват мечтите си, да постигат целите и да изразяват вътрешния си потенциал.
“Ако боли не е любов” е книга-спътник, която ще бъде до вас всеки ден, за да насочва и поддържа вниманието ви върху ключовите принципи, които имат силата да променят ума, сърцето и света ви.

В основата на философията на Спезано стои разбирането, че нищо в живота не е случайно и това с още по-голяма сила важи за връзките. Партньорите ни – в работата или у дома – са огледалото, което разкрива нашите слабости. Ако приемем това, можем да разплетем възлите, които затягаме във всяко взаимоотношение по житейския си път.

Не по-малко важно в неговата биография е, че има близо 30-годишен брак с Ленси Спезано, с която създават “психология на визията” и работят в тази посока повече от 35 години заедно.

Ето някои от 365-те принципа за постигане на хармония и трансформация във връзките:

Отдаденост и свобода са едно и също нещо.

Колкото повече контролирам партньора си, толкова повече ще се отегча от него. Контролирането на партньора с цел да го запазим за себе си, го прави по-скучен. Ние сами си създаваме скуката.

Мога да се почувствам отхвърлен само тогава, когато тайно се опитвам да взема нещо под маската на даване.

Ако се опитвам да контролирам някого чрез чувство за вина, разбивам собственото си сърце.

Когато са в конфликт двете страни действат противоположно, но се чувстват еднакво.

Повтарям същите модели, които съм отхвърлял в родителите си.

Очакванията са ограничения. Очакванията са изисквания. Когато очакваме, дори да го получим, оставаме с усещането за празнота.

Всичко, което потисна в себе си,  ще се прояви в поведението на децата ми.

Изкушението се появява, когато съм на прага на ново ниво. Ако му се отдадам, съзнанието ми ще се разцепи на две, ще се движа в две посоки едновременно, и от това ще последват проблеми и болка.

Всеки гняв се корени в стари рани.

Правилата прикриват вина. Ако не създаваме правила, ще сме достатъчно гавкави в тази сфера.

Ако връзката е безжизнена, значи зад кулисите тече тайна война.

Влизането в ролята на жертва е форма на атака.

Ако водя борба за надмощие и партньорът ми загуби, аз съм този, който плаща сметката.

Ако не усещам енергията в себе си, създавам болка и драми, за да се почувствам жив.

Когато чувствам, че не съм отговорил на очакванията на родителите си, всъщност мисля, че те не са отговорили на моите очаквания.

Всички обвинения са самообвинения.

Не мога да загубя нещо, което ценя.

Ако не приемам мястото, на което се намирам, не мога да очаквам да се придвижа напред.

Признателността ме изважда от сравненията и завистта.

Ако дам, когато се чувствам съкрушен, ще се родя наново.

Щастието не взема заложници.

Материалът е подготвен от Кремена Станилова